Ако завали, ще отида за гъби. В гората. Ще е влажно и свежо. Обичам мириса на гора и на засъхнала трева. Боровете издават странни шумове, върховете им са блъскат във високото и ехтят като рога на елени, настръхнали един срещу друг; игличките на елите ме боцкат по брадата и по челото, когато се навеждам. А се навеждам, за да разпозная гъбите. Бера само отровни. Ще видя змия, тя се е събудила и чака такива като мен. Не за да ги ухапе, а за да им се начуди. Знае змията, че хората не са добре дошли в гората и знае също, че и те го знаят. Затова съска и се чеше с опашката по главата: що за същества са хората, които винаги ходят там, където не им е мястото? И събират отровни гъби?
Когато напълня цялата кошничка, ще се излегна на някоя по-суха полянка и ще гледам мрачното небе. Ще се възхищавам на сивотата и няма да спя, защото ще знам, че змията това и чака. След като ми се начуди, ще ми се ядоса, както правят другите животни и хората, и ще ме ухапе, после ще ми открадне гъбите, ще ги изяде ...