Човек без име

     5.00 сутринта. По улица „Джон Ленън” нямаше жива душа. Уличните лампи светеха, опитващи се да разсеят нощният мрак. Тишината цареше, необичайно необезпокоявана за улица като тази… От година живеех на нея, ала подобно нещо не се бе случвало досега. Обикновено тук гъмжеше от пияни студенти, прибиращи се в ранните часове на денонощието от дискотеките, намиращи се две пресечки по-надолу, или от футболни запалянковци, поливащи поредния мач от първенството… Сякаш за някои сесията не съществуваше! От едната страна се издигаха две чисто нови кооперации, а от другата страна се извисяваше забулена в мрака и тишината, небезизвестната за софиянци  зала ”Христо Ботев”… 
            Чудите се какво може да прави момиче като мен толкова рано по улиците на Студентски град? Определено не се връщах от дискотека! Среднощното учене ми идваше малко в повече понякога, още повече при липсата на храна, а сочният аромат на печено, носещ се от съседната „Манджа стрийт”, определено бе приковал носните ми рецептори. Това място сякаш беше създадено от дявола!... Представете си паркинг, пълен с многобройни разглобяеми конструкции, работещи денонощно и предлагащи всичко вредно за фигурата на всяка, себе си уважаваща дама… Е, точно натам отивах и аз…
                        Дюнери, пици, кебапчета, кюфтета, картофи, салати… Всичко!...
Колкото повече се приближавах, толкова повече светлината и носещият се аромат се засилваха, а с тях и къркоренето на стомаха ми… Това беше Раят за прегладнелите и Адът за затлъстелите, но ежедневните ми двучасови тренировки ми позволяваха лукса да вкарам един от средните дюнери в тялото си.
            Правех тихи, но същевременно големи крачки. Хладното утро дори не се забелязваше, на фона на незадоволения ми глад.
В момента на появяването ми отвсякъде заприиждаха покани, удряне на звънци и всякакво дрънчене, само и само някой от зверовете в лицето на продавачите да привлече към себе си жертвата, в мое лице.
            - Топльо, топльо!
            - Само за госпожицата безплатна порция пържени картофи!
            - Заповядайте моля, най-вкусните пици!...
             В онзи момент определено не ме интересуваше нито как изглежда продавачът, нито мястото… Спрях се на първия, върху който попадна погледът ми…
30-годишен, с изразителна физиономия и релефно тяло, намиращо се под бялата тениска, иначе окапана с доматен сос или нещо от сорта…
             - Какво ще желаете, млада госпожице?

             Определено се нуждаех от няколко секунди, в които да помисля какво точно ми се ядеше, но не можеше да не забележа кавалерското му отношение… Поглеждайки цветното табло над главата му, след около 10 секунди бях готова и с отговора си:

             - Телешки дюнер, без зеле… Среден, не!... Нека бъде голям!
 Мъжът пред очите ми ме погледна толкова изпитателно и същевременно загадъчно, че изписалата се усмивка на лицето му, определено ме накара доста сериозно да се смутя, но гладът, който изпитвах в онзи момент, беше единственото, което ме вълнуваше..
След около минута и дюнерът ми беше готов… Майсторски боравеше с ножа си, както и с всичко намиращо се около него. Едва успявах да доловя движенията на ръцете му, заради бързината, с която работеше… В крайна сметка получих дюнера си и се разплатих със синеокия продавач, като без да мисля за нищо друго, се отправих към ъгъла на „Джон Ленън” и „Йордан Йосифов”, където се издигаше скрит между двете кооперации, 26 блок на УНСС.

Може би се чудите коя съм аз… Е, отговорът беше обикновена първокурсничка, преместила се неотдавна от малкия Пазарджик в голямата лудница, многобройните дискотеки, тълпите от пияни студенти, обикалящи първо съседните стаи в общежитията, след това сборището, наречено „Миленката” и накрая някоя от многото мизерни чалготеки на територията на скъпия за всички бивши, настоящи и бъдещи студенти квартал – Студентски град.

Учех в УНСС – „Икономика и бизнес”, вече бях завършила Счетоводство и доста оживено обмислях идеята за още едно висше паралелно с това, или за идеята да замина в чужбина и да завърша образованието си там… Това бяха толкова много възможности, а колкото многобройни бяха те, толкова неудовлетворението ми от собствения ми живот нарастваше!... Бях от онези максималисти, които обикновено са склонни към крайности по пътя към поредната цел, ето и защо по това време на денонощието бях будна и всячески се опитвах да задоволя чакрите си, само и само нищо да не ме разсейва по време на подготовката ми за следващия изпит.

