Вървя в снега – принцеса ледена
с корона от лъчи студени.
Хадес, наши дни
– Са-са-само п-п-пет минути! – игуанодонът пазач беше проснал единайсетметровото си тяло в краката на Персефина и пълзеше отчаяно между оглозганите кости, струпани на купчинки из покоите на венценосната. – Н-н-нямаше ме с-с-само п-п-пет минути, В-в-ваше в-в-височество!
Тъмнокафявите петна по шията и гърба му бяха побледнели. Клюнът му докосваше пода, а опашката се мяташе насам-натам и вдигаше мътни облачета прах.
– Какво заекваш бе, мършо, да не би да са ти изпадали и задните зъби?
Персефина хвърли изпепеляващ поглед към уплашения прислужник, който почти се сля с мръсния тиков паркет.
– О-о-отидох до с-с-стаята за мъчения, В-в-ваше височество! З-з-за пет минути!
– И защо, ако не е тайна? Тоалетната е по коридора вдясно. Да не си се подмокрил от страх? – принцесата на Хадес едва сдържаше яростта си.
– Ба-ба-баскервилските кучета1! – изстреля игуанодонът и сви глава между раменете си.
– Какво е станало с кучетата ми? Да не би и те да са избягали? Казвай, страхливецо!
„Баскервилските кучета“ бяха личните хрътки на Персефина – два млади, хищни велоцираптора2 – дребни, но много ловки и умни преследвачи, с отлично обоняние и нюх за намиране на плячка. Владетелката ги използваше за лов, както и за хващане на избягали затворници. През времето, когато не бяха навън, служеха като охрана на стаите за мъчения. Бяха толкова кръвожадни и свирепи, че се налагаше да ги приковават с дълги вериги към стените на коридора, където пазеха. Но пък в обсега им и пиле не можеше да прехвръкне.
– П-п-рибрахме ги! Са-са-сами се бяха от-от-отковали. Б-б-братовчедът У-у-ури е виновен!
– Отковали се!? Да не са шлосери! Напомнú ми да не слагам уранозаври3 за гледачи на пухчетата ми! Всички от проклетия род игуанодонти сте един дол дренки! Не казах нищо, когато онзи – Персефина посочи Алибей, който започна да се оглежда наоколо и да се прави на разсеян – ми отмъкна третия баскервилец и го насади на Миден да пази Златната мина при Стремци. Но ако и другите двама бяха изчезнали, щях много, ама много да се ядосам! Кажи сега какво стана с оная фръцла! – нареди принцесата малко по-спокойно и впи кървясало око в проснатия все още в краката ú игуанодон. – Стани де, Вергилий! Стига си се мотал в краката ми! И престани да заекваш! Дразниш ме.
– С-с-слушам! – каза Вергилий, но улови вбесения поглед на господарката си и повтори, вече без заекване – Слушам, Ваше височество! Отлъчих се само за пет минути. Когато се върнах, клетката беше празна, прозорецът – счупен, въздухът – свеж. И навсякъде имаше лед.
– Лед? Продължавай!
– Да, лед, Ваше височество. По пречките на клетката, по прозореца, дори и по стените и пода.
Дун се изсмя. Персефина изгледа кръвнишки бившата си изгора и той млъкна, но продължаваше да се усмихва предизвикателно.
– Ако ми позволиш да се намеся, Персефина – каза с мек и упоителен глас Алибей, – не знам дали ти е известно, но приятелката на сина ми е наполовина дракон. Леден дракон.
– Не, не ми е известно! – очите на динозавърката пак започнаха да се наливат със злост. – А аз смятах да я уморя от студ, за да не ми трие сол на главата оня плужек. Ако ми беше известно, щях да я затворя на по-сигурно място.
– Всички знаят, че ниските температури правят метала крехък и чуплив – продължи Алибей. – И ти, като господарка на динозавруси…
– Знам за ледените дракони, но те не се въдят на Хадес. Още се чудя на невежите като теб, които бъркат драконите с динозаврусите.
– Да, Еркюл Поаро би те разбрал чудесно4. Както и китайците, японците и корейците.
