– Няма нужда да честваме победата си – подхвърли Нъли. – Чудатата птица на абата я чества вместо нас.

  – Папагалът не е мой – отбеляза кисело абатът. – Вместо той да принадлежи на мен, аз принадлежа на него. Аз съм абатът на този папагал. Язди ме като кон. Разчита на мен да го храня и безмилостно, без капка уважение цапа расото ми. 

                                               Клифърд Саймък, „Царството на злото“

                                               Атлантическият океан, свят Гама, 21 век

  Алибей побутна нетърпеливо двамата пътешественици към вътрешността на каютата и затвори плътно вратата.

  – Вай, машалла! – изтръгна се от гърдите на Юсеин възглас на възхищение. – Това не е каюта, паша, ами султански сарай.

  – Това е президентски апартамент – каза безизразно Алибей, сякаш говореше за нещо съвсем обичайно. – Имате две отделни спални и свързваща дневна между тях. Певецът и придружителят му, които заместихте, имат специални изисквания за каютите. Първият тенор на Турция е прочут по цял свят и обича лукса. Участието му в концертите на борда покрива всичките му разноски, остава и още отгоре.

  Докато Алибей говореше, Юсеин и Хайредин се оглеждаха любопитно. Готвачът докосваше непонятните предмети в каютата с предпазливо благоговение, сякаш бяха свещени реликви – полирания плот на масичката пред бара с напитки, меката кожена тапицерия на канапетата, стените с релефни тапети и абстрактни картини, които не му говореха нищо. Зазяпа се и в покрития с гипсови орнаменти таван и висящия оттам блестящ полилей, после надникна през стъклената стена, зад която блестеше повърхността на морето, придобила златист оттенък от избледняващите лъчи на залязващото слънце.

  – Има и балкон, ефенди! А уж сме навътре в кораба. Как е възможно? – възкликна поразеният готвач и понечи да отвори вратата на балкона, но ръката му се блъсна в стъклен екран и той изохка изненадано.

  – Какво е това? Мираж насред каютата? Тези хора тук управляват не само вятъра, но и миражите. Чудо на чудесата!

  – Това е виртуален балкон, не е истински – каза небрежно Алибей. – Има камера, която предава изображението на това, което е отвън, в реално време. Каютата е оборудвана също и с телевизия, Интернет, минибар…

  – Не разбирам думите ти – каза плахо готвачът и седна предпазливо на крайчеца на едно от кожените кресла.

  – Защото лъже, Юсеин, не вярвай на нито една негова дума! Лъже също толкова безсрамно, както когато го намерихме на борда на нашата галера „Страж на Изтока“. Ще ми кажеш ли най-сетне, страхливецо,  кой в действителност си ти, как се озовахме на това дяволско място и какъв е този Тенор ефенди, на когото уж съм бил заместник?

  – Сега не ви лъжа – Алибей Симън е истинското ми име. Колкото до това дали съм страхливец или не, ще си позволя да ти припомня, че не аз бях този, който си плю панически на петите при вида на няколко безобидни змийчета в манастира  на Кефалония.

  – Тези „няколко змийчета“ бяха плъпнали навсякъде и от тях нямаше място, където да се стъпи. И те странно и „безобидно“ приличаха на смъртоносни отровни пепелянки. Няма такъв глупак на света, който би рискувал живота си нахалост при вида им.

  – Да, така е – каза замислено дяволоидът. – Само ние с Оливия знаехме, че не са отровни.

  – Ха! Оливия значи! Признаваш, че излъга – била е жена. Знаех си! Може и да не си страхливец, но си лъжец и при това изкусен!

  – Кажи ми, какво щеше да направиш, ако беше разбрал още тогава, че е жена? – попита спокойно Алибей и фиксира Червенобрадия с остър, пронизващ поглед.

  – Щях да заповядам да ви хвърлят през борда незабавно. И двамата. Жена на боен кораб носи нещастие и този, който я е довел, също се наказва.

  – Е, това обяснява нещата. Понякога лъжата е способ „да не рискуваш живота си нахалост“, както самият ти каза.

  Хайредин замълча и Алибей продължи:

  – Чуй сега: тук сте по стечение на обстоятелствата, но и по волята на сили, които не можем да контролираме нито аз, нито вие. Доведе ви украшението, с което се сдобихте случайно, защото бяхте наблизо. Това същото украшение, което в момента толкова небрежно и безгрижно носиш на кафтана си. Знаех за идването ви, защото и аз имам подобно.

  Алибей извади малко сребристо драконче, което вместо бяла, имаше главичка от кафяв яспис. Хайредин протегна любопитно ръка към брошката, но дяволоидът бързо я пъхна обратно в джоба си.

  – Това не е просто скъп аксесоар, макар че само най-богатите хора на земята биха могли да си позволят да го имат, но е и магическа вещ. Може не само да пренася хората от едно място на друго, но показва и  бъдещето. С помощта на моята „Кафява детелина“ ви видях на „Презморска хармония“, още преди да се озовете тук и ви организирах приятен и безпроблемен престой.

  – Защо, някакви премеждия ли видя? – поинтересува се Хайредин, обхванат от изследователска страст. – Защото, щом казваш, че си ни видял тук, преди да дойдем, и ако сме имали проблеми тогава и ти си ги решил предварително, не бихме ги имали и ти не би ги видял след това, нали?

  – Преди, след това… кое преди кое е и кое – след кое? Съвсем се обърках! – каза Юсеин.

  – Видях бъдещите ви вероятни проблеми и ги реших предварително – така по-добре ли ви звