ЧОВЕКЪТ, СЛЕД КОГОТО ВЪРВЯТ И СЪРНИТЕ
Тук, в тази местност, се беше разхождал и с нея. Тогава бе пролет, дърветата цъфтяха и ароматът от цъфналите клони се носеше из въздуха. Младата зеленина напираше отвсякъде. Бе слънчево и топло и веселите им гласове се носеха като бързи пролетни води над широката ливада.
Днешният ден е студен, мъгла пълзи по билата на насрещните хълмове. Гората насреща е тъжна в голотата си. Бе изминало много време, откакто се бяха радвали тук на щастието си. Беше направил всичко да запази връзката им, но не бе успял. И сега, когато крачеше сам по снежния път, слънцето на спомените сгряваше душата му в студения ден. Но имаше и болка, защото не можеше да спре да мисли за нея, да загърби миналото, макар да разбираше, че тя не заслужаваше любовта му – беше я предала.
Той извади кавала от чантата си и настави частите му една в друга. Канеше се да засвири, когато забеляза, че на стотина метра по-надолу две сърни се уплашиха от появата му и побягнаха през глави по надолн ...