– Така стана още по-добре! Бях се приготвила да изям тази никаквица на закуска. Ще я оставя за десерт на обяд. Но преди това ще я накарам да се заледи малко. Отдавна не съм яла лимонов сладолед.
Дун скочи, но Алибей го спря с жест.
– Само да не ти закиселее, Персефина! Ако съдя по археоптерикса на рамото ти, вече си била на Змийския остров…
– Току-що идвам оттам. Огледалото на Вратата ме върна. Заедно с Астерикс, не знам как и защо. Ти нали беше на Острова! И да ти кажа, като млад си още по-отвратителен! Добре че оня там – тя посочи Дун, – е взел красотата на майка си.
– Сърдечно благодаря за лицеприятните ти и стимулиращи думи! – каза язвително дяволоидът. – Разбира се, че ще смяташ него за по-красив – има драконова кръв. Прекара хилядолетия в храма Кху Конгси в образа на дракон. Краставите кучета… нали знаеш! Но и ти си посвоему красива, принцесо! Напомняш ми на Оливия. И тя беше непримирима и свободолюбива като теб. Но нейната непримиримост при теб се е изродила в опърничавост. Приличате си и още по нещо – и ти не обичаш много дрехите. През повечето време се разхождаш без тях.
– Защото имам люспи, които ми прикриват срамотиите! – озъби се Персефина. – А ласкателствата ги остави за оная фръцла, като я намерим. Но тогава аз лично ще я разчленя костичка по костичка и ще я изям заедно с леда, който ще избълва върху мен, кълна се!
– Не мисля, че ще искаш да разчленяваш когото и да било.
– И защо да не го правя?
– Защото имам това – Алибей бръкна в джоба си и извади брошка дракон с шоколадовокафява главичка.
– Докопал си се и до „Кафявата детелина“ – Чашата на знанието? Как успя? – скочи Персефина.
– Да кажем, че един ужасно досаден пророк преди половин час предаде Богу дух в психиатрията на Ухан. Но преди това ми даде брошката.
– Но как успя да го накараш да ти я даде доброволно?
– С хитрост, лъжи и малко специални ефекти. Дун ми помогна много. Но това, което исках да ти кажа е, че малко преди да дойдем тук, си послужих с нея и разбрах нещо за теб.
– И какво е то? – Персефина го погледна предизвикателно.
Алибей я дръпна встрани и засъска в ухото ú:
– Нещо, което синът ми за нищо на света не бива да узнае. Разбере ли, ще трябва да се простиш с всичките си амбиции. Няма и да те погледне. Знам коя си, Персефина! Но ще си замълча. При определени условия.
След няколко минути ожесточен спор Персефина и Алибей се приближиха към нетърпеливо чакащия ги Дун.
– Всичко е наред, сине! Вече е мека като памук. Имаме много силен коз. Сюе е в безопасност. Само трябва да я намерим.
– Вергилий! – провикна се господарката на Хадес и примрелият игуанодон скочи на крака. – Пусни баскервилците, нека намерят оная отрепка! И да не я нараняват, искам я жива и здрава!
– Няма нужда! Та-дааа… изненада! – чу се откъм масивния шкаф от мамутова кост в другия край на сякаш безкрайните покои на динозавърката. Паянтовата вратичка се отвори и оттам изпадна Сюе, омотана в тюл, кадифе, коприна и органза.
– Сюе! – извика Дун и се втурна да размотава любимата си.
След секунди червенокоската стоеше пред тримата, облечена в една от роклите на динозавърката – дълга и невероятно широка роба от зелено кадифе, обшита с миниатюрни човешки черепи със седефено покритие.
– Тиии! – изръмжа Персефина. – Веднага да свалиш роклята ми! Само тя ми е официална.
– Персефина, много си нагла! Искаш пак да ме видиш гола ли? Доста съм отслабнала. Ама добре ви заблудих с този счупен прозорец, нали?
Тя се обърна към Дун и Алибей:
– Да знаете, че тук хранят само с крилца от птеродактили. Сурови! Но като гледам, на господарката на гнездото с оси тази диета въобще не ú се е отразила. Все същата дунда си е!
