Вървя в снега – принцеса ледена

                         с корона от лъчи студени.

                                                 М. Димитрова

                                                                                            Хадес, наши дни

  – Са-са-само п-п-пет минути! – игуанодонът пазач беше проснал единайсетметровото си тяло в краката на Персефина и пълзеше отчаяно между оглозганите кости, струпани на купчинки из покоите на венценосната. – Н-н-нямаше ме с-с-само п-п-пет минути, В-в-ваше в-в-височество!

 Тъмнокафявите петна по шията и гърба му бяха побледнели. Клюнът му докосваше пода, а опашката се мяташе насам-натам и вдигаше мътни облачета прах.

  – Какво заекваш бе, мършо, да не би да са ти изпадали и задните зъби? 

  Персефина хвърли изпепеляващ поглед към уплашения прислужник, който почти се сля с мръсния тиков паркет.

  – О-о-отидох до с-с-стаята за мъчения, В-в-ваше височество! З-з-за пет минути!

  – И защо, ако не е тайна? Тоалетната е по коридора вдясно. Да не си се подмокрил от страх? – принцесата на Хадес едва сдържаше яростта си.

  – Ба-ба-баскервилските кучета¹! – изстреля игуанодонът и сви глава между раменете си.

  – Какво е станало с кучетата ми? Да не би и те да са избягали? Казвай, страхливецо!

  „Баскервилските кучета“ бяха личните хрътки на Персефина – два млади, хищни велоцираптора² – дребни, но много ловки и умни преследвачи, с отлично обоняние и нюх за намиране на плячка. Владетелката ги използваше за лов, както и за хващане на избягали затворници. През времето, когато не бяха навън, служеха като охрана на стаите за мъчения. Бяха толкова кръвожадни и свирепи, че се налагаше да ги приковават с дълги вериги към стените на коридора, където пазеха. Но пък в обсега им и пиле не можеше да прехвръкне.

  – П-п-рибрахме ги! Са-са-сами се бяха от-от-отковали. Б-б-братовчедът У-у-ури е виновен!

  – Отковали се!? Да не са шлосери! Напомнú ми да не слагам уранозаври³ за гледачи на пухчетата ми! Всички от проклетия род игуанодонти сте един дол дренки! Не казах нищо, когато онзи – Персефина посочи Алибей, който започна да се оглежда наоколо и да се прави на разсеян – ми отмъкна третия баскервилец и го насади на Миден да пази Златната мина при Стремци. Но ако и другите двама бяха изчезнали, щях много, ама много да се ядосам! Кажи сега какво стана с оная фръцла! – нареди принцесата малко по-спокойно и впи кървясало око в проснатия все още в краката ú игуанодон. – Стани де, Вергилий! Стига си се мотал в краката ми! И престани да заекваш! Дразниш ме. 

  – С-с-слушам! – каза Вергилий, но улови вбесения поглед на господарката си и повтори, вече без заекване – Слушам, Ваше височество! Отлъчих се само за пет минути. Когато се върнах, клетката беше празна, прозорецът – счупен, въздухът – свеж. И навсякъде имаше лед.

  – Лед? Продължавай!

  – Да, лед, Ваше височество. По пречките на клетката, по прозореца, дори  и по стените и пода.

  Дун се изсмя. Персефина изгледа кръвнишки бившата си изгора и той млъкна, но продължаваше да се усмихва предизвикателно.

  – Ако ми позволиш да се намеся, Персефина – каза с мек и упоителен глас Алибей, – не знам дали ти е известно, но приятелката на сина ми е наполовина дракон. Леден дракон.

   – Не, не ми е известно! – очите на динозавърката пак започнаха да се наливат със злост. – А аз смятах да я уморя от студ, за да не ми трие сол на главата оня плужек. Ако ми беше известно, щях да я затворя на по-сигурно място.

  – Всички знаят, че ниските температури правят метала крехък и чуплив – продължи Алибей. – И ти, като господарка на динозавруси…

  – Знам за ледените дракони, но те не се въдят на Хадес. Още се чудя на невежите като теб, които бъркат драконите с динозаврусите.

  – Да, Еркюл Поаро би те разбрал чудесно⁴. Както и китайците, японците и корейците.

