Край извора от жажда ще загина,

                                      до огъня треперя вкочанен.

                                                   Фр. Вийон „Балада за конкурса в Блоа"                     

                                                                (превод: Пенчо Симов)

                            Храмът „Кху Конгси“, свят Делта, февруари 2020

  – Понякога ми се струва, че брошките са някаква шега на Създателя. Или отмъщение за Прегрешението – Дун слезе от пиедестала и седна до баща си на стъпалата пред олтара.

  В Залата на драконовата планина цареше обичайният полумрак. Беше прохладно и благоуханията от свещите се виеха на тънки струйки дим и изпълваха просторното помещение с благоговение и тих възторг. После кротко се спускаха надолу покрай изрисуваните с митологични сцени стени и се топяха ниско над пода.

  Алибей вдигна глава и прибра „Кафявата детелина“ в джоба си.

  – Ти нали знаеше, че Юйлин ще се превърне в Персефина, защо отиде у тях? – полюбопитства Дун.

  – Трябваше нещо да я подтикне към действие, пък и исках да се уверя. Знаех какво ще се случи, но не знаех кога. Във виденията на брошката няма таймер. Видях я да преминава през Гърлото и да излиза от другата страна като бебе дракон. После кралят и кралицата на Хадес я намериха и я нарекоха Персефина Втора. Но само толкова! Дори и сега не съм сигурен това, което се случи снощи, дали е моментът на преображението ú или просто труден период. Не успях да я последвам. „Черната орхидея“ засече, а „Кафявата детелина“ беше у теб. Ако Юйлин не се върне скоро, това ще означава, че вече е станала Персефина.

  – Трябваше да ми кажеш. Още там, когато тя беше отвлякла Сюе.

  – Нямаше да изглежда автентично. Персефина е зла, за разлика от Юйлин, но е умна точно колкото нея. Щеше да разбере и нямаше да ни върне Сюе. Иска да се ожени за теб. Мислеше, че ако разбереш коя е, ще изгубиш интерес. Тя също търси отмъщение. Опитах се да ви събера инстинктивно, още преди да разбера коя е, но не се получи. Тогава щяхме да видим чие отмъщение щеше да успее – нашето или нейното! Но после си дадох сметка,  че на нас не ни трябва Юйлин-Персефина, а Юймин. Налага се да измислим как да я доведем тук!

  – Не се съмнявам, че ще ти хрумне нещо.

  – Да, сине. Но дори и да не успеем, това вече няма значение. Исках да си отмъстя, пък и детето щеше да е с невероятна мощ, дори и с тази бомба със закъснител в гените си. Но сега дъщерята на Джиа е отвратителна свадлива невротичка с мания за величие и е на страната на Мрака. Какво по-сладко отмъщение от това? Пък и твоето здраве е по-важно за мен от разплатата. Как се чувстваш сега?

  – Много по-добре! Откакто имаме две брошки, периодите, когато трябва да вися тук, стават все по-кратки. Иначе е голяма скука! Само фрески, книжни фенери и глупави туристи. Дано по-скоро да се сдобием и с другите „камъчета“, както ги наричах някога. Омръзнаха ми тези престои! Искам през цялото време да бъда жив и пълноценен!

  – Ще бъдеш, сине, обещал съм ти! И то много по-скоро, отколкото предполагаш. Ще видиш!

  – Тате, чудех се още нещо. Защо всички останали имат аналози в различните Светове, а само ние сме си същите навсякъде?

  – Не знам със сигурност, Дун. Това, което ми е известно е, че ние някак съществуваме едновременно във всички Светове. Говоря за съществата извън Земята. И нямаме аналози. Докато човеците имат отделни тела и съзнания и оттам – сходни, но все пак различни съдби. Нашите съзнания са полифонични. Ние знаем във всеки момент какво се случва с телата ни във всеки един Свят, защото съзнанието на всичките ни физически вариации е общо. Това се случва с всяко същество, когато попадне в земен Свят. Ние сме навсякъде и никъде, както казваше Васил Левски, националният герой на България – страната на нашата авторка. Като в структурата на атомите на квантово ниво – част от електрона е тук, част от него – там¹, а в крайна сметка той е и тук, и там. А хората не подозират за съществуването на другите Светове и аналозите си в тях. Може би затова на Съществата е забранено да ходят на Земите, но никой не спазва забраната, дори и наблюдателите. Габриел и разни други ангели миткат непрекъснато насам-натам и никой не им казва и копче. Това е абсолютно лицемерие! Знам само, че изолацията на хората е по волята на Създателя – според неговия План. Вероятно е наказание за Прегрешението. А намесата на ангелите е проява на Божията милост. Притеглянето на Мрака пък служи на Божието изпитание. Който се изкуши, губи душата си. А за нас – колкото повече спечелени души на страната на Мрака, толкова по-добре! Обаче казусът с Разбойника на кръста и поправката в Последния момент винаги особено са ме дразнили. Накрая винаги може да се прецака всичко!

