8 июн. 2015 г., 20:08

Чико Чиков лети 

  Проза » Юмористическая
902 0 0
10 мин за четене

Чико Чиков лети 

 

Тъмна африканска нощ се разстилаше над летището в  Хараре.  Дежуреха само няколко диспетчера с черни лица и бели униформи, състоящи се от бермуди и памучни ризи със снежна белота. Небето синьо като печатарско мастило  беше осеяно с едри звезди, като тия над Фамагуста. В нощната тишина се чуваше под сурдинка само мелодията Замбези, изпълнявана на тромпет.  А самата река, със същото име,  течеше спокойно след като беше  показала мощта си при водопада  Виктория.

         Чико беше пропътувал няколко хиляди километра по зензибарска земя, беше видял родната джунгла, беше се къпал в езерото на крокодила Кочо, който отдавна беше умрял в една зоологическа градина, нейде из социалистически Казахстан.  Чико беше станал  неволен свидетел на нещастието на маймуните  засегнати от глобализацията, наложена от африканските племена завзели щата Оклахома.

         В родната джунгла никой не разпозна бившата маймуна Чико, облечен в елегантен бял костюм, производство на приватизираната “Дружба” – Варна. И обут в меки мокасини “Ники”, произведени в Пещера.

         Чико дремеше на дървената пейка във ВИП салона на  летището на Зимбабве и в съня си чуваше мелодичното похъркване на  представители на 5-те раси обитаващи планетата Земя.

         В далечната южноафриканска държава си бяха дали среща европейски дипломати, японски и южнокорейски бизнесмени, търговци на роби от САЩ, близки на последния Президент на великата страна, занаятчии и калайджии от бивша Югославия, дошли да търсят нови пазари за медни джезвета и дървени точилки за вита баница.

         Под чипото носле на Чико,  двама военни от Северна Корея, движеха в такт с националния химн, изморените пръсти на  босите си  крака. Около тях се носеше незабравимият аромат на “Тройной одеколон”, навярно остатъци от износа на бившия Съветски Съюз, към тази братска страна.

         Небето над Южна Африка едва беше просветлело, когато от мощните високоговорители се чу пръщене, сякаш самият Росинант даваше знак за безсмъртието си, след което последва изключително важно съобщение, което никой не разбра. Говорителката произнасяше думите много ясно на родния си език- езика на племето Шона.

         Стотината пътници се наредиха на опашка двама по двама, пред “checking desk-a”, като най-отпред бяха пътниците от ВИП залата, начело с двамата северокорейски генерали. Плътно зад тях беше наш Чико, придружен от малката маймунка, купена от магазина за сувенири на “фри шопа”, която беше решил да подари на зоопарка в Катуница. Там нямаше представители на Зензибарската фауна.

         Тишината  беше нарушавана само от прищракването на електронното информационно табло на което се изписваха излитащите и пристигащи полети на международните авио компании свързващи столицата на Зимбабве със света. Пътниците, предимно черни като катран, се редяха мълчаливо и дисциплинирано чакаха реда си.

         Жертви на европейската колонизация, си помисли Чико и се усмихна. Ставайки “човек” и заселвайки се на Балканския полуостров, той беше избегнал допира с колонизаторската диктатура и беше се оформил като човек в условията на  “зрялото социалистическо” общество.  А по време на връхлетялата го демокрация беше се издигнал до върховете на  новото демократическо общество. Някой беше казал, че “там където се пие боза, демокрация не може да има.” Глупости, бивши комунисти и турци, агенти на ДС бяха доказали несъстоятелността на тази теория.” И другата теория за възникването на комунизма само при бедните също беше развенчана безкомпромисно. В новото “демократично” общество  най-богатите, олигарсите бяха със силно леви убеждения- “лява ръка – десен джоб”. Загледан в  сексапилния задник на една пътничка от африкански произход, Чико отпъди черните мисли които го бяха обзели и се концентрира върху нещо още по-черно, но привличащо погледите на представителите на ЕС.

         Когато самолета кацна във Франкфурт,  пътникът от  български произход Чико Чиков , заобиколен от стотици пътници от всички краища на света, се насочи към зоната на отлитащите самолети, откъдето трябваше да полети към любимата София.

         Аерогарата  на този немски град е една от най големите в света. Всяка минута тук кацат  и излитат повече самолети отколкото в Улан Батор за цял месец. Изходите към самолетите са обозначени с букви и цифри като “А2, А 68, та чак до Х99. Иди, че се ориентирай в това море от изходи, но какво да се прави, Чико трябваше да намери изхода към самолета за София. И въоръжен с търпение и разтърсван от страх да не изпусне самолета на “България Еър”, наш Чико тръгна из тази авиогарна джунгла.

