Всеки странник си има любимо място, в което да се приюти, когато гарваните заграчат в небето, събиращи се на ята, отнасяйки черни облаци в неизвестна посока, за да пренощуват на топло.
 

Моето бе кръчмата на Кокона – Вангелуда.  
 

От кратките ѝ, но подробни истории знаех, че са я кръстили Кокона, защото много приличала на майка си като бебе, но когато започнала да „възмъжава“, баща ѝ настоял да се казва Вангелуда на дядо си Вангелий. 
 

Тази невероятна жена, която беше сляпа с дясното око, леко накуцваше и можеше да набие почти всяка средностатистическа пияница, успяваше да поддържа кръчмата си в уютен безпорядък, вече   30 години. 
 

Сградата, в която се помещаваше кръчмата бе стара тухлена постройка.  С годините толкова се бе наклонила на една страна, сякаш покрива, влюбен в отдавна начупената плочка на тротоара, най-после можеше да получи първа целувка.
 

Единствения ремонт, който бе претърпяла тази така екзотична „абракадабра“, се състоеше в ежегодното боядисване на вратата.
 

Всяка година тя цъфваше в различни цветове, пастелни, ярки, крещящи: “ ВЛЕЗ!“
 

Тази година бе ред на жълтото и както подозирах, цяла година Кокона – Вангелуда, щеше да е руса. 
 

Имаше различни периоди и перуки, червена за червената врата, синя за синята, розова за розовата и т.н. Това бе единствената ексцентричност, която тя някога си  бе позволявала.

Разбира се, заради слепотата на едното око, перуките не винаги стояха по изискания ред. Винаги бяха килнати я на една страна, я на друга, според това в какво настроение беше, дали не се бе сбила или поредната халба „бъркоч“, вече не я бе залюлял в страната на невероятните възможности.
 

Всички питиета при нея се казваха „бъркоч“. Тези, като мен, които пиеха бира, се гледаха с недобро око, но заради постоянството си, биваха приети след петата година. 
 

„Бъркочът“ се състоеше от миксирането на различни силно алкохолни напитки в различни цветове, изсипани по едно и също време, с еднакво отношение и цена, в голяма халба бира. Пиеше се със сламка и без емоция.
 

Виждал съм огромни мъжища, които не само държат на репутацията си, но са и готови да я защитят с кръв и зъби, да се превръщат в желе само след една халба със сламка.
 

Вчера надвечер, когато последния гарван отнесе светлината на деня, аз за пореден път отворих жълтата врата на любимото си място.
 

Посрещнаха ме познати погледи, аромат на етанол, фосген и евтин одеколон, който нахално се опитваше да избута предните две „благоухания“, за да укаже местонахождението си.
 

Открих го. 
 

В дъното на бара седеше жена, която имаше вид на нещо мачкано, дъвкано, изплюто и сглобено набързо.
 

Цветът на кожата ѝ приличаше на засъхнала почва след дъжд. Очите, които само ми се струваха, че гледат влажно, всъщност се криеха зад силно перде и аз предположих,  че са сини.

Погледах известно време към обекта, излъчващ непознатата миризма и не се сдържах да не я заговоря. 
 

Не, че ми хареса, не. 
 

Това бе прецедент в цялата история на кръчмата. Тя пиеше бира, седеше необезпокоявана, сякаш е идвала тук повече от пет години. Нямаше ги стандартните подмятания, че който пие бира е „Нос” на подмишници, Екскрементален археолог, Специалист по педикюра на крави, Гид за тоалетни, Пъдар на маймуни и т.н., каквито могат да се измислят от блестящи умове в малките часове на денонощието, изпили по три халби „бъркоч“ със сламка.
 

Насочих се към нея, защото знаех, че съм настоятелен, но не и нахален. Настъпателен, но не и арогантен, твърд, но не и непреклонен. Аз бях всичко онова, което би изтръгнало от нея истинско „самопризнание“ коя е тя и как така пие бира, без да е била тук повече от пет години. Без да търпи стандартните подмятания, че който пие бира е „Нос” на подмишници, Екскрементален археолог, Специалист по педикюра на крави, Гид за тоалетни, Пъдар на маймуни и т.н.
 

Седнах до нея, погледнах към Кокона – Вангелуда и само с един жест, който се състоеше от повдигане на вежди, се сдобих с халба бира.
 

Погледнах към жената и вдигайки бирата, все още с повдигнати вежди и ѝ казах наздраве с очи.
 

Тя откликна машинално. Сякаш бяхме два вагона, бавно приближаващи се един към друг, за да се закачат.
 

Извадих цигара, която дълго мачках, въртях, облизвах, помирисвах, оставях на бара и отново взимах, за я вдъхна, преди да я запаля. Всичко това бе съпроводено с дълъг и втренчен поглед в жената пред мен.
 

