С хвърчащи хартийки в косите
пилея досадни фуркети.
Душата ми къдрят вълните,
в очите ми бурята свети.
Хадес, наши дни
Зеленясалото кладенче край старата круша не можеше да заспи. Слънцето не рачи да пренощува в жлътналата пшеничена нива край пътя, поаленя от призивите и подсвиркванията на скорците и овесарките, залута се из клоните на дръвчетата в рядката дъбова горичка зад завоя и накрая, засрамено, потъна зад синкавия планински връх, мержелеещ се като мъглив силует далече на запад. Водата в кладенчето застудя, стана сякаш по-дълбока и непрогледна. Самотно листо закръжи по трепкащата от рехавия ветрец водна повърхност, но много скоро се успокои и замря неподвижно.
Две деца – момиченце на около десетина години, с румени бузи и дълги, руси плитки с кордели и едно малко по-голямо момче в избеляла ризка и армяк1 от вълнено сукно, с плетени обувки от лико и стигащи до коленете му бели онучи2 – оставиха ведрата си до покритите със зелен мъх камъни и седнаха на тревата под крушата да си отд ...