Черната лястовица  

     Живееше между сън и реалност и нито беше жив, нито умрял. Спеше между празната бутилка и пълния пепелник. Някъде на върха на селото, някъде в столицата, или в няколко пъти запалвания 34-ти апартамент. Люлееше го треска, миришеше на алкохол и халюцинираше. Лицето му, заприличало на стафида пуфтеше очернено в сажди, небръснато и със сенки под очите. Спеше на пода, завит в черен балтон, а фаса между пръстите отдавна беше изгорял. Сънуваше, от време на време простенваше нещо, като че ли да докаже на себе си, че още е жив. Жълтата крушка се блещеше във вените на клепачите му.

Помнеше, че трябва да си намери работа и се запъти към такситата. Обърна сухото си тяло в ембрионална поза и простена нещо съвсем неясно. Бързаше хванал чадър в ръка, но едва не се блъсна в черната си Лястовица.  

–  Спри! – измърмори той.

Русокосото момиче се обърна през рамо и му се изплези.

–  Спри ти казах! Слизай веднага! – Янко хвърли чадъра и се затича след нея.
Сините ѝ очи се смееха. Момиченцето едва стигаше педалите с върха на босите си крака, но летеше по кишавия заснежен асфалт с неговото колело. Веригата се въртеше бързо. Времето дишаше учестено и изплашено, като че ли не му достигаше въздух. 
– Помощ! – изплака в ужас той. – Хванете я! Открадна ми колелото!
Никой не го чу. Само веригата и дори в отговор, реши да реставрира времето. Тик-так. Да започнем с тичането. Искаше му се да може да тича като през месец април, 1970 година. Внезапно заваляха бели цветя. Наоколо пекна слънце. Замириса на цъфнала вишна. Момченцето с бяла ризка, къси панталони и белег на челото стоеше изправено пред дълбока черна яма в задния двор на къщата. Скочи вътре. 
– На жмичка ли играя?
– Да, но сам. – отвърна му една лястовичка и шмугна глава в гнездото си.
Изскочи от дупката и побягна изплашен. Пред очите му се избистри лицето на неговата баба. Тя му подаде филия намазана със сладко от смокини и го погледна доволно. Той взе хляба и отгриза лакомо. Смокините се разпукваха в устата. Не спираше да бяга. Бягаше. Дъвчеше. Бягаше. Дъвчеше. Тик-так. Тик-так. Тик-так.
 – Пу за мен!
Момиченцето от колелото му се усмихна.   
– Спомените не можеш да ми откраднеш! – измърмори и вдигна вяло пръст. 
– Тихо, не ме прекъсвай. – измърка дрезгаво веригата. Закашля се като астматик и се завъртя с монотонен шум. Трябваше да ѝ сложи грес. Катафалките му препречваха пътя. Махаше с ръце. Искаше да тича, а се чувстваше изтощен. Търсеше къде да седне. Ръцете лепкаха от смола. Той вдигна глава и очите му се напълниха с череши. Обърна се. На клона до него седеше зачервено от слънцето миглесто девойче със зелени очи. Около раменете ѝ се увиваха две тъмни лъскави плитки, а устните ѝ се усмихваха с най-чудната, червена боичка от череши. "Виж, я ти нея! Протегна пръсти уж да ме докосне, но вместо това откъсна слънцето." Ръцете ѝ приличаха досущ на две тънки бели змийчета – пълзящи по черното дърво. Пълнеше му джобовете, или се навеждаше към момчето, което пък се изгубваше в миглите ѝ. "Дали не трябва да я целуна?"

– Ще ѝ изядеш сока от устните, а и още нямаш брада. –  проскърца веригата и продължи да се върти.

Някой се извика. Скочиха на тревата. Тя го хвана за ръката. Тичаха покрай черешовите дървета. "Трудно е да бягам с пълни джобове." Паникьоса се. Внимаваше, да не нарани слънцето. Виковете зад тях отекваха. Гръмна пушка. Нямаше улучен. "Страх ме е!" – изплака бялата рокличка. Той се наведе. Пийна белите сълзици от зачервените ѝ страни, изгледа я плахо и пак хукнаха. Отстрани житата потреперваха в зелени копринени рокли. Нямаше нито едно облаче. Тихо, целомъдрено, сънливо поле, а те двамата като че ли бяха единствените хора на планетата. Само коланчето на бялата ѝ рокля се мяташе – жулвайки въздуха с  ритмично възклицание: "Давай! Давай! Давай!" Краката им потъваха в топлата трева. Внезапно пред тях се изпречи борова гора. Той се подхлъзна на игличките. Едното бяло змийче се оплете здраво в пръстите му и го задържа. Помниш ли? Ръцете им бяха залепнали една за друга, а черната Лястовица я нямаше в храстите. Спомни си.  

