Саксията с мушкато на перваза

                                                          е стройна като гръцка ваза.

                                                          Олющената маса по средата

                                                          е литнала под черен флаг фрегата.

                                                          А скърцащият стар диван

                                                          е смел пиратски капитан.

                                                      М. Димитрова

                                                Свят Алфа, преди около 65 млн години

  – Едно нещо не ми е ясно – Оливия прибави още една цепеница към угасващия огън и се вгледа в отново затанцувалите пламъци, хвърлящи трептящи, удължени сенки по опушените стени на Змийския храм. – Защо само аз можах да взема „Черната орхидея“? В Свитъка пише, че всички същества са създадени по подобие на хората, по някоя от техните човешки черти. Би трябвало всеки да може да се сдобие с Чаша, не само ангелите и хората.

  – По всяка вероятност въпросът не е в наличието или не на човешко или ангелско естество, а в пропорцията – предположи Алибей. – Създадени сме по подобие на човеците и затова можем да се размножаваме помежду си. В началото сме били по-ясно разграничени. Но с течение на времето междувидовите различия са започнали да се размиват – не само във физически аспект, но и по отношение на моралните категории като „добро“ и „зло“. Ангелите са придобили повече човешки или „първично зли“ черти, характерни за Мрака, а ние сме започнали да се „очовечаваме“, да ставаме по-добри. И според мен – по-слаби.

  – Прословутата дифузия?

  – Да, прословутата дифузия. Както когато се смесят две или повече течности, оцветени различно – с течение на времето се получава цвят, който се отличава от първоизточниците и носи характеристиките на всички изходни елементи. И какъв ще е, зависи от пропорцията на съставките. Или както е при хомеопатията   – това, което в малки количества е лекарство, в по-големи е отрова. А доброто, колкото е повече, толкова по-добре. Предполагам, Чашите реагират на точно определено количество Светлина у различните същества. У ангелите и хората тя е в превес. При ангелите – със сигурност, както и у повечето хора.

  – Значи и у мен?

  – Да – каза дяволоидът, придърпа Оливия към себе си и я целуна с дълга и гореща целувка. – Но това ще се промени. Не искам да те загубя!

  – Няма да ме загубиш! – отговори геоложката и се притисна до мъжа, с когото по неволя бяха делили няколко дълги, студени години в този негостоприемен и непознат Свят.

  За нея той бе станал най-скъпото същество. Родителите си не помнеше, приятели почти нямаше, защото пътуваше често, колегите бяха просто колеги. Никого не бе допускала толкова близо до себе си.

  – Да, няма да те загубя – отговори Алибей, но в гласа му се чувстваше стаена тревога.

  – А хората? – каза след малко Оливия и вдигна глава от голото рамо на дяволоида.

  – Какво за хората?

  – В Свитъка пише, че Създателят ги е лишил от памет за наказание след Прегрешението и ги е изгонил от Миден.

  – Да, маймуняците, които бродят наоколо и които срещахме от време на време из джунглата, са бившите хора от Рая. Дори и външността им е променена – сега са като животни. Ще им трябват хиляди години еволюция и добри дела, за да се превърнат отново в разумни същества. Това е наказанието им.

  – Алибей!

  Дяволоидът стреснато се извърна. Оливия сочеше нещо зад гърба му, а очите ú бяха разширени от учудване и неверие.

  Дървената стена на храма бе станала прозрачна, трептеше и излъчваше бледо сияние. Порталът беше отново отворен. Двамата пленници на Змийския остров бяха свободни!

  Пожарът беше грандиозен. Пламъците се извисяваха почти до започналия вече да се прояснява свод. Изгоря всичко, останаха само каменните долмени на оградата, но не личеше, че тук някога е имало нещо повече от джунгла.

  – Жал ми е за книгите от библиотеката – каза Оливия и изтупа ръцете си от полепналата пепел.

  – А, защо? Аз обичам да паля книги! Яд ме е на тези всезнайковци, хората! Заради тях сме загубили уютния рай, в който сме живеели. Сигурно Херострат ми е някакъв далечен роднина. Това в Александрийската библиотека се казва пожар, а нашето е нищо – детска игра!

  – А останките от самолета?

  – Вече се погрижих. Беше малко по-трудно – имаше много метал и пластмаса, но с помощта на брошката унищожих всичко.

  – Очаквах да ги оставиш. Едно намигване към човешкото потомство – щяха да се чудят откъде са тези машинарии в пластове на възраст милиони години.

  – Да, мина ми през ум, но нещо ми подсказваше, че не трябва да го правя. Интуиция. Може би си ме размекнала и вместо ти да станеш лоша, аз съм станал по-добър, кой знае?

