Всеки странник си има любимо място, в което да се приюти, когато гарваните заграчат в небето, събиращи се на ята, отнасяйки черни облаци в неизвестна посока, за да пренощуват на топло.
Моето бе кръчмата на Кокона – Вангелуда.
От кратките ѝ, но подробни истории знаех, че са я кръстили Кокона, защото много приличала на майка си като бебе, но когато започнала да „възмъжава“, баща ѝ настоял да се казва Вангелуда на дядо си Вангелий.
Тази невероятна жена, която беше сляпа с дясното око, леко накуцваше и можеше да набие почти всяка средностатистическа пияница, успяваше да поддържа кръчмата си в уютен безпорядък, вече 30 години.
Сградата, в която се помещаваше кръчмата бе стара тухлена постройка. С годините толкова се бе наклонила на една страна, сякаш покрива, влюбен в отдавна начупената плочка на тротоара, най-после можеше да получи първа целувка.
Единствения ремонт, който бе претърпяла тази така екзотична „абракадабра“, се състоеше в ежегодното боядисване на вратата.
Всяка година тя цъфваш ...