– Хвани ме, ако можеш! – викна синеоката.
– Подарък е от дядо ми! – наплюнчи се. – Не може! – изръмжа.
  Багажникът на колелото тракаше пред лицето му. Задъхваше се. Святкаха фарове от всички страни. Тичаше по полигона с раница и противогаз, задушаваше се. През стъклото не се виждаше. Противогазът започна да се пълни с вода. Калашникът се удряше в гърдите му. Дишаше тежко. Знаеше, че е длъжен. Знаеше, че... 

– Бегом! – извика лейтенантът.

–  Спри! –  стенеше чернокосата Соня.
Изпита наслада при допира на топлите гърди в студената му потна кожа. Зелените ѝ очи оголваха сетивата му до свръхчувствителност. Погледът ѝ се замъгляваше. 
– Не искам да спирам! – изпъшка той. 
Тя висеше на шията му, усещаше захвата на ръцете ѝ по жилите си като божествен капан. Всяка следваща целувка го изпълваше с възторг. Искаше я. Топлината от устните се вливаше в него. Топъл опиат. Бодеше го под корема, по колената, по гръбнака. Сладък бодеж. Като пред  експлозия. Целият беше пулс. Обвитите ѝ крака го тласкаха към пропастта. Сърцето тичаше по снежната пъртина, за да си вземе медала за храброст. Тичаше. Тичаше. Тичаше. Тиктакаше. Нямаше време за него. Пресичаше на червено. Плъзгаше се голо по снега. Засили се към автобусната спирка. Качи се на трамвая. Надупчи бързо билетите на всички пътници. Свали си войнишката шапка пред изумените им погледи. Поклони се с широка усмивка и излезе през задната врата. Върна се на бегом, скочи на  пътеката в гърдите му и започна да крещи в несвяст: "Обичам я! Обичам я! Обичам я!" Зеленооката го молеше за още. Беше почервенял и тържествуваше. Ровеше с дъха си в миглите ѝ. Човките на двете врабчета, удряха по стъклото. Усети студ. Раменете му потреперваха. Коремът ѝ се уголеми, а матовата ѝ кожа се изпъна. Тя се обърна с гръб. Виждаше русите мъхчета около ямките на кръста ѝ. Жената се отдалечаваше с плавни движения.
 – Спри, не си тръгвай! – измърмори.
Вратата се удари, врабците отлетяха. Стаята се напълни със сняг. Всичко пропадна. Разтвори ръце, за да се задържи.

 Към 22 часа, Янко отлепи очи. През счупения прозорец влизаше гъст снежен прах, докато светлината от уличната лампа плъзгаше език по назъбеното стъкло. По телевизора се стреляха. Той се изправи с усилие, хващайки се за  рамката на прозореца. Усещаше неистов глад, но вкочаненото му тяло се бореше да си възвърне топлата кръв. Една мисъл се беше забила като кабърче в главата му, и вече няколко пъти наум той изминаваше пътя – от 4-ят етаж до гаража отвън. Стоеше изправен в рамката на строшения прозорец. Вятърът развяваше сивите му коси, а снегът се лепеше по очите му. Навън беше навалял две педи сняг  Минаваха коли по булеварда. Забеляза, че един клон от липата под прозореца се беше отчупил. Люлееше се бързо и скърцаше с особен монотонен звук. Изрита празната бутилка от ракия в ъгъла, на опушената стена и с пружиниращи небалансирани крачки се качи в асансьора. Щом като светна лампата в гаража, я видя и си отдъхна. Чернееше там в ъгъла – затисната от кашони и инструменти. Никой не я беше откраднал. Янко се приближи, за да я огледа по - отблизо. На места се виждаше лека ръжда, веригата  се беше откачила, но като цяло нямаше сериозни щети. Той я издърпа с две нервни движения, свали балтона си и запали цигара. Ръбестите му ръце се люшкаха, докато смазваше веригата с грес. Захвана се да напомпи гумите. Безсилието на тялото му сякаш отстъпваше  място на ентусиазма. Той центрова предницата и бавно я затегна. Докато го оглеждаше, се сети че има няколко свински опашки. Нареди ги по гумите на еднакво разстояние една от друга, така че закопчалката да е настрани, отряза стърчащите краища и бавно се качи на колелото.