Алибей се вгледа продължително и изпитателно в очите на Оливия, тя издържа погледа му, докато не видя в черния антрацит на бездната им да се зараждат бледи искрици от някакво чувство .

  – Неее! – казаха двамата едновременно и се заляха в гръмък смях.

  – Нека се поизмъчат тия негодници! – кискаше се Алибей. – Условието да си мислят, че са сами във вселената и че пътуванията във времето са невъзможни, ми харесва.

  – Да станеш по-добър? Ти? Това е невъзможно, абсолютно невъзможно е! – възкликна геоложката, хвана дяволоида за остроноктестата копитоподобна ръка и двамата изчезнаха зад трептящата повърхност на Вратата, без дори да хвърлят прощален поглед назад.

Не забелязаха приведената фигура на човек в окъсан панталон, карирана риза на парцали, мораво шалче около врата и контешка избеляла барета, който се криеше зад едно от дърветата и внимателно се вслушваше в разговора им. Раменете му бяха наметнати с къса животинска кожа, краката му бяха увити в дебели папратови листа и пристегнати с лиани. Очите му – диви и безумни, проблясваха изпод дългата, чорлава коса, а лицето му, покрито с дебел слой мръсотия, беше изпито и бледо.

  След като видя как Алибей и Оливия минаха през Вратата, човекът се втурна с вик след тях, но малко преди да стигне целта, трептящият отвор се покри с черна димка, избледня и изчезна.

Приведената фигура се загърчи в неистови, отчаяни движения и остър вик на ужас и възмущение проряза ниското, покрито с облаци небе над джунглата.

  Човекът се потътри, куцукайки, към една от пещерите на отсрещния скат. Вътре беше мрачно и задимено. В ъгъла имаше изстинало огнище, а наоколо се търкаляха кости и останки от животни. Несретникът захвърли дървения лък, който сам си бе стъкмил, разрови пепелта на огнището, сложи там наръч клони, събрани на купчина в една от нишите на пещерата, и го запали с факлата, взета от пожара в Змийския храм. След като на запалката, останала в джоба му, ú свърши бензинът, пътешественикът във времето беше живял месеци наред без огрев и готвена храна. Сега имаше отново огън и този път нямаше да му позволи да угасне.

Успокоен, мъжът взе парченце креда и започна да чертае нещо на стената. Беше космическа ракета с един брадат, дългокос пътник в нея.¹ Отстрани нарисува чудовището, което бе унищожило самолета и пътниците, тичащи към Змийския храм. На рисунката сградата имаше форма на летяща чиния.

  Пленникът не знаеше за условието в Свитъка и не го интересуваше какво ще си кажат потомците, ако творението му оцелее. Толкова му бе додеяло това първобитно място, че би се изстрелял дори в необятния космически вакуум, стига да имаше възможност!

Първият творец на този Свят рисуваше мечтата си – 65 милиона години преди на Земята да бъдат построени космически кораби. Беше последният от оцелелите след самолетната катастрофа. Казваше се Джъ Гуо и беше художник – в едно друго, прекрасно време и в един Свят, който сега вече му се струваше като далечен сън.

                                             Свят Гама, остров Кефалония, Гърция, 16-ти век

  Беше тъмно и се чуваше шум на вълни. Под краката им имаше дъсчен под, който забележимо се люлееше. Горе не се виждаше таван, а мрачно, облачно небе. Някъде в далечината просветваше бледо зарево, което постепенно се разширяваше и заемаше все по-голяма част от хоризонта, придобивайки кървав оттенък.

  Съмваше се. Далеч напред се очертаваха силуети на планински върхове и се чуваше слаб шум от прибой.

Алибей и Оливия се намираха насред море, а това под краката им беше палуба на кораб.

  „По-точно  галера²“, реши Алибей като се оглеждаше наоколо в слабата светлина на настъпващото утро. Галерата беше тримачтова, корпусът – здрав, изцяло от дърво, обшивката – солидна, дебела. Греблата бяха разположени в един ред над палубата и се движеха в синхрон. В тъмното се мяркаха гърбовете на гребците – по трима на всяко гребло. Плавателният съд имаше две надстройки: една – голяма, по всяка вероятност жилищна и друга – бойна, на носа. Там се виждаха няколко оръдия.

  – Къде сме? – попита шепнешком Оливия.

  Алибей ú даде знак да мълчи и се вслуша. Откъм банката на гребците се чуваше равномерно и отривисто биене на тъпан. Под неговия ритъм мъжете ставаха, правеха няколко крачки, вдигаха греблото над водата, след това отново го потапяха и с усилие го теглеха назад. Един от полуголите мъже залитна и наруши такта. На дъсчената пътека в средата се появи надзирателят и каза нещо кратко и отривисто. Последва плющене на камшик и поредица яростни думи, които на всеки език звучат по един и същи начин.

  – Някакъв славянски език е, но това нищо не означава. Ако съдя по вида на кораба, сме някъде из Средиземно море, през Средновековието. 16-17-ти век – оръдията на галерите са въведени тогава. Гребците са роби или затворници, по-късно са започнали да ги наемат и срещу заплащане. По това време из Средиземно море сноват какви ли не кораби – испански, италиански, османски… Османската империя воюва с Венецианската република, Генуа, Италия и особено с Испания. И на османските, и на венецианските кораби са били наемани гребци – православни християни. От Балканите, от егейското и черноморското крайбрежие. Най-вече българи. Както и калабрийци. В Истанбул е имало цял квартал, заселен с италианци от Калабрия³.

  Внезапно на палубата настъпи оживление. Наизлизаха мъже с чалми и в кафтани, с ятагани на кръста. Корабът легна на крен и едно от платната бавно започна да слиза надолу, теглено от неколцина моряци. Вятърът откъм кърмата беше утихнал и ветрилото от тази страна беше станало неизползваемо. На една от ниските мачти се видя яркочервен флаг с полумесеци.

Алибей и Оливия се скриха зад една от лодките на палубата.

  – На какъв език говорят?

  – Турски. Струва ми се, че се досещам къде и кога сме. И при кого.

  И ето че на палубата се появи едър, висок мъж с тъмносиня чалма, в кадифен, обшит със сърма кафтан, препасан със сабя и обут във високи ботуши от черна кожа. По ръката, с която държеше дръжката на сабята, проблясваха пръстени със скъпоценни камъни. Чалмата беше обшита с бисери, а на шията му се виждаше кехлибарена огърлица. Долната половина на лицето му бе покрита с гъста червена брада.

  – Бих казала, че сме на снимачната площадка на „Великолепният век“⁴, ако всичко не беше толкова реално. Този тук да не ти е също далечен роднина? – каза Оливия и се усмихна.

  И тя беше познала високия предводител на моряците.

  – Възможно е. Но имаш право – това е Хайредин Барбароса, с рождено име Хъзър-реис, легендарният берберски пират. Владетел на Алжир, Тунис и Балиарските острови, адмирал на османския флот при Сюлейман Великолепни. Името Хайредин му е дадено от султана и означава „най-доброто от вярата“. Испанците са го нарекли Барбароса заради червената брада. Прославил се в битките срещу тях в Андалусия и срещу обединените сили на кръстоносците от няколко християнски държави.  Почитателите му твърдят, че освобождавал мюсюлманските пленници от гнета на Инквизицията. Но ми се струва, че това е било покрай другото – нещо като популистка политическа декларация, а основната му цел е била завладяване на територии за Османската империя. Но е бил стратег и има големи заслуги към султана. Междувременно е спечелил завидно богатство. А баща му е бил грънчар – албанец от остров Лесбос. Майка му – гъркиня, казвала се Катерина и преди това била омъжена за свещеник. Самият той и тримата му братя отначало са били грънчари, после търговци, а най-накрая – пирати. Така че е ясно, кога сме – в 16 век, но къде? Кой е този бряг?

  Сякаш в отговор на въпроса на Алибей заревото на изток се сгъсти, стана по-плътно и осезаемо, потрепна и се превърна в кръгла бяла постройка в дорийски стил, висока около седем-осем метра и обградена от няколко десетки колони. На върха ú проблясваше светлина.

  – Това е фарът „Свети Теодор“. Намира се на остров Кефалония, в Йонийско море! – възкликна Оливия и бързо понижи глас. – Познавам това място! Била съм вече тук. Но как е възможно? Той е построен много по-късно, в началото на 19-ти век. Тук трябва да има друг фар, венециански. В наше време беше открит под водата, заедно с останки от базилика.

  Сякаш за да разсее съмненията ú, бялата фигура на фара избледня и изчезна в започналата да се налива с розов оттенък мараня. Стопиха се и очертанията на носа, на който беше стоял фарът. Сега се виждаше истинската брегова линия – тясна пясъчна ивица в подножието на стръмни, почти отвесни скали, а между тях – горист проход, в края на който червенееха керемидите на покривите на неколцина къщи. Бяла, непретенциозна постройка, увенчана с камбанария, се беше сгушила на самия ръб на отвесно спускащия се към клисурата склон на планината.

  – Това е Маркопуло – каза Оливия. – Селото, където в началото на август излизат змиите, разказах ти за това. А камбанарията е на църквата „ Света Богородица Лангобарда“. Тук през 16-ти век е имало манастир.