– Тиии! – пак се задъха от ярост Персефина. После млъкна за миг, погледна някъде към тавана и процеди през прогнилите си зъби – За сведение на всезнаещите от Миден и тези от Наблюдателните зали – обръщението „ти“ в азиатските страни се смята за грубост, когато не е отправено към близък или приятел. Така се обръщат и по-възрастните към по-младите. Във всекидневното общуване хората се обръщат един един друг в зависимост от статута – учител, доктор и т. н., използват и названията за роднини – брат, сестра, майка, баща и т.н.
– Тя да не полудя, на кого говори? Заприлича на тълковен речник – каза полугласно Дун.
– Знае за наблюдателните точки, а аз ú казах и за Мирабела. Дано само не я хване параноята сега!
– И аз започнах вече да се обърквам – продължи Дун. – Създателят е сътворил Миден и Световете, следователно и Мирабела. Но Мирабела пише Книгата, в която разказва за създаването на Миден. Кой кого всъщност е създал? Създателя Мирабела или Мирабела – Създателя? Май се получи нещо като „кое е първо – кокошката или яйцето“.
– Не знам, сине. Ще трябва да попитаме „Енциклопедията“ – той посочи кафявата брошка. – Но и тя не отговаря на всички въпроси. На мен ми се струва, че Създателят не е толкова могъщ. Че е дошъл на Миден и по някаква причина не е могъл да си тръгне. Било му е скучно и си е взел два маймуняка от различен пол, както и няколко от другите същества в райската градина за компания, но е бил там само гостенин, а не Създател. Така поне твърдят атеистите. Те не вярват на Свитъците. Но за нас пак остава въпросът – кой тогава е истинският Създател? И кой всъщност пише Книгата, ако всички ние сме само нейни персонажи?..
– Така, докъде бяхме стигнали? – Персефина беше прекратила тирадата към тавана и пак впери злобен поглед в тримата. – А, да! До сладоледа. Някои имат скелети в гардеробите си, а моите са зазидани в стените. Но пък в гардероба ми се кипрят голи девици. И ми крадат дрехите. И кого ще ми препоръчате сега да изям за компенсация?
Смехът на динозавърката, който последва, беше толкова гръмогласен, че изпотроши и малкото останали прозоречни стъкла и парчетата се посипаха по главите на присъстващите.
– Сладолед – йок, както казват по родния край на нашата любезна авторка Мирабела Йорданова – каза намръщено Алибей. – Ние си вземаме засега нашия сладолед и те оставяме, Персефина. С хиляди почитания. Ще обсъдим по-нататъшните си действия при някоя от следващите срещи „на високо равнище“.
Алибей се поклони церемониално и подигравателно и се отправи към Вратата, която дискретно проблясваше.
– Никога не съм си представял, че ще паднем толкова ниско да разговаряме на високо равнище с Персефина! – каза Дун и се засмя на каламбура.
После прегърна Сюе през кръста, хвърли предизвикателен поглед към динозавърката и изчезна зад Вратата.
Господарката на "Гнездото" метна яростно една оглозгана кост от птеродактил към огледалото, но този път не улучи.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=9WS4yAQtMj0
https://www.youtube.com/watch?v=QjEp8L6O49U
1. “Баскервилското куче“ – роман от А. К.Дойл
2. Велоцираптор – малък хищен динозавър, бърз и маневрен, обявен за изключително успешен ловец – умен и свиреп. Стратегията му за нападение била безотказна – впивал се в шията на жертвата и прегризвал артериите и трахеята.
3. Уранозавър – динозавър от семейството на игуанодонтите, с по-дълги шипове на гърба от игуанодона и с две широки издутини зад ноздрите. Останки от уранозаври са намерени в пустинята Сахара.
4. Еркюл Поаро – персонаж на Агата Кристи. Белгийски детектив, за когото всички мислят, че е от Франция. Алибей намеква за европейците, които трудно различават представителите на различните азиатски страни. За някои европеидни представители всички азиатци изглеждат по един и същи начин.
© Мария Димитрова Все права защищены