              След няколко часа, две изпити кафета и 97 прочетени страници, се чудех кои са важните неща в живота ми. Дали сесията, в която бях трябваше да бъде поставяна на пиедестал, или онези истинските неща, които се случват веднъж в живота…

Датата беше 3 юни 2012, неделя – последният ден от изложението на книгата в НДК. Спасимир Генев, мъж току що минал трийсетте години, намиращ се в разцвета на силите и щуротията си, представяше втората си самостоятелна книга - „Човекът, който мразеше Стивън Кинг”. Не знаех нищо друго за нея, освен че авторът ù вплита демоничните си мисли в сюжетното действие на разказите си. От седмици исках да се добера до съдържанието ù още предпечат, но така и не успях да го склоня да ми изпрати файла ù. Разочарованието ми определено нямаше равно на себе си. От една страна бях разкъсвана от желанието си и личната си съпричастност към онова, което изживяваше, от другата страна стоеше изпитът ми, който прииждаше със сигурността на товарен влак и с точността на швейцарски часовник. Дали наистина можех да си позволя да отскоча или наваксването на това време след това щеше да бъде невъзможно? Дали някога обаче щях да си простя, че не съм отишла?...

След още 20 минути на размисъл и претегляне на вариантите ми за неделната утрин, твърдо реших, че като представител на творческата общност, не мога да си позволя да изпусна възможността си, да го поздравя, при това лице в лице. Все пак се познавахме от години.   
            След още час и 40 мин., един душ, две сменени рокли и един автобус „94”  вече се намирах пред Националния дворец на културата. Никога не бях влизала в него, дори никога не бях обръщала внимание къде точно се намира входът му… Вървях по алея, криволичеща отстрани на колосалната сграда, а тълпи от хора бавно си тръгваха с книги в ръце, несъмнено взети от панаира. Слънцето безмилостно изгаряше кожата ми, а топлината сякаш бе запечатала всички с омарната паяжина, надвиснала над града. След още няколко крачки, десетина пешеходци и двама колоездачи, които съобразително ме заобиколиха, успях да достигна и до входа на НДК – огромната, космополитна сграда в комунистически стил, издигаща се на фона на прелестта на Витоша – природната емблема на София, ме приветстваше с широко отворените си стъклени врати.

Единственото, което ми оставаше, беше да вляза в нея и да се кача до третия етаж, където беше и изложението. Докато ескалаторите издигаха тялото ми, се чудех какво точно да му кажа. Това беше голяма гордост дори за мен самата. Може би един ден и аз щях да извървя пътя, по който минаваше Мрънко в онзи момент…
             2-ри етаж.

             3-ти етаж.

Най-после! Изведнъж настръхнах. Толкова много щандове, толкова много издателства, толкова много тълпи от хора, влачещи се, четейки заглавие, по заглавие…
Едва се разминавах с масата от хора! Майки с деца, бебешки колички, възрастни хора хванали се под ръка, бавно, но сигурно разглеждащи многобройната изложена книжнина.
Бързото ми ходене правеше впечатление на много хора, но не можех да се влача в унисон с тълпата. Очите ми още по-бързо се движеха, като четяха имената на издателствата, в горната част на щандовете.
„Просвета”, „Хермес”, „Фют”, „Бард”, „Егмонт”, „Сиела”, „Летера”… Бяха толкова много, а очите ми търсеха само едно единствено име и един единствен щанд…
Нетърпението ми в онзи момент ескалираше, а тълпата от хора и факта, че не намирах щанда, който търсех, допринасяха за тогавашното ми състояние… Имах чувството, че са минали часове в търсене, но най-накрая, последния щанд, който зърнаха очите ми, беше търсеният! „Издателство Ибис”, щанд № 1, странно след като беше в последната глуха и най-вече последният, до който се добрах на изложението, но тези факти се изпариха в момента, в който го зърнах!..
            Тълпата пред щанда на издателството не му позволяваше да забележи иначе тайното ми настъпление. Широка усмивка се изписа на лицето ми. Вниманието му беше приковано, но въпреки всичко беше привлечен от дългата ми многоцветна рокля и предполагам така странното изражение на лицето си… Все още не бях достигнала до него, когато разпери ведро ръцете си, но след това някак смутено ги прибра до тялото си, като подаде ръката си…
            Боже, че той беше един от приятелите ми! Нямаше как да си позволя подобни официалности в момент като онзи и някак си от само себе си ръцете ми се увиха около кръста му.
            - Ей, много се радвам, че дойде !- рече ми в изблик на емоцията си в онзи момент 188-сантиметровият, леко оплешивяващ, стокилограмов звяр, с демонично, но все пак ведро настроение.
            - Как нямаше да дойда, нали никога нямаше да си го простя! – отговорих му, като погледът ми се плъзна по цялото му тяло. Определено бежово-сивата риза, черният панталон и белите кецове му стояха много добре, но винаги можеше да изглежда още по-добре и още по-официален.
            - Изглеждаш страхотно! – отвърна ми, като в погледът му се четеше опиянението от присъствието ми.

