Добрия да пожали теб

                                                              и своята Земя – кърмаче.

                                                              Да ти изпрати обич –

                                                              да не плачеш,

                                                              света да не заплашваш с бури

                                                              и да не пращаш ветрове, когато

                                                              си тръгвам, зъзнеща, от теб.   

                                                          М. Димитрова

                                           Остров Кефалония, Свят Делта, 16 век

  – Ю-ху! Това се казва преображение! Не като на оня Иисус от Назарет – много шум, няколко светлинни ефекта и … пуф! Нищо! – извика хазартно Алибей, като запалянко, наблюдаващ как отборът му отбелязва поредната победна точка. – Само така, момиче! Покажи на този скапан несъвършен Свят красивото си зло личице! Добра работа свършихме, а?

  – Скъпи! – Оливия дръпна дяволоида за яркожълтия ръкав на клоунския гащеризон. – Не бих искала да прекъсвам основателния ти възторг, но това нещо там, насред морето, ти е ужасно ядосано. И идва насам!

  – Нищо, скъпа! Нали имаме брошка! Важното е, че Господарката на змиите загуби ангелските си криле. А беше почти опростена. Винаги в последния момент нещата могат да се прецакат, нали? Това е реванш за разбойника на Кръста, Създателю! – викна той, отправил поглед някъде нагоре към смръщеното небе, което беше започнало постепенно да се налива с мъглива ярост.

  Отговорът обаче дойде не от небето, а от вътрешността на залива. Пред погледа им започна да се издига гигантска вълна, която след секунди нахлу към брега, помитайки всичко след себе си. На гребена на вълната, яхнала я като сърфист, балансираше с люспестата си опашка жената змия.

 – Тичай, Оливия! – успя само да каже Алибей, извади от джоба на клоунския си костюм „Черната орхидея“, отвори украшението и оттам се посипа антрацитно черен прах, който се вдигна нагоре на мътен облак и се понесе право към приближаващото чудовище.

  Но вместо него, срещна стена от стъкленозелена вода с гребен от белезникава пяна. Вълната потъмня за момент, но после отново се избистри, разтворила в безкрайната си бездна черния облак, и се хвърли към брега с удвоена ярост.

  Алибей разтърси трескаво брошката, но оттам вместо прах излетяха рой разноцветни балони, издигнаха се във въздуха, разпиляха се и се изгубиха в сивия безкрай на небето.

  – Е, смешнико, май сега ти си този, който вади от ръкава си трикове! – прогърмя гласът на Джиа. – Дойде време за разплата! Да видим колко е лесно да нападаш невинни неродени дечица, нещастни майки и безпомощни старци. Срещни съдбата си!

  Змеицата протегна опашка, обви я около кръста на бясно съпротивляващата се фигурка в клоунски дрехи и яростно я запрати към скалите. Дяволоидът се удари в острите зъбери и тупна на брега като парцалена кукла. От устата му потече струйка кръв. Той изохка, избърса кръвта и се завлачи по корем към процепа, който беше зърнал в скалите. Змеицата замахна отново с опашка с остър, отровен шип. Дяволоидът се отклони в последния момент и шипът се заби дълбоко в червеникавия пясък. Джиа изсъска ядовито и замахна отново.

  – Ей, безкрако влечуго такова! – прогърмя глас откъм морето. – Защо не си премериш силите с нещо, което ти е по размерите, а?

  Това беше геоложката, но каква геоложка! Оливия беше пораснала до размерите на десететажна кооперация и продължаваше да расте. Тялото ú се беше издължило и бе придобило бледозеленикав оттенък. Сребристите ú люспи проблясваха под лъчите на опитващото се да си пробие път през мрачните облаци слънце. Светлосините ú криле бяха с такъв размах, че на Алибей се струваше, че се простират от хоризонт до хоризонт. От разтворената ú зъбата паст излизаше ураганен вихър, който се увиваше около тялото ú, разгонваше облаците и изчезваше някъде нагоре към спусналото се ниско небе, сякаш с гигантската си фуния проправяше проход извън атмосферата. Долната му част беше млечнобяла, а горната – сивокафява.

  „Въздушен дракон – сцила¹! Повелител на бурите и ветровете. Избълва урагани и торнада. Това тук прилича на млечно-шоколадов сладолед“, си каза дяволоидът, а после, си спомни, че вече е виждал някъде подобен въздушен стълб. „На Касиопея, малко преди мракът да ме притегли. Ето защо е било всичко! Не само за да намеря „Черната орхидея“, но и за да се срещна с Оливия. Въздушни дракони има навсякъде –  над планините, в пустините с пясъчните бури, над моретата с ураганите. Маите са ги наричали хуракани, оттам произлиза и името им. Този тук е сцила, винаги е в комбинация с морски водовъртеж – харибда. Като чудовищата, които е срещнал Одисей при Месинския пролив. Там, където има пролив, винаги има по една Сцила и една Харибда. Явно и този не прави изключение. И докато сцилите могат да странстват, харибдите са фиксирани точно на определено място. Но къде е тукашната харибда – водовъртежът?“

  Сякаш в отговор, от срещуположната страна на залива водата отново закипя, после се вдигна гигантска вълна с размерите на планина и оттам се появи най-ужасяващото чудовище, което Алибей беше виждал някога.

