ЧОВЕКЪТ, СЛЕД КОГОТО ВЪРВЯТ И СЪРНИТЕ

     Тук, в тази местност, се беше разхождал и с нея. Тогава бе пролет, дърветата цъфтяха и ароматът от цъфналите клони се носеше из въздуха. Младата зеленина напираше отвсякъде. Бе слънчево и топло и веселите им гласове се носеха като бързи пролетни води над широката ливада.

     Днешният ден е студен, мъгла пълзи по билата на насрещните хълмове. Гората насреща е тъжна в голотата си. Бе изминало много време, откакто се бяха радвали тук на щастието си. Беше направил всичко да запази връзката им, но не бе успял. И сега, когато крачеше сам по снежния път, слънцето на спомените сгряваше душата му в студения ден. Но имаше и болка, защото не можеше да спре да мисли за нея, да загърби миналото, макар да разбираше, че тя не заслужаваше любовта му – беше я предала.

     Той извади кавала от чантата си и настави частите му една в друга. Канеше се да засвири, когато забеляза, че на стотина метра по-надолу две сърни се уплашиха от появата му и побягнаха през глави по надолнището.

     С цялата болка на нараненото сърце от загубената любов, прозвуча тъжна провлачена мелодия и стресна дрямката на гората. Звуците отекнаха в насрещния рид и ехото ги върна назад. Изведнъж сърните спряха. Обърнаха се към него и се заслушаха в мелодията на кавала. Замърдаха с уши, застинали на местата си. Мъжът продължаваше да свири и да излива душата си чрез мелодията, носеща се в заснежената планина. Сърните се успокоиха – тръгнаха назад към него. Върнаха се по-нагоре дори от мястото на което ги завари и започнаха да пасат от стърчащата над снега трева, или може би да гризат от кората на младите дръвчета и храсти, плъзнали по нестопанисваната от много време ливада. Само от време-навреме вдигаха глави, заслушваха се в свирнята и помръдваха уши.

     Пръстите на ръцете му замръзнаха, но мъжът продължаваше да свири. Свиреше за нея, но го слушаха сърните и планината. Когато пръстите станаха трудноподвижни от студа, той отлепи устни от кавала и мелодията секна, като отсечена. Сърничките вдигнаха глави да разберат какво става. Очакваше, че ще побягнат, обаче те не побягнаха, а си останаха по местата. Студът се засилваше. Засвири друга мелодия и тръгна бавно по обратния път. Сърните го следваха. Пред очите му ставаше чудо – оживяваше легендата за Орфей. „Господи, кой съм аз, за да ми се случва това!? – промълви развълнувано музикантът. - Това е невероятно! Това е невъзможно!”

     Спря да свири. Сърните продължаваха да вървят след него. „Защо ми показваш това чудо, Господи? Какво искаш да ми кажеш с това? Какво е твоето послание?” В главата му като отговор на поставените въпроси се вби следната мисъл: „За да се срещнеш отново с нея и да ù разкажеш какво се е случило.” Мъжът отвърна мислено: „Тя едва ли ще се впечатли като мене от това чудо.” Последва: „Направи го. За кой ли път ù давам знак, но тя така и не разбира кой си ти, коя е тя, защо си до нея, защо я даряваш с любовта си. Не може ли да разбере, кого отхвърля в твое лице? Говори ù. Ще ù говориш, докато те чуе.” Развълнуваният мъж отвърна: „Говорих ù много пъти и все напразно беше. Има ли смисъл?” Отговорът гласеше: „Не е твоя работа да мислиш има ли смисъл и какъв е смисълът. Направи това, което ти се казва.. И чудеса ви показвам и пак не вярвате и не искате да проумеете това, което става с вас. Ще я намериш и ще ù кажеш, че не бива да обръща гръб на човека, след когото вървят дори сърните.”

     Кавалът бе прибран в чантата и ръцете сложени в джобовете да се стоплят. Сърните спряха да го следват Останаха да пасат край гората. А той, силно развълнуван, изумен от станалото вървеше по заснежения път и все още се питаше: „Дали ще ми повярва на думите?” Отново получи отговор: „На Исус Христос не повярваха, разпънаха го, макар сам той да правеше пред очите им чудеса. Може и да не ти повярва, но ти трябва да извършиш своето, което съм предначертал за тебе.”

     След този съвет изведнъж забърза – искаше да намери час по-скоро жената, която още обичаше, която му бе обърнала гръб, независимо от това, което бяха преживели заедно. Обърнала беше гръб на него, на човека, който като засвиреше с кавала, караше сърните да спрат своя бяг, да се заслушват в свирнята му и да вървят покорно след него, като овце след овчаря си. Искаше час по-скоро да ù разкаже за чудото, което беше преживял в този вълнуващ зимен ден. А тя нека се замисли и си даде сама отговор какво прави, като го изоставя и му обръща гръб. А той ще разказва на хората за преживяното чудо сред планината и ще разнася славата на твореца на това чудо.