         В зона “А” бяха изходите за презокеанските  и далекоизточните полети.  По   столовете от метална мрежа седяха тексаски коубои с широкополи шапки като на ДЖИАР, от сериала “Далас”,  петролни магнати по шорти и тениски и красиви американки с коси вързани на конска опашка. Дълги пъстри поли и супер къси дънкови панталонки показваха,  криеха или  вадеха на показ дълги бедра и кавалерийски крака. Съсредоточени  в лаптопите и таблетите  с отхапана ябълка, седяха безшумно в очакване да ги поканят в двуетажния “Ербъс”.  Следващият изход беше за полета  на “ Ер Канада” до Торонто . Тук картината беше много по-пъстра. Един до друг дремеха араби  загърнати в своите джелаби, завръщащи се от хаджилък, както и арабки  покрити с “бурки” или забрадени като анадолски ханъми.  Боси индуси и пакистанци, бяха събули джапанките и се прозяваха ритмично. Малко момиченце облечено в ярко розово сари, спеше в скута на майка си.   На отсрещната седалка похъркваше мустакат нашенец, а нежната му половинка докарана до тук в инвалидна количка , сега припкаше по  “фришоповете” и разпитваше за цените без да има намерение да купи каквото и да било. Нали човек трябва да уплътнява времето си.  Но за сметка на това щеше да си тръгне с  богата колекция от скъпи аромати произведени от водещите парфюмерийни фирми, предоставили безплатни тестери.( В България те се продават-  реклами за тях изобилстват в сайтове като “Гювеч.ком”)

         Следващият изход  беше побелял от джелабите на  дубайски милионери дошли в Европа да се поосвободят от няколко милиона петродолари. С златни  “Ролекси” на пъцете и  с пълни куфари  диамантени накити на фирма “Chopard” за множеството съпруги и любовници, очакващши завръщането им от Европа, те се разхождаха тържествено  в зоната или пиеха поредното  20 годишно уиски в съседния аперитив.

         Черни широкополи меки шапки, коси на букли и масури, черни костюми с бели ризи и черни вратовръзки, са се кротнали до жени облечени  в черни дълги поли, бели блузи и черни сака, носят кестеняви перуки.  Не е трудно да разпознаем пътниците за Тел Авив.

         В зона “В” са изходите към самолетите за Париж, Амстердам, Осло, Прага, Варшава, Загреб и други  градове на централна и западна Европа. Нафукани французи, светлокоси скандинавци,  горди чехи и наперени хървати, чакат  съответния полет решавайки кръстословици, четейки  книга или  разсъждавайки над поредното Судоко.

         Пътниците за Бамако и  Абиджан са най-пъстроцветни. Националните костюми на африканците  са  в наситени ярки цветове,  а белите тюрбани на стройни гвинейки и сенегалки контрастират с абаносовия тен на  красивите им лица. Девет малки негърчета, сякаш излезли от “Чичо Томовата колиба” седят кротичко до майките си, докато татковците седнали в съседните метални кресла обсъждат  поредният преврат  у съседите.

         Изход след изход се изнизват пред очите на Чико, но от  изхода за българската столица няма и помен.  Десетки изходи са пусти като пустинята Гоби.

         Пътникът Чико Чиков започва да се безпокои, къде е изхода за самолета  на авиокомпания “България еър” извършващ редовен полет до  София.  Той отминава секторите  F”,”G”,”H”,”I”,”J”,”K”,”L”, “M” и пред очите на Чико Чиков се открива невероятно пъстра, оживена и необикновено озвучена картина.  Брадясали мъже, мургави бизнесмени, музиканти  обути в пъстри джапанки и шарени маратонки, седят по пейките и похапват  и попийват от торбите храни и напитки, която носят. Храна купена от супера или от домашния хладилник на емигрантската квартира. Да не са луди да купуват ядене от барчетата и ресторантите на летището.  Даже термусите с кафе не са забравени. Няколко тетки обсъждат облеклото на млада ромка, която сякаш токущо е слезла от сцената на някой долнопробен “стрип тиз бар”.  Други три мажат филии с домашна лютеница и хранят децата си, които весело тичат около родителите си, играейки на гоненица с емигрантски чада от скандинавието. Много движение и невероятно озвучаване  в тази апокалиптична картина  разгъната като картина от Верещагин, тук почти в края на франкфуртското летище.

         Чико не погледна електронното табло където бяха изписани, номера, часа и дестинацията на  полета. Толкова родно звучеше всичко, толкова близко до сърцето и душата. Горките немци можеха спокойно да си спестят  скъпото електронно информационно табло. Всеки познаващ бита и душевността на български емигрант и гурбетчия  можеше да познае  дестинацията на полета. А ако случайно някой не познаеше, то когато поканиха пътниците да се явят на изхода с паспорти и бордови карти, при вида на  безформената опашка от 19 души в редица, оформила се  пред гишето, никакво съмнение не можеше да остане.  Чико Чиков, пътник печен в такива битки, хитро се присламчи към елегантна дама, която  също  се беше присламчила към лелка на инвалидна количка и    докато “тарикатите” събираха остатъците от баницата, лютеницата и салама  в дисагите (пиенето беше свършило), Дамата придружена от гражданина Чико Чиков се настаняваха в самолета, готови за полет към Родината.

 

 

 

© Крикор Асланян Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??