  Дори и огромната змия, която го бе стиснала в смъртоносната си прегръдка, се стъписа и отпусна острия шип, който беше насочила към него. После го освободи, плъзна се по червеникавия пясък, оставяйки широка влажна следа, гмурна се в разпенените тюркоазени води на залива и заплува към харибдата. Не можеше ясно да се различи къде свършва дългото няколко стотици метри, прозрачно като стъкло, тяло на чудовището и къде започва водата. Кожата му беше покрита с множество люспи, също прозрачни, и през тях се виждаха вътрешните му органи. Имаше четири глави, а под тях, на няколко метра по-надолу, биеше гигантско зеленикаво сърце и можеше да се проследи кръвта, която разнасяше из тялото му. Приличаше на гигантска многоглава змиорка, но имаше и четири крака, завършващи с остри  нокти.

  Джиа доплува до двете чудовища се оглеждаше, преценявайки къде да нанесе удар.

  Сцилата и харибдата я обградиха от двете страни и започна битка, която напомняше на танц – едното чудовище нападаше откъм въздуха, другото –  откъм водата. Джиа се отбраняваше, размахвайки опашка, и от време на време забиваше острия шип в телата на съперниците си, но те като че ли не обръщаха внимание на убожданията Но скоро водата наоколо помътня и се обагри в  тъмнозелено и алено – кръвта на двете чудовища се смеси с кръвта на змеицата.

  Шипът на опашката ú съдържаше отрова и харибдата скоро се омаломощи. Направи опит да се увие около Джиа, но тя замахна с острите си криле и остави кървава драскотина по протежение на тялото ù. Най-после харибдата се предаде и потъна в дълбините на морето. Срещу змеицата остана само Оливия, която също беше порядъчно изморена и ранена, но не смяташе да се отказва. Тя избълва още една порция ураганен вятър срещу кентавърката и я шибна с разперените си криле. Джиа, зашеметена, няколко минути не реагира, а после започна да потъва.

  – Във всяка райска градина имало по една змия, значи! – извика тържествуващо Оливия. –  Лошото е, че в някои градини ги има по няколко, а се срещат и такива, в които от змии няма къде да стъпиш! Писна ми от гадини като теб, чуваш ли? Ако посмееш да навредиш на мен или на някого от близките ми, ще те унищожа, без да ми мигне драконовото око! Разбра ли, Нюуа, Ню Гуа или както там ти е името?

  – Викай ми за по-кратко Джиа, нещастнице! – каза кентавърката, изплува отново и обви опашката си около врата на Оливия.

   Драконката се загърчи, полузадушена.

  – На теб няма да ти навредя, и без това съдбата ти не е за завиждане, но на онова чучело там ще му видя сметката, само да се добера до него! Махни се от пътя ми, Оливия!

  Змията стегна пръстените на опашката си и продължи да души драконката, която постепенно губеше контрол. Кръвта ú изтичаше от многобройните рани и още повече я омаломощаваше. Тогава Джиа напрегна всички сили и замахна с опашка. Оливия изгуби равновесие и беше запратена с яростен удар навътре в морето.

  Змеицата изпълзя пак на брега и се надвеси над почти изгубилия свяст Алибей, вдигайки над лицето му черния отровен шип.

  – Стой! – извика в отчаяние Алибей! – Няма ли да ми кажеш поне какво съм направил? Защо си толкова разгневена, че искаш да ме убиеш?

  – Какво си направил ли? По-добре ме питай какво не си направил? Причини ми всичко лошо, което би могло да ми се случи. Уби внучката ми, съсипа дъщеря ми, разболя съпруга ми, заплашваш живота на зет ми! И като капак – заради теб загубих ангелските си криле!

   – А, това ли? – промърмори дяволоидът, като се опитваше да не гледа в  жълтеникавите очи с вертикални черни ириси, в които светеше ярост и безумие.

  – Никой не може да ни стори повече от онова, което сами сме си причинили – каза тихо той.