Знаех отлично, че е луд по мен, това несъмнено се четеше в поведението му,  знаех също така, че всеки път, когато съм близо до него се чувствах страхотно… Бяхме като запалени експлозиви – всеки момент можеше да гръмнем. Той беше пълната ми противоположност! Онзи Ин, който принадлежеше на Ян. Също така знаех, че никога не можеше да има нещо между нас. Колкото и да ме привличаше, той беше пълната ми противоположност, не само на мен, но и на представата ми за мъжа, който исках до себе си… Въпреки всичко, той не спираше да влудява всяка част от тялото ми, когато бях близо до него… Невъзможността правеше страстта още по-силна!... Знаех, че трябва да овладея емоцията на мислите си, затова подех:
            - Благодаря ти, но знаеш ли, адски много се радвам за теб, тъй като в момента ти сбъдваш една моя мечта… - някак си с тъга продължих следващите си думи – След всичките тези години и след всичките тези погребани истории, благодарение на които стигнах до нивото, на което се намирам днес, стоя и те гледам и виждам как ти изживяваш онова,  за което съм копняла цял живот! Надявам се книгата ти да има абсолютен успех!

- Благодаря ти, много! – рече с дебелия си, плътен глас.

 Поглеждайки към купчината с книги, му казах:
            - Мисля, че си знаеш работата. – като широка усмивка се изписа на лицето ми.

       - О, веднага! – възкликна, като с това показа, че разбра какво всъщност се опитах да му кажа.

Енергично придърпа един стол зад щанда, извади химикалка от джоба на ризата си и грабна една от прилежно наредената купчина с книги. Докато пишеше автографа си, погледът ми щателно огледа щанда на издателството… Сякаш тогава чак забелязах колко рекламни плакати имаше с корицата на Мрънко, както и присъствието на  двамата му колеги, стоящи зад щанда, които със задоволство, следяха разговора ни.
След като затвори книгата и я прибра в найлонова торбичка, ми я подаде, а аз с нетърпение разлистих корицата, за да прочета написаното от него, току що…

На Зои,

която притежава не само красота и смелост,

но и силата да промени всичко около себе си,

към по-добро. Просто не спирай!

Определено не очаквах да прочета подобно нещо… Беше толкова хубаво, чисто и същевременно искрено… Сякаш беше влязъл под кожата ми и се бе слял със същността ми… Определено не знаех нито как да реагирам, нито какво да кажа…
Това беше от онези моменти на вцепенение от радост, в който се чувстваш отвратително глупаво, но определено всеки имаше нужда да ги изпита… Не мисля, обаче че притежавах каквато и да било сила да променям нещата около себе си. Може би бях променила него, но това само можех да го гадая…
            Почти нямам спомен за следващите 15 минути, нито за това какво точно си казахме тогава. Прииждаха хора, а той, междувременно с разговорите ни, заставаше умело зад щанда и представяше книгата си, като задоволството му се изписваше всеки път на лицето му, когато кажеше, че авторът е той. Лека и същевременно загадъчна усмивка се явяваше за секунда, но оставаше крайно незабелязана, заради заковалите се погледи към купчината с книгите…
            Стоях отстрани и го гледах. Виждах една мечта как се превръщаше в реалност. Толкова красота имаше изписана в онзи момент, че думите ми не стигаха, да опиша онова, което виждаха очите ми!...
            След още няколко минути и още няколко тълпи от прииждащи люде юдейски, щандът остана по-безлюден и от Гренландия, с тази разлика, че беше страшно горещо, а многобройните хора наоколо създаваха усещане за още по-задушна обстановка…

Вече беше 14:30, а панаирът се закриваше официално след час и половина.
            Мислех си, няма какво повече да се случи, предвид разотиващата се тълпа и замиращия ден под омарната горещина, но там, в края на залата, до празното стълбище, на вече безлюдния щанд в края на деня, се появи от нищото Той!...