 – Но защо искаш да доведеш Юймин в този Свят? Не може ли да действаме там, на място?

  – Там не можем да направим нищо. Няколко пъти се опитвах да взема брошката ù, но не се получаваше. Нещо там я пази – може би съдбата ú. Но тук нещата ще са различни, чувствам го. На нас ни трябва невинната Юймин, която не уби пиленцето, когато беше малка. Беше въпрос и на шанс, но той също има значение. Невинността ú я пази. Докато Юйлин, макар и неволно, уби живо същество. Това отключи тъмната ú страна години по-късно и тя се превърна в Персефина. Всеки от нас има тъмна страна. Но не само гените са от значение. Средата и възпитанието също са важни. Малката Персефина беше възпитана да бъде зла и безпощадна от кръвожадните си приемни родители. Юймин и предишната Юйлин имаха за еталон майка си Джиа, която беше превъзмогнала злото у себе си и баща си Тай – светецът феникс.  Условията и средата определят кои от заложбите ни ще се проявят и кои ще се потиснат. Като малка, Персефина не е знаела коя е всъщност. Спомнила си е в някакъв момент, когато вече е била оформена като личност. Все още не знам кое е отключило осъзнаването на предишната ú същност. Но когато говорих с нея при отвличането на Сюе, тя вече знаеше коя е.

  – Значи, колкото по-добродетелна е личността, чиято душа погубим, толкова по-ценна е победата за Мрака?

  – Точно така. Но с Юймин трябва да побързаме. Имам чувството, че нямаме много време.

                                       Залата за наблюдения, Спиралният ръкав

 – Какво прави Алибей? – октопусът надникна иззад мощното рамо на Габриел и се взря в екрана пред него. После остави запотената чаша с амброзия, в която плуваха синкави кубчета лед, и придърпа табуретката.

  – Какво може да прави един дяволоид – мъти водата! Извинявай, Каспар, не се отнася за присъстващите.

  Каспар само кимна и пак зарови нос в изчисленията. Трябваше да ги предаде след по-малко от час.

  – Не сядай, Нерей – обърна се Габриел към октопуса. – Дай амброзията на дамата, а ти ела тук. Мирабела намèри „Червената роза“! Вече има две брошки и реликвите също са у нея. Трябва да я посетя и да я инструктирам. Замествай ме през това време. Нефертити!

  Жената сфинкс пое чашата с амброзия с изящната си лапа, разклати я и по запотеното стъкло плъзнаха уханни струйки. Бялата лъвица въздъхна дълбоко, гаврътна чашата на екс и дъвчейки с наслада напоените с ароматна течност плодови кубчета, се обърна отново към екрана на подопечния ú Свят Гама. Там Мартина, съпругата на професор Висконти, поднасяше чай на верандата на вила „Отоне“, а Алибей, професорът и Дешанг Джан оживено обсъждаха нещо.

                                                                           Миден, наши дни

  – Найс, а? – Габриел възникна внезапно в стаята на Мирабела. Хладният въздух, опънат до скъсване като тетива на лък, се завихри около  белоснежните му криле, разлюля сияещия ореол над къдрокосата му глава, а после се укроти, сякаш упоен  от щастие и сбъднати копнежи. В изтерзаната от очакване душа на доброволната отшелница на словото нахлу яркият летен ден с цялата си пищна прелест от цветове, ухания и звуци.

  – Всяка що-годе значителна творба има по една запомняща се реплика, която остава за поколенията – отрони със сребърен звън  архангелският глас. – „Да бъдеш или не“ на Шекспир, „На кого се смеете, на себе си се смеете“ –  Гогол, „Ръкописите не горят“ – Булгаков, „Добре приет, но нежелан съм аз“ – Франсоа Вийон, „Не се гаси туй, що не гасне“ – Иван Вазов и още много други. Как мислиш, Мирабела, от твоя роман ще остане ли нещо за идните поколения?

  – „Толкова си зъл, че чак си глупав“? – отвърна русалийката и се засмя безгрижно.

  Беше толкова щастлива, че вижда Габриел, че я обхвана оптимистично и закачливо настроение. Архангелът я погледна развеселено и на писателката се стори, че стъклата на прозорците звънтят празнично, а в наситения с озон и мирис на тамян въздух избухват фойерверки, пламват бенгалски огньове и се сипят облаци от серпентини и конфети.

  – Да, може и тази да е – съгласи се архангелът и се разположи свойски на стола срещу писателката, премятайки крак връз крак. – Виж, Мирабела, дойдох по работа!

  – Пак по работа! – нацупи се девойката и сведе смутено очи. –Тебе само работата те интересува.

