II.

Виорел

Всички ми казваха, че е вещица. Виждали я да прави неща, които не били присъщи за едно нормално и порядъчно момиче от нашето общество. Но аз не исках да повярвам в това. Мислих, че просто я клеветят, защото хората имаха навика често да правят това. Но не бях прав... Защото аз самият накрая видях неща, които не успях да разбера. Оказа се, че просто съм бил заслепен от любовта, която изпитвах към Еларин. Или може би съм бил омагьосан? Въпреки всичко се опитвах да я защитя, да я предпазя от това, което я очакваше. Но не успях. Онзи ден настъпи. Адът се спусна на земята и тя трябваше да понесе последствията от всичките си действия.

За пръв път привлече вниманието ми, когато започна да се разхожда из селото с онова червено като кръвта наметало. Гарвановите ѝ коси се спускаха по раменете, а сините като морето очи се открояваха ясно на фона на снежнобялото ѝ лице. Погледът ѝ бе като на ангел, спуснал се от небето, но червеното я караше да изглежда изкусителна и подмамваща към грях, което бе присъщо на дявола. Възможно ли е една жена да бъде едновременно невинна като ангел, а да крие в себе си множество демони? Очевидно – да.

А кога аз привлякох за пръв път нейното внимание? В онази снежна сутрин, в която се върнах от гората с мъртвия вълк на гърба. Беше черен като сянка и тежък като вол. Открих го, докато сякох дърва, които после с баща ми щяхме да продадем на съселяните си. Гърлото му бе прегризано и тялото му се къпеше в локва от кръвта му. Понеже всички бяха толкова уплашени от вълците, които бродиха наоколо, реших да намаля страха, който се бе загнездил в селото ни. За това казах, че съм открил звяра, който е дебнел добитъка ни и съм го убил. Посрещнаха ме с почести и радостни възгласи. Няколко мъже отрязаха главата на хищника и я забиха на кол на площада, за да я виждат всички.

Така я видя и Еларин. Видимо беше изненадана да види този трофей в селото. Когато разбра, че аз съм убил вълка, дойде при мен. Не изглеждаше доволна, като останалите хора в селото.

- И двамата знаем, че не си го убил – каза ми тя.

От къде знаеше това? Бях изумен! Но тогава не отдадох значение на думите ѝ. Не исках да мисля, че е вещица, която знае всичко.

- Аз го убих – заявих, опитвайки се да изглежда достоверна информацията ми. - Докато бях за дърва тази сутрин, го видях да души наоколо. Опита се да ме нападне. Но тогава го ударих с брадвата по врата и той умря.

- Нямаш рани от нападението... - усмихна се лукаво. - Бил си ловък със самозащитата си.

Не каза нищо повече. Обърна се назад и тръгна по заснежените улици. Наблюдавах как се отдалечава, носейки червеното си наметало, танцуващо в ритъма на зимния вятър.

Всичко се промени, когато баба ѝ почина след няколко месеца. Беше болна и се очакваше скоро да бъде отведена в отвъдното от Смъртта. След погребението, Еларин се заключи в дома си за няколко седмици. Знаех, че преди това ходеше да работи, но от тогава не правеше нищо. Никой не я виждаше и не знаеше какво се случва с нея. Мислихме, че скърби за последния роднина, който имаше на този свят. За това и не смеехме да я безпокоим...поне известно време.

Според законите ни, след смъртта на баба ѝ, Еларин вече беше под опеката на старейшината на селото. Тя вече бе негова отговорност, докато не я омъжи. И той реши да го направи по-скоро, за да може да се отърве от задълженията, които имаше към момичето. Една вечер дойде в дома на баща ми и каза, че иска да омъжи Еларин за мен. Бях един от малкото останали ергени в селото. Не смеех да се противопоставя. А и не ми звучеше толкова зле. Тя беше красива и мислих, че няма да е грешка, ако се оженя за нея.

Още същата нощ, старейшината искаше да съобщи новината и на Еларин. Помоли ме да го придружа и заедно тръгнахме към дома ѝ. Той почука на вратата ѝ веднъж, но никой не отвори. Надникна през прозореца. Беше тъмно. Дори огънят в огнището не беше запален. Почука втори път. Отново никой не се появи на вратата. Еларин я нямаше. Но къде би могла да отиде посред нощ?

Старейшината се прибра в дома си, казвайки ми, че на сутринта ще се върне да говори с нея. И аз се бях запътил към вкъщи, когато ми хрумна идеята, че мога да остана пред къщата и да я изчакам да се прибере. Все пак щеше да ми бъде жена и трябваше да знам къде ходи по тъмно. Скрих се под навеса в една уличка отсреща, загърнах се хубаво в палтото си, за да не измръзна и зачаках. Не знам колко време съм стоял там, докато студа се опитваше да ме убие. Минаха часове, но от Еларин нямаше и следа. Всички в селото спяха. Беше тъмно и тихо. И точно когато вече мислих да се прибирам към дома си малко преди зазоряване, я видях. Тя се оглеждаше предпазливо, осветявайки пътя си с един фенер със запалена свещ. Беше се увила в наметалото си, за да не замръзне и се връщаше от...гората. Бях объркан. Не знаех какво да си мисля в онзи момент, но и не исках да разговарям с нея. Тя едва ли би ми казала какво е вършила в гората цялата нощ.

