В навечерието на Коледа, този свят празник, който всеки трябва да прекара със семейството си, едно момиченце... малко, слабичко, с гъста черна коса и големи зелени очи, ходеше по улицата и подсмърчаше. Ръчичките й бяха измръзнали и посинели от студа. Тя се опитваше да ги стопли като ги триеше една в друга. Момичето се разхождаше по улицата, облечена с тънкото си прокъсано палто, една проядена шапчица и шал, който бе толкова надупчен, като че ли безброй куршуми бяха минали през него. То ходеше по улицата и се възхищаваше на приказно украсените къщи. Беше застанала пред един прозорец, украсен със лампички подредени във формата на звезда... цветовете се преливаха, от жълт в зелен, от червен в син, момичето гледаше прозорчето в захлас, докато не чу един глас да подвиква...
- Хей ти, какво правиш тук... в този студ?
Тя се обърна и видя друго момиче... едва подало главата си през прозореца, със зачервени бузки и розов пуловер.
- Разхождам се - каза тя.
Другата продължи...
- Нямаш ли дом, та седиш в този студ?
- Имам дом - отвърна й смело.
- И къде живееш?
- В няколко кашона... на улица „Цар Освободител" Ами ти, ти тука ли живееш?
- Да!
- Красиво е.
На момичето от прозореца й стана ясно, че малкото премръзнало детенце е бездомно... затвори прозореца и тутакси влезе вътре, но сирачето бе свикнало с такова отношение... обърна се и продължи да гледа звездата а светлините се отразяваха в лицето й. След няколко минути се отвори врата, обърна се и видя същото момиче... от прозореца.
- Искаш ли да влезеш, родителите ми не са си във вкъщи.
- Да! С удоволствие, отговори тя и лицето й грейна.
Влезе в красивата къща и седна на един от столовете в хола, погледна елхата, не бе виждала друга коледна елха, освен онази в центъра на града.
- Как се казваш? - попита момиченцето.
- Мария, ами ти?
Тя мълчеше, никой не се бе обръщал към нея с някакво име.
- Нямаш ли име?
- Не!
- А родителите ти къде са?
- Не знам. Никога не съм ги виждала.
Мария отиде в кухнята и донесе мляко и бисквити. Малкото сираче никога не бе опитвало прясно мляко и вкусът бе много по-различен. Тя виждаше искреност и доброта в очите на Мария.
- На колко години си? - попита Мария.
- На 7, ами ти?
- На 14.
И така времето мина в приказки и похапване, неочаквано бе станало вечер и родителите на Мария се прибраха и видяха „безименното" момиче и дъщеря им на масата. Мария им разказа историята на момичето и те решиха да й помогнат. То прекара Коледа с тях. Почувстваха се добре в компанията на това нещастно дете и тогава се случи наистина чудо: родителите решиха да осиновят бедното дете. Имаше много пречки, но накрая се получи. Нарекоха момичето Зорница, донякъде заради историята която тя с радост разказваше на всички, тя наистина бе малка като звездата, но нейната същност грееше дори по-силно от „зорница". Така Мария се сдоби с дългоочакваната сестра, а в съзнанието на Зорница онази Коледа промени живота й. От тук натам всичко е просто хубава история.
П.С. По Коледа наистина стават чудеса...!!!
Край!