 Не! Това не беше колело, това беше неговият черен Мустанг. Черната му Лястовица! 

– Какво правиш? –  жената стоеше пред отворената врата на гаража, като излязла от чернобял сън. Снежният прах се сипеше по косата ѝ,  а зелените очи го жилкаха като коприва. 
– Реших да си поправя колелото. – отвърна той, провлачвайки леко и се закашля. – А ти? Ако е за нотариалният акт аз... 

 Тя се сгуши в якето си, гледайки го мрачно. 

 –  Не ми е притрябвал пикливия ти нотариален акт. – скръсти ръце чернокосата – Мария ми се обади, каза че пак си се запалил, комшиите са ѝ казали и дойдох ако мога с нещо да ти помогна.

Янко я стрелкаше, ту изненадан, ту с недоверие.  Бяха разведени от пет или повече години, вече не помнеше. Малко преди той да замине за Германия и много преди алкохолът да започне да изсмуква живинката му. Чудеше се, как изобщо се е решила да дойде. Беше чул, че гледа деца в Англия и си е купила стара къща на село, но не се беше състарила. Изглеждаше все така хубава.

– Може и да съм се запалвал, може и да не съм.– Той плювна на влажния бетон, слизайки от колелото. После внимателно го подпря на гаража, без да откъсва очи от нея. –  Не можеш да ми помогнеш. Ела вътре, на завет, ако искаш.

Жената влезе оглеждайки купищата полуизгорели вещи. Едно беше да ѝ кажат, че бившият ѝ мъж е свършил, съвсем друго беше да го види със собствените си очи.

– Ако не спреш да пиеш, ще се довършиш. – каза тя и гласът ѝ се скри под кашоните.

Навън снегът не спираше да вали, чуваха се гласове на закъснели минувачи. Всеки бързаше да се прибере на топло и уютно място. Двамата се умълчаха. Седяха един срещу друг и сякаш наум си разказваха неволите, през изминалите самотни години. Внезапно Янко се оживи, хвана кормилото на колелото и го размърда.

 – Искаш ли да те повозя на рамката? А? Като едно време, помниш ли?

 Лицето ѝ се промени. В едната си ръка стискаше найлонова торба, а на рамото ѝ висеше черна кожена чанта.

 – Пиян ли си?

 – Не съм. – излъга.

– От метър те надушвам, смърдиш, не се траеш.

Янко не я слушаше. Пред очите му се търкаляха всичките им хубави години заедно и се смееха с детски гласове. Красиви години! Лудешки! 

Жената го докосна по хилавото студено рамо.

– Хайде да се качим горе на топло, ще те поизмия и ще ти разтребя. Ще изплашиш някое дете така.

– Соня! – поде Янко –  горе няма едно чердже, всичко изгоря.  Сега съм решил едно кръгче да направим с нашата Лястовица, като едно време, пък после ако искаш викни поп да ме опее.

– А'бе, ти на краката си не можеш да стоиш, какви ги дрънкаш? Я стига глупости! – изжестикулира тя – Айде, взимай си балтона и да те прибирам!

– Добре, ще ме прибереш, спокойно. – Преметна ръката си на рамото ѝ и я побутна към колелото. – Правим една обиколка и си отиваме вкъщи.

– Ти си луд!

– Остави чантите на земята и ми изпълни желанието, Соня, молим ти се.

На Соня ѝ се стори, че очите му светеха с необикновена светлина, докато я гледаше. Той преметна крак през седалката в очакване. Нещо в нея се развълнува, потръпна, подскочи и удари гърлото ѝ. Тя погледна мъжа си още веднъж и каза:

– Не знам защо ти се вързвам на акъла.
– Седни и се дръж здраво!– каза, Янко

Жена му седна пред него и се отпусна. Сама не знаеше какво е това чувство на отчаяна обреченост, на непреодолима свързаност, която я караше да стои още тук и да вярва на този, на когото ни биваше да има вяра. Мъжът ѝ се загледа в непокорната лъскава коса. Затвори очи, приближи лице и я вдиша. Вече не сънуваше. Това си беше неговата жена и неговия живот.

– Дано не се претрепем някъде! – обади се пред него тя.
– С вериги сме. – отвърна Янко и подкара черната Лястовица по белия път.