- Ще ви венчая след месец – каза ми старейшината.

- Какво каза Еларин за това?

- Не беше много доволна, но няма да се дърпа за дълго. Трябва да спазва законите, ако не иска да бъде прокудена.

Помислих си, че като се оженим, ще успея да ѝ помогна да се отърве от всичкото зло, което се бе вселило в нея. Предпочетох да замълча за това, че я видях да се връща от гората онази вечер. Просто трябваше да изчакам да стане моя жена, за да я спася от демоните ѝ. Но до тогава не предполагах дори колко лоши можеха да станат нещата...

Селяните отново започнаха да губят добитък през нощта. Младите агнета изчезваха от оборите, а големите овце оставаха непокътнати. Нещо странно се случваше. Обикновено, когато около селото бродиха вълци, по цяла нощ чувахме виенето им, което плашеше много хора. Но тези звуци не бяхме чували откакто се върнах онази сутрин с трупа на черния вълк. За това реших да разбера какво става. Веднага след залез слънце, излязох от вкъщи. Скрих се на площада, от където щях да имам най-добра видимост към почти всички къщи. Притаих се в одеялото на мрака и зачаках крадеца на агнета.

Малко след полунощ, когато луната грееше най-ярко в небето, видях Еларин да се крие в сенките, за да не бъде забелязана. Пристъпваше безшумно по улиците и се насочваше към гората. Но още по-странното беше това, че държеше в ръката си алена връв, в чиито край бе завързано едно малко бяло агне. Тя го водеше със себе си, а то покорно я следваше. Не знаех от къде го беше намерила. В нейният двор не отглеждаше никакви животни. Агнето беше откраднато!

Този път не мислих да оставям загадката неразкрита. Тръгнах след Еларин. Вървях безшумно на няколко метра зад нея, за да не ме забележи. Исках да разбера къде отива. Нима щеше да принася в жертва бедното създание? Готвеше се да прави ритуал, с който да прокълне цялото ни село? Или може би се опитваше с някакви магии да съживи баба си и други починали роднини? Страхувах се от нещата, които се въртяха в главата ми. Та кой не би се боял от...вещица?!

Вървях след нея дълго време. Стигнахме много навътре в гората. Дори не знаех как ще успея да се ориентирам, за да се върна обратно в селото посред нощ. А как ли тя успяваше? По едно време видях, че спря да върви. Заоглежда се. Дали ме бе чула или усещаше присъствието ми? Скрих се зад едно дърво и я наблюдавах безмълвен. Лунната светлина огряваше червеното ѝ наметало, а агнето до нея се боеше и вече бе започнало да се дърпа, опивайки се да се изкопчи. Еларин започна да вика някого. Издаваше някакви странни животински звуци, които наподобяваха вълчи вой. Затреперих. Дишах учестено. Не исках да повярвам, че това, което си мислих, може да се окаже истина. Нима тя беше вълк, който през деня придобива образ на човек, а нощем се превръща в чудовището, което напада селото и от което хората се бояха?

Но тогава видях нещо, което опроверга тези мои мисли. Един млад вълк се приближаваше към нея. Започна да тича наоколо, издавайки радостни възгласи. Беше доволен да я види. Имаше черна козина, която се сливаше с мрака. Открих голяма прилика със звяра, който бях открил убит в гората преди месеци. Еларин също му се зарадва и започна да го гали и прегръща. Тя беше приятел с този вълк! После я видях как развърза внимателно връвта от шията на агнето. Остави го да побегне в посоката към селото. В този миг младият хищник тръгна да тича след бедното животно и го улови. Чу се жално блеене, а после агнето бе разкъсано.

Не можех повече. Бях объркан. В един момент исках да повярвам, че всички небивали мисли за Еларин в главата ми са глупости, но в следващия я виждам да отива сама в гората, за да се срещне с вълк. Ние се бояхме от тези създания! Те ни бяха ограбвали добитъка и убивали наши близки и приятели години наред. А тя се бе сближила с един от тях и дори се радваше да го види. Май наистина беше вещица!

Тръгнах в обратна посока, опитвайки се да се върна в селото. Но тогава вълкът ме надуши. Чу стъпките ми в снега. Остави плячката си и наостри слуха си. Може би е помислил, че неговата приятелка е в опасност. Тръгнах да тичам, опитвайки се да следвам следите си, оставени на идване в гората. Но хищникът също започна да тича след мен. Почувствах се като поредната жертва, която би разкъсал безмилостно тази нощ. Не исках да свърша по този начин. За това впрегнах всичките си сили и не спирах да тичам към селото. Сърцето ми биеше като полудяло, а инстинктът ми за оцеляване бе по-голям от всякога.