  – Да! – отсече Габриел и в тона му се долови неочаквана твърдост. – Вече притежаваш две брошки и това е изключителна отговорност. Силите на Мрака ще се активират, за да ти ги отнемат. Бъди готова за неочаквани атаки. Трябва да подготвиш сърцето и съвестта си и да бъдеш нащрек, защото нападенията ще бъдат и вътрешни. Най-вече вътрешни! Не трябва да се поддаваш на никакви изкушения – засегнато достойнство, желание за реванш, егоистични подбуди, гняв, отчаяние… Ще ти бъде трудно, но трябва да устоиш!

   – Ти нали ще бъдеш тук, ще ми помагаш!

   – Да, исках да говорим и за това. Знам какво изпитваш към мен, ти също не си ми безразлична. Всъщност от стотици години не съм срещал някого, който да ме вълнува толкова силно като теб. Но изслушай ме, моля те! – Габриел спря с жест девойката, чийто очи засияха при последните му думи. – Между нас не може да има нищо друго, освен служебни взаимоотношения. Правилата го изискват, иначе ще има конфликт на интереси и делото на Светлината ще пострада.

  – Но защо? Аз си мислех… – по дългите, извити ресници на русалийката изби светла влага и тя подсмръкна. – Мислех си, че ти… че аз…

  Гласът ú издрезгавя и помръкна, неочаквано страдание изкриви лицето ú.

  – Между нас не може да има нищо. Разбираш ли? – Изразът на архангела беше студен и непоколебим. Само изпод едно от крилата му, разпростряло се върху масата, се процеди тънка струйка метеоритен прах и се стопи в наситения с електрическо напрежение въздух.

  – Но… – Мирабела застина, сърцето ú бясно туптеше и ú се стори, че ще изгуби съзнание.

  После внезапна светлина озари лицето ú и тя посегна към сребърния пръстен на полицата.

  – Никакво „но“ – продължаваше Габриел. – Никакви компромиси, никакви изключения, никакви… Мирабела! – извиси той глас, но беше твърде късно.

  Писателката, сложила пръстена на ръката си, го завъртя с някакво весело отчаяние и извика:

  – Видима-невидима², искам да няма вече пречки с Габриел да бъдем заедно!

  – … импулсивни решения – завърши унило архангелът, а гласът му се  снижи почти до шепот.

  Отначало не се случи нищо. После в стаята повя хлад и притъмня. Въздухът се сгъстяваше все повече и повече и се съсредоточаваше около застиналия архангел, покривайки го с непрогледна, мътна тишина.

  После всичко свърши. Облакът се разсея и пред Мирабела застана отново Габриел, но как изглеждаше сега? Крилата и ореолът му бяха изчезнали, гъстата му червеникаворуса коса беше късо подстригана и изсветляла почти до бяло. Беше облечен с протрити джинси и карирана риза, завързана на кръста, на врата му проблясваше златна верижка. Само очите му бяха останали същите – ясносини, с цвят на бездънно лятно небе пред прага на есента, скърбящо по отлитащите на юг птици.

  – Какво направи, Мирабела? Превърна ме в човек! – в синята бездна на погледа му се надигаше ужас и отчаяние.

  – Исках да отпадне правилото, което ни пречи да бъдем заедно. Само това! – промълви съкрушено девойката.

  – А вместо това отпаднаха крилете ми! И ореолът. Косата ми! Мирабела, аз бях серафим³. Имаш ли представа какво направи?

  – Не исках, Габриел, прости ми! – очите на русалийката отново се напълниха с влага и започнаха да преливат. – Ще те превърна обратно в ангел!

  Тя посегна към пръстена.

  – Не може! Пръстенът действа само в една посока. Не можеш да отмениш желание. Може да си пожелаеш нещо друго, но изречените желания не се отменят.

  Габриел потри с длан лице с едва набола брада и на покритото му с бронзов загар чело се появи дълбока бръчка. Той вдигна поглед и каза хладно:

   – Извини ме, Мирабела, но сега ще те оставя! Имам нужда да бъда за малко сам. Трябва да помисля!

  Той остана така няколко секунди, но нищо не се случи.

  – А, да! – промърмори унило новоизпеченият мачо каубой. – Ще ми трябва време, докато свикна.

  Мирабела гледа известно време след хлопналата се врата и после избухна в неудържим плач.

  „Аста ла виста, бейби-и-и!“, отзова се ехото с треперещ, натежал от сълзи глас, после се търкулна в нозете ú, замърка с глас на ленива ангорска котка и после постепенно притихна.

                                                                                               /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=NGXzT7Mp5lE&list=RDJJfGJrb9Vz8&index=4

1. По Уикипедия.

2. „Видима-невидима!“ – реплика от романа „Майстора и Маргарита“ на М. Булгаков.

3. Серафим – най-висшият чин от ангелското воинство според „Небесната йерархия“ на св. Дионисий Ареопагит. Според някои автори Св. Гавриил е архангел, въпреки че е един от седемте първенстващи ангели, а архангелите са едва второ ниво на най-низшата степен. Според други е бил от най-висшата степен – серафим. Всичките седем първенстващи ангели се наричат архангели, независимо от йерархията.