Беше висок около 175, мускулест, с дълга кестенява коса, чийто цвят издаваше, че едва ли скоро щеше да излезе от трийсетте години на живота си. Небрежната черна тениска над релефните му мускули и не чак до там широките дънки, сливащи се в абсолютен унисон с тениската му, разкриваха стилът на „деветдесетте”. Толкова топлина и същевременно увереност, беше концентрирана в очите му! Личеше си, че е представител на онези Изчезващи, че дори бих казала Несъществуващи мъже за поколението ми.  Въпреки че осъзнавах че не мога да отделя погледа си от онази съвършеност на човешката природа, не си направих и труда да се боря със себе си. Не знаех кой е, не знаех с какво се занимава, не знаех какви са приоритетите му, не знаех нищо за него, но спокойствието, звучащо в гласа му ме бе запленило на 100 %!

            - Е, ще тръгваме ли? – Въпросът беше отправен към Спасимир.
            - Да, сега приключвам. – гласеше и отговорът.

Нямаше как да не се намеся… Какво толкова виждах в изражението на лицето му, защо цялото това спокойствие обземаше и мен, въпреки непримирието ми, че не знаех нищо за субекта срещу себе си?
            - Къде ще ходите? – изстрелях въпроса си без колебание със скоростта на светлината.

- Ами ще пием по кафе… - поде звярът в човешки образ.

- Значи така, а?! Творецът реши да си тръгне, а аз още стоя на щанда ти… - казах с ирония и леко разочарование, въпреки че думите ми предизвикаха смях у околните… Все пак бях отишла заради него и ми се искаше да го видя, стоях сигурно повече от 20 мин. и изведнъж дойде човекът „Х”, който дори не благоволи да се представи и го отмъкна в рамките на едно изречение! Кой по дяволите беше той? Какво беше това спокойствие, течащо в гласа му? И защо очите му изразяваха толкова свирепа доброта?
            - Ти защо не я поканиш във вторник на представянето? – отправи въпроса си към Генев, неподозиращ за мислите, зараждащи се в съзнанието ми в онзи момент.

          - А, не… - изведнъж дебелият тембър на стокилограмовия ми приятел прониза със страшната си свирепост мислите ми. – Хората, които ще присъстват, не са положително настроени към нещата, които правя… - в леката пауза забелязах красноречивия му поглед, отправен към загадъчния субект пред очите ми. – Аз знам къде да я поканя, там не е за нея…

         - Добре. – съгласи се непознатият, като повдигна преметнатата чантичка на рамото си.

През следващите няколко минути се сбогувах със Генев, но определено вътрешният ми дискомфорт се надигаше с всяка една изминала  крачка… Трябваше да прекося отново всички щандове, за да успея да достигна до изхода, но колкото книги минаваха пред очите ми на десетките издателства, толкова и въпроси се зараждаха в главата ми…

Мислех си за всичко случило се преди секунди. Двамата бяха абсолютно различни и като характери, и като мислене, най-вероятно и като поведение… Познавах Спасимир от години, познавах и начина му на писане, изказ и т.н., а лицето „Х” не беше като него и в това бях напълно убедена. Бих казала дори пълната му противоположност и в начина, по който изглеждаше и в поведението, което демонстрираше…

Истината беше, че всеки творец притежава уникален характер, който вплита в редовете на творбата си! Аз също пишех. Но при мен психологическата страна на нещата винаги е взимала връх. Може би това беше истинската причина, поради която останах толкова удивена…  Въпреки всичко, докато вървях обратният път до вкъщи, не съжалявайки за отделените 2 часа, продължавах да си задавам купища въпроси…

            Кой наистина беше той? Каква бе тази сила на онова първо впечатление, че да остана толкова удивена? С какво се занимаваше? Наистина ли притежаваше чувството на професионализъм или езикът на тялото му лъжеше по всички параграфи? Наистина ли последователността, реализмът и ясно поставените цели, четящи се във ведрия му поглед, бяха реалност?... Щях ли някога да разбера цялата тази загадъчност, забулена в нечовешкото му спокойствие? Дали някога щях да го видя отново? Въобще щях ли да разбера поне името му?...