Тичах и тичах, докато накрая не започнах да виждам блещукащи светлини пред себе си. Наближавах селото. Чувах вълка, който ме следваше по петите и ако нямах преднината, с която бях пред него, би се нахвърлил върху мен и да ме убие. Баща ми беше излязъл с няколко приятели да ме търси. Носиха със себе си запалени факли, които ми показваха пътя. И съвсем скоро вече бях излязъл от гората и се озовах на площада. Баща ми се зарадва да ме види, а аз побързах да взема факлата от ръцете му. Обърнах се назад и видях онзи звяр зад мен. Беше наострил зъбите си, пристъпваше бавно, ръмжеше. Беше готов за нападение. Успявах да го държа настрана, благодарение на огъня. Останалите застанаха зад мен. Бояха се, че някой от нас може да бъде убит тази нощ.

- Не! Не! - викаше Еларин, показвайки се от гората. - Не го наранявайте! Той няма да ви стори нищо!

Тичаше към нас и накрая застана зад вълка. Той я пазеше като своя невеста. Не позволяваше никой да се доближи до нея. Тя ни умоляваше да се прибираме по домовете си, обещавайки да отведе хищника от тук. Никой не искаше да я послуша. Всички я наблюдаваха с недоумение. Хората се питаха как може тя да застане срещу народа си, бранейки един убиец, от когото всички се бояха.

- Тя е вещица! - чу се гласа на един мъж.

- Да, вещица е! Иначе не би се спасила от чудовището, което с лекота разкъсва хората и животните. Човекът не може да бъде приятел със страшилището! - казваше друг.

След малко и други хора от селото се присъединиха към нас, чули виковете. Всички носиха вили, лопати и тояги. Бяха уплашени и едновременно с това ядосани на вълка, който се бе осмелил да дойде в земите ни. Появи се и старейшината. Беше изумен от видяното. Не можеше да повярва, че вижда вълка, застанал заплашително пред всички нас, готов да ни нападне. Би ни убил, за да брани Еларин, която стоеше непоколебима зад него, чувствайки се в пълна безопасност. И той се съгласи с всички останали, че тя е вещица.

- Убийте звяра! - каза накрая. - Може би, когато той умре, Дявола ще излезе от момичето.

Мъжете направиха кръг около вълка и Еларин. Оставиха ги в средата, насочили оръжията си срещу тях.

- Не! Оставете го! - крещеше през сълзи Еларин. - Той нищо не ви е направил! Пуснете го да си отиде!

Никой не се вслушваше в думите ѝ. Селяните най-после имаха шанса да убият хищника. И точно, когато вълкът започна да напада, почувствал се притиснат, един от мъжете заби вилата си в тялото му. Прободе го дълбоко и кръвта на звяра започна да се лее по снега. Еларин заплака. Свлече се на земята до умиращото животно. Прегърна го и го молеше да не я оставя. Хората я наблюдаваха безмълвни и същевременно доволни, че са убили звяра.

- Защо го направихте? - вдигна яростен поглед към всички тя. - Той не ви беше сторил нищо! Не той е чудовището, а вие! Всички вие! Проклети да сте! - викаше тя.

Никой не отдаде значение на думите ѝ, но тя продължаваше да проклина народа ни. Старейшината я наблюдаваше отстрани. Молеше се злото да напусне душата на момичето, защото в противен случай трябваше да я прогони от селото ни и да я остави на милостта на гората. След малко хората започнаха да се разотиват по домовете си. Аз останах още малко, гледайки Еларин и звяра. Тя го бе прегърнала, положила глава до неговата и не спираше да плаче. Беше го завила с червеното си наметало, което се напояваше с кръвта на нейния приятел. Изпитах вина за нейното страдание. Не можех да я гледам повече. Обърнах се в другата посока и тръгнах към вкъщи.

Утрото настъпи след няколко часа. Беше тихо и спокойно. Нямаше ги силните виелици, биещи с юмруци по вратите на къщите. Сипеха се снежинки от небето, полюлявайки се в ритъма на мистична мелодия. Още от рано хората бяха отишли отново на площада. Бяха се събрали в кръг и безмълвни наблюдаваха нещо. Проправих си път сред събралото се множество, за да видя какво се е случило. И останах застинал на мястото си със сърце, изпълнено със скръб.

Черният като нощта вълк лежеше безжизнен върху снега. Наоколо всичко се бе напоило с кръвта, която бавно бе напуснала тялото му. Устата му бе леко притворена, издаваща, че е оставила последния стон на животното да излезе навън. А върху него, повита в червеното си наметало, лежеше Еларин. Ръцете ѝ все така бяха вкопчени в трупа на звяра, а сълзите още не бяха засъхнали по лицето ѝ. Беше стояла там цялата нощ, докато зимата не сковала тялото ѝ. И двамата бяха мъртви.