Накрая запалих, вдъхнах дълбоко и попитах с леко дрезгав глас:

-          Как се чувствате?
 

Тя се усмихна и мога да се закълна, че това бе най-очарователната усмивка, която са ми отправяли. А на мен са ми отправяли много и то за повече от един въпрос.

-          Като цигара. – отговори тя и не отмести очи от мен.
 

Очите, които ми се струваше, че имат перде или са потънали в течност, или са мътни, но подозирах, че са сини, се оказаха зелени.
 

-          Как? – тук ме хвана неподготвен.
 

-          Като цигара в ръцете на опитен пушач. Видях какво направи. Преди да ме пожелаеш, ще ме мачкаш, въртиш, облизваш, миришеш, може дори да ме оставиш на бара, но отново ще ме вземеш, за да ме вдъхнеш, преди да ме запалиш. Ще ти доставя наслада, в началото ще ти завъртя главата, може дори да ти загорчи, но после ще усетиш леко замайване. След това ще търсиш това първо опиянение и ще искаш отново и отново да ме имаш. Бира, след бира, цигара след цигара.
 

Почувствах се дълбоко задимен от кълбата ѝ отрова, които избълва толкова бързо срещу мен. Затова побързах да я поставя на мястото ѝ.
 

-          По принцип не пуша.
 

Тя се усмихна и отново видях онази усмивка, която се заби в лявото ми око и рискувах да ослепея с него, ако не бях сложил слънчевите си очила само секунда преди това, готвейки се да си тръгна.

-          Като цигара – каза тя и аз седнах сякаш Кокона – Вангелуда ме удари в корема. С изкаран въздух и очакване да чуя следващите думи - в ръцете на непушач. Ще ме мачкаш, въртиш, облизваш, миришеш, може дори да ме оставиш на бара, но отново ще ме вземеш, но с отвращение, за да ме изхвърлиш, преди да ме запалиш. Ще се чудиш дали ще ти доставя наслада, дали в началото ще ти завъртя главата, както много пъти са ти разказвали, че става, ще се чудиш дали ще ти загорчи, дали няма да те поболея, да те разболея. Може и речи да изнасяш колко е вреден този навик, но после ще усетиш леко замайване. Дали заради отказа си, дали от очакването, но ще го усетиш. След това ще търсиш това първо опиянение и ще искаш отново и отново да ме имаш. Бира, след бира, с късане на цигара след цигара.
 

Честно казано в мен се надигна нещо. Нещо яростно и необяснимо, нещо което искаше да размаже усмивката и увереността на тази жена. Седях срещу нея, сякаш бях наказан, сякаш съм сбъркал, но нямах идея в какво, къде и как.

Не се сдържах. 
 

Наведох се към нея и пропуснах няколко думи да се проврат необезпокоявани през диастемата ми:
 

-          Не си ли прекалено самонадеяна за човек, който има вид на нещо мачкано, дъвкано, изплюто и сглобено набързо. Цветът на кожата ти прилича на засъхнала почва след дъжд. А очите ти, които само ми се струваха, че гледат влажно, всъщност се крият зад силно перде.

-          Това ли било? - разсмя се тя – Изглеждам така, защото доскоро бях цигара в ръцете на заклет пушач, който ме мачкаше ежечасно, ежедневно, ежемесечно, „дъвчеше“ ме, всеки удобен момент, а накрая, след като от мен не остана нищо сладко, нищо замайващо, нищо потребно, ме изплю, а на мен ми се наложи да се сглобя набързо, за да мога да си тръгна.
 

След тези думи ми се прииска Кокона – Вангелуда да ме удари в корема, за да мога да прикрия неудобството си с охкания или поне малко въргаляне по пода, за да мога след това сконфузено да се изправя и да си призная, че наистина съм имал намерения, желания и любопитство за някои неща, за които е удобно да се говори едва след полунощ. Но успях само да се попитам:
 

-          Защо цигара, защо тази странна метафора, която има лош дъх, неприятна миризма и наистина нагарча.
 

-          Не съм пушила от месеци, отказвам ги. – усмихна се тя в знак на примирие.

В този момент до нас се приближи Кокона – Вангелуда, намести изкривената на една страна перука, избърса изпотеното си чело и мъдро се произнесе:

-          Утре и двамата ви искам отново тук. Ти момиче да вземе да се изкъпеш, че понамирисваш, а ти да вземеш, да пийнеш един бъркоч, че от тази бира коремът ти е станал двоен.  
 

И така, след няколко цвята боядисани врати в зелено, червено и оранжево аз все още се срещам с дамата, която всяка вечер на въпроса: „Как се чувствате?“, доскоро отговаряше: „Чувствам се като цигара!“, до днес, когато ми отговори категорично: „Като пържола в чиния на веган.“

Имаме шанс!