Ако завали, ще отида за гъби. В гората. Ще е влажно и свежо. Обичам мириса на гора и на засъхнала трева. Боровете издават странни шумове, върховете им са блъскат във високото и ехтят като рога на елени, настръхнали един срещу друг; игличките на елите ме боцкат по брадата и по челото, когато се навеждам. А се навеждам, за да разпозная гъбите. Бера само отровни. Ще видя змия, тя се е събудила и чака такива като мен. Не за да ги ухапе, а за да им се начуди. Знае змията, че хората не са добре дошли в гората и знае също, че и те го знаят. Затова съска и се чеше с опашката по главата: що за същества са хората, които винаги ходят там, където не им е мястото? И събират отровни гъби?

     Когато напълня цялата кошничка, ще се излегна на някоя по-суха полянка и ще гледам мрачното небе. Ще се възхищавам на сивотата и няма да спя, защото ще знам, че змията това и чака. След като ми се начуди, ще ми се ядоса, както правят другите животни и хората, и ще ме ухапе, после ще ми открадне гъбите, ще ги изяде и ще стане още по-отровна. Затова внимавам и се преструвам, че не забелязвам мечката стръвница, вълка и куция прилеп, които ме наблюдават. Не съм добре дошъл тук. Не съм добре дошъл и у дома. Когато никъде не те приемат, значи трябва да отидеш при себе си. Това и правя.

     Може би съвсем за малко ще дремна, колкото де предизвикам небето и то да се смръщи още повече.

     – Тоя не смята да си ходи – чувам да говори в просъницата ми мечката. – Застоя се. Навляк.

    – Аз не го виждам добре, но усещам, че кръвта му едва пулсира. Май е студенокръвен. – Прилепът, освен че беше сакат, недовиждаше и чуваше зле.

     – Това няма значение – съобщава строго вълкът. – Каквато и да е кръвта му, вкусна ще е. Този е по-голям единак от мене. Такива имат жилаво месо.

     – Тогава го остави на мене – изръмжа стръвницата. – Ще го схрускам като едното нищо.

     – Но, моля ви – напрягаше слуха си прилепът. – Поне кръвта оставете за мен. И аз имам участие в сделката.

     – Каква сделка? – Вълкът се ядоса. – Аз първи го видях и затова имам повече права от вас. Първият по време е първи по право.

     Змията ги чу и се отврати от намерението им. Отказа се да участва в тази игра, защото предпочиташе само да умъртвява хората, не да ги яде. Първото доставя удоволствие, второто – отвращение. Тя така мислеше. Скри се в една дупка и зачака да стане по-мрачно, за да си потърси истинска храна под прикритието на тъмнината.

     Куцият прилеп се оказа единственият победител от развихрилата се кратка борба между мечката и вълка. „Побеждава винаги този, който не участва!”, измъдри той и с усилие видя как мечката се отдалечава с раздрано ляво ухо, а вълкът едва се тътреше към хълма нагоре, като влачеше унило счупения си преден ляв крак. Прилепът дочу или по-скоро долови с лошото си зрение какво направи змията, как ловко се скри в дупката и разположи главата си отвън така, че да изглежда като камък, и реши, че постъпката ѝ е правилна. Сви се, провисна на клона на стар смърч и зачака дъжда. „Хубаво е, когато сетивата ти са притъпени. Когато не чуваш, не виждаш и не ходиш добре, винаги оцеляваш.” Престори се на заспал прилепът; после заспа.

     Смрачава се и аз ставам от полянката. Трябва да отида някъде все пак. В себе си се чувствам тясно. Ще  тръгна по пряката пътечка надолу, защото чувам надалече гръмове, приближават се бавно, а небето се мръщи и ще излее пороен дъжд. Ще ме намокри. Ще настина и ще умра съвсем сам в тази безлюдна гора. Така ще разочаровам всички, които са искали да ме унижат, смачкат, отровят, злепоставят или просто да ме убият.

     Ще срещна всеки един от тях по тази пътечка надолу. Един ще е богат, друг – щастлив, трети – образован, четвърти – красив. Всеки ще се е настанил идеално в живота и ще се радва да ме види мъртъв. Ще им подарявам по шепа гъби от кошничката. За спомен. Те ще ги вземат и ще ми благодарят, защото ще знаят, че е от сърце. Когато сърцето е разбито, то е добро. По необходимост.

     – Сполай ти! – ще каже богатият. „Взех му всичките пари, а той ми носи подарък. Ненормалник!”, ще си рече и ще стисне ръката ми дружелюбно.

     – Ти винаги ще намериш начин да ме направиш щастлив! – ще се зарадва щастливият, който превръща всичко в нещастие. Магьосник, който се храни с чуждото щастие. И после го храносмила. Скоро огладнява отново. И пак краде щастие. – Ще си ги хапне соте!

     Образованият отначало ще се усъмни в добротата ми:

     – Ама защо ми подаряваш гъби? Та ти си брал цял ден в тая усойна гора. Изморил си се. Запази ги за себе си. – А ще си помисли: „Ти никога няма да ме настигнеш. Аз не съм по-умен, но имам дарбата да мачкам. Където мина, трева не никне. Гъби още по-малко.” И ще каже с престорената си академична усмивка, пълна със снизходителност и благодат: – Но, благодаря ти, все пак. Ще почерпя всички вкъщи.

     Красивият ще се зарадва най-много:

     – Това е диетична храна! Ще съм още по-привлекателен, като похапна горски гъби! Жив да си! – ще ме прокълне и ще се очарова, като види, че вече изглеждам ужасно. – А и кожата ми ще се освежи. Това е несъмнено.

     И накрая гъбите ще свършат, ще се прибера в себе си и ще намеря покой.

     Ще стане.

     Само да завали.