  – Така стана още по-добре! Бях се приготвила да изям тази никаквица на закуска. Ще я оставя за десерт на обяд. Но преди това ще я накарам да се заледи малко. Отдавна не съм яла лимонов сладолед.

  Дун скочи, но Алибей го спря с жест.

  – Само да не ти закиселее, Персефина! Ако съдя по археоптерикса на рамото ти, вече си била на Змийския остров…

  – Току-що идвам оттам. Огледалото на Вратата ме върна. Заедно с Астерикс, не знам как и защо. Ти нали беше на Острова! И да ти кажа, като млад си още по-отвратителен! Добре че оня там – тя посочи Дун, – е взел красотата на майка си.

  – Сърдечно благодаря за лицеприятните ти и стимулиращи думи! – каза язвително дяволоидът. – Разбира се, че ще смяташ него за по-красив – има драконова кръв. Прекара хилядолетия в храма Кху Конгси в образа на дракон. Краставите кучета… нали знаеш! Но и ти си посвоему красива, принцесо! Напомняш ми на Оливия. И тя беше непримирима и свободолюбива като теб. Но нейната непримиримост при теб се е изродила в опърничавост. Приличате си и още по нещо – и ти не обичаш много дрехите. През повечето време се разхождаш без тях.

  – Защото имам люспи, които ми прикриват срамотиите! – озъби се Персефина. – А ласкателствата ги остави за оная фръцла, като я намерим. Но тогава аз лично ще я разчленя костичка по костичка и ще я изям заедно с леда, който ще избълва върху мен, кълна се!

  – Не мисля, че ще искаш да разчленяваш когото и да било.

  – И защо да не го правя?

  – Защото имам това – Алибей бръкна в джоба си и извади брошка дракон с шоколадовокафява главичка.

  – Докопал си се и до „Кафявата детелина“ – Чашата на знанието? Как успя? – скочи Персефина.

  – Да кажем, че един ужасно досаден пророк преди половин час предаде Богу дух в психиатрията на Ухан. Но преди това ми даде брошката.

  – Но как успя да го накараш да ти я даде доброволно?

  – С хитрост, лъжи и малко специални ефекти. Дун ми помогна много. Но това, което исках да ти кажа е, че малко преди да дойдем тук, си послужих с нея и разбрах нещо за теб.

  – И какво е то? – Персефина го погледна предизвикателно.

  Алибей я дръпна встрани и засъска в ухото ú:

  – Нещо, което синът ми за нищо на света не бива да узнае. Разбере ли, ще трябва да се простиш с всичките си амбиции. Няма и да те погледне. Знам коя си, Персефина! Но ще си замълча. При определени условия.

  След няколко минути ожесточен спор Персефина и Алибей се приближиха към нетърпеливо чакащия ги Дун.

  – Всичко е наред, сине! Вече е мека като памук. Имаме много силен коз. Сюе е в безопасност. Само трябва да я намерим.

  – Вергилий! – провикна се господарката на Хадес и примрелият игуанодон скочи на крака. – Пусни баскервилците, нека намерят оная отрепка! И да не я нараняват, искам я жива и здрава!

  – Няма нужда! Та-дааа… изненада! –  чу се откъм масивния шкаф от мамутова кост в другия край на сякаш безкрайните покои на динозавърката. Паянтовата вратичка се отвори и оттам изпадна Сюе, омотана в тюл, кадифе, коприна и органза.

   – Сюе! – извика Дун и се втурна да размотава любимата си.

  След секунди червенокоската стоеше пред тримата, облечена в една от роклите на динозавърката – дълга и невероятно широка роба от зелено кадифе, обшита с миниатюрни човешки черепи със седефено покритие.

  – Тиии! – изръмжа Персефина. – Веднага да свалиш роклята ми! Само тя ми е официална.

  – Персефина, много си нагла! Искаш пак да ме видиш гола ли? Доста съм отслабнала. Ама добре ви заблудих с този счупен прозорец, нали?

  Тя се обърна към Дун и Алибей:

  – Да знаете, че тук хранят само с крилца от птеродактили. Сурови! Но като гледам, на господарката на гнездото с оси тази диета въобще не ú се е отразила. Все същата дунда си е!

  – Тиии! – пак се задъха от ярост Персефина. После млъкна за миг, погледна някъде към тавана и процеди през прогнилите си зъби – За сведение на всезнаещите от Миден и тези от Наблюдателните зали – обръщението „ти“ в азиатските страни се смята за грубост, когато не е отправено към близък или приятел. Така се обръщат и по-възрастните към по-младите. Във всекидневното общуване хората се обръщат един  един друг в зависимост от статута – учител, доктор и т. н., използват и названията за роднини – брат, сестра, майка, баща и т.н.

  – Тя да не полудя, на кого говори? Заприлича на тълковен речник – каза полугласно Дун.

  – Знае за наблюдателните точки,  а аз ú казах и за Мирабела. Дано само не я хване параноята сега!

  – И аз започнах вече да се обърквам – продължи Дун. – Създателят е сътворил Миден и Световете, следователно и Мирабела. Но Мирабела пише Книгата, в която разказва за създаването на Миден. Кой кого всъщност е създал? Създателя Мирабела или Мирабела – Създателя? Май се получи нещо като „кое е първо – кокошката или яйцето“.

  – Не знам, сине. Ще трябва да попитаме „Енциклопедията“ – той посочи кафявата брошка. – Но и тя не отговаря на всички въпроси. На мен ми се струва, че Създателят не е толкова могъщ. Че е дошъл на Миден и по някаква причина не е могъл да си тръгне. Било му е скучно и си е взел два маймуняка от различен пол, както и няколко от другите същества в райската градина за компания, но е бил там само гостенин, а не Създател. Така поне твърдят атеистите. Те не вярват на Свитъците. Но за нас пак остава въпросът – кой тогава е истинският Създател? И кой всъщност пише Книгата, ако всички ние сме само нейни персонажи?..

  – Така, докъде бяхме стигнали? – Персефина беше прекратила тирадата към тавана и пак впери злобен поглед в тримата. – А, да! До сладоледа. Някои имат скелети в гардеробите си, а моите са зазидани в стените. Но пък в гардероба ми се кипрят голи девици. И ми крадат дрехите. И кого ще ми препоръчате сега да изям за компенсация?

  Смехът на динозавърката, който последва, беше толкова гръмогласен, че изпотроши и малкото останали прозоречни стъкла и парчетата се посипаха по главите на присъстващите.

  – Сладолед – йок, както казват по родния край на нашата любезна авторка Мирабела Йорданова – каза намръщено Алибей. – Ние си вземаме засега нашия сладолед и те оставяме, Персефина. С хиляди почитания. Ще обсъдим по-нататъшните си действия при някоя от следващите срещи „на високо равнище“.

  Алибей се поклони церемониално и подигравателно и се отправи към Вратата, която дискретно проблясваше.

  – Никога не съм си представял, че ще паднем толкова ниско да разговаряме на високо равнище с Персефина! – каза Дун и се засмя на каламбура.

  После прегърна Сюе през кръста, хвърли предизвикателен поглед към динозавърката и изчезна зад Вратата.

  Господарката на "Гнездото" метна яростно една оглозгана кост от птеродактил към огледалото, но този път не улучи.                                                                                      

                                                                                                 /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=9WS4yAQtMj0

https://www.youtube.com/watch?v=QjEp8L6O49U

1. “Баскервилското куче“ – роман от А. К.Дойл

2. Велоцираптор – малък хищен динозавър, бърз и маневрен, обявен за изключително успешен ловец – умен и свиреп. Стратегията му за нападение била безотказна – впивал се в шията на жертвата и прегризвал артериите и трахеята.

3. Уранозавър – динозавър от семейството на игуанодонтите, с по-дълги шипове на гърба от игуанодона и с две широки издутини зад ноздрите. Останки от уранозаври са намерени в пустинята Сахара.

4. Еркюл Поаро – персонаж на Агата Кристи. Белгийски детектив, за когото всички мислят, че е от Франция. Алибей намеква за европейците, които трудно различават представителите на различните азиатски страни. За някои европеидни представители всички азиатци изглеждат по един и същи начин.