  – Явно хората на Барбароса се отправят натам⁵ – кимна Алибей към брега, който постепенно беше започнал да се приближава. – С пиратите сме в една посока – към манастира. Там са и лилиите, които разцъфтяват по чудодеен начин⁶.

  – Да, има и подземен тунел, по който морска вода преминава от единия до другия бряг на острова. Но как ще слезем от кораба незабелязано? Ще ни хванат и ще ни убият. Изглеждаме различно, говорим на странен език, ще ни помислят за шпиони на испанците или венецианците.

  – За това не се безпокой! – каза Алибей и извади от джоба си черната брошка.

  Натисна едната от лапичките на морското драконче и оттам се посипа фин черен прашец, който обгърна двамата с мътен, ароматен облак. – Използвах брошката, за да преметна оня нещастник, пророка Хенг Чун. „Черната орхидея“ има способността да променя външността. Воала!

Оливия придърпа ведрото с вода, което бе видяла край лодката, и се огледа в него.

  – Но… – само успя да промълви.

  – Няма нищо, любов моя! Пак си най-красивата на света, дори и в този вид – ухили се Алибей и целуна мустакатото и брадясало лице на Оливия, а после закачливо я ухапа.

  – Това е само временно, нали? – каза с безпокойство геоложката, като продължаваше да се оглежда.

  – Да, любима! Иначе няма да ни пуснат. Чужденци, при това единият от тях – жена – на кораба им! А така все ще измисля нещо. Говоря малко езика им.

  – Не ми се ще да знам какво може да има между краката ми – каза с опасение Оливия.

  – За това не се тревожи! Промяната е само повърхностна, съвършена дегизировка! Същността и прелестното ти тяло са си същите.

  – Е, добре, щом е временно, защо не? Може да се окаже забавно – каза Оливия, изправи се рязко, залитна и бутна с крак ведрото, което с трясък се катурна и ги оплиска със студена вода.

  – С мен винаги ще ти е забавно, скъпа, обещавам ти! Я виж, приключението май започва. Всъщност то никога не е свършвало, нали?

  – Беше ми забавно дори и на острова на змиите, където бяхме сами в целия свят, а сега… – Оливия посочи към приближаващия  към тях червенобрад гигант със синя чалма и закривен ятаган на пояса.

  – А сега ще се забавляваме в компания. И то не с кого да е! – отвърна дяволоидът и също излезе изпод платнището на лодката.

  – Я виж ти, имали сме пътници без билет! – гласът на Хайредин Барбароса беше изненадващо висок и мелодичен и звучеше малко оперетно на фона на гигантския му ръст.

  „Още малко и ще запее някоя ария“, си помисли Оливия и смело погледна страховития "владетел на морето" право в очите.

  – Я елате, пиленца при батко, да ми кажете що дирите из одаите на стремителната ми гемия? Нежели имаме плъхове в трюма, дето искат да ни развалят рахата, а?

                                                                                    Миден, наши дни

  „Ох, пак герой, който говори с цитати от български фолкпарчета! А уж има глас на оперетен певец!“, си каза Мирабела и кликна хиксчето в горния ъгъл на екрана.

  „И добре че тия двамата – семейство Адамс /то, вярно, сега не са Адам и Ева, ами двама адамовци!/ та добре, че тия двамата още не знаят за съществуването ми, иначе и те щяха да протестират! Но нямат основание да се оплакват. Пратих ги право в Кефалония. А в началото имах намерение да ги поизмъча няколко години в Истанбул. Оливия щеше да види какво е да живееш като наложница на някой мустакат бей, а Алибей – как се носят чували със зърно на пристанището. Но не е късно. Мога да го уредя в някой от паралелните Светове. Само Алибей да има късмет да ме ядоса с нещо! Дотук добре, но къде се губи Габриел? Не е идвал от седмици. Едва ли се справям толкова перфектно, че да нямам нужда от напътствията му. Пък и можеше просто да ме навести, ей така, без повод!“

  И наистина, къде се губеше Габриел?

                                                   /Следва/

  youtube.com/watch?v=P10gp8vlfTY

1. В църквата „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ в с. Добърско край Разлог има стенопис с изображение на Иисус Христос в нещо, което мнозина твърдят, че наподобява космически кораб.

2.  Галера – голям кораб с гребла от Средновековието.

3. Вж. статията на проф. Божидар Димитров „Как венецианците прецакват турския флот“.

4. „Великолепният век“ – турски сериал за времето на Сюлейман Великолепни.

5. Според някои източници пиратското нападение над манастира е станало век и половина след смъртта на Хайредин Барбароса – през 1705 г.

6. Чудото с лилиите става в храма на село Пастра пред иконата „Света Богородица Гравальотиса“ или „Панагия Крини“ – „Света Богородица с лилиите“.