  – Така ли било? – змеицата отвори уста и оттам изригна пламък, който опърли червеникавите къдрици на клоуна. – Сега ще кажеш, че аз съм  виновна, а ти си чиста вода ненапита! Проклинам те, чудовище! И теб, и рода ти до девето коляно! Бял ден да не видите нито ти, нито жена ти, нито неродения ти син! Семето ти да бъде проклето! Детето ти да се обърне на камък, както се обърна на камък сърцето ми, защото сега имам не сърце, а студена, мъртва плът в гърдите си! Да бъде синът ти ни жив, ни мъртъв – в два свята да живее и в нито един от тях да не бъде щастлив! Омразата да го изяжда, завистта да го трови! Хлябът да не му се услажда, постелята да го отхвърля! И само истинска любов да може да го спаси! Ако намери истинска любов и успее да я задържи, само тогава да има покой! Това е майчината ми клетва и, Бога ми, знам, че ще се изпълни!

  – Много добре! – каза студено Алибей и се вгледа в очите на Джиа и от този поглед повелителката на змиите се почувства, сякаш е надникнала в мрачна и бездънна бездна. – Щом искаш война, ще я имаш! Мислех, че в този вид ще бъдеш по-сговорчива и ще станем съюзници, но нека бъде, както казваш. Ако проклятието ти се изпълни някога, да знаеш, че ще те намеря, където и да си! О, не, няма да те убивам, така смятах допреди малко. Ще направя така, че да съжаляваш, че си се раждала – и ти, и всички, които обичаш и цениш! Ще страдате дълги години и накрая ще ме молиш да ви убия и да ви отърва от мъките. Имаш думата ми на бъдещ крал на Касиопея!

    – На мен не можеш да ми причиниш нищо, аз отдавна съм мъртва, но ако посегнеш на  близките ми…

  Джиа протегна отровния шип към гърдите на дяволоида. Той не помръдна, а продължаваше да я гледа студено и спокойно през дебелия слой пудра, който покриваше лицето му.

  Вмезапно змеицата замря, после бавно се свлече на пясъка и изпод тялото ú потече зеленикава кръв, която съскаше и се изпаряваше, щом докоснеше земята.

   – Вече си мислех, че няма да се появиш, Оливия! Защо се забави толкова? – каза дяволоидът и подритна с яркосинята си обувка гърчещото се тяло на Джиа. 

  После подвикна на геоложката, която отново бе придобила човешки вид и с „Черната орхидея“ в едната ръка и извит ятаган в другата стоеше над ранената Джиа, която също си беше възвърнала човешкия облик:

  – Довърши си работата, любима, не се мотай, още е жива! Няма да се научат, че змии се тъпчат – не се щадят, дори и да са във вид на полудраконки като моята хубавица!

  И в този миг водата, извираща от близката пещера, изхвърли с плясък нещо навън. Беше труп на слаб, съсухрен мъж, облечен във вретище и бос.

  – Тай! – прошепна Джиа и притвори очи.

  – Какъв Тай? – каза раздразнено дяволоидът, сдобил се отново с рог и опашка. – Това е оня досадник, Герасим светецът, опита се да ме спре при пещерата. Не исках, но се наложи да го убия. Значи все пак и труповете минават през Вратата! Или това важи само за светците? Те все са привилегировани! И какви заслуги имат толкова?  За последен път ти казвам, Нюуа, дай ми доброволно брошката! Ако сега умреш, украшението ще изчезне, ще отиде при друг Пазител и пак ще трябва да я търся по целия Свят. Стига си упорствала!

  – Тай – душата му! – прошепна пак Джиа. – Ти май не разбираш, дяволе! Сега вече не си невинен. Уби един светец. Но пък освободи друг! Старецът Герасим със смъртта си победи смъртта, следвайки  Христос. Като истински Негов воин. Алибей, толкова си лош, че чак си глупав!

  Умиращата се засмя сухо и с последни сили и помръдна ръка. Алибей я погледна и гъста червенина започна да залива лицето му.

  Бившата ангелица в последните си часове на земята му показваше кукиш.

   – Оливияяя! – ревна дяволоидът и изтръгна сабята от ръцете на половинката си. Вдигна  високо блестящото острие над главата си и замахна.

  /Следва/

  https://www.youtube.com/watch?v=8sU9JFUIzfQ

   1. Сцила и Харибда – морски чудовища от древногръцката митология;  противоположните страни на Месинския пролив. Сцила е скална плитчина (описана като шестглаво морско чудовище) от страната на Апенинския полуостров, а Харибда — водовъртеж край бреговете на Сицилия. Считани са за голяма морска опасност, тъй като са много близки една друга и представляват неизбежна заплаха за минаващите моряци; избягвайки Харибда означава да преминеш близо до Сцила и обратно. Според Омир, Одисей е бил принуден да избере пред кое чудовище да се изправи, преминавайки през пролива. Накрая решил да премине край Сцила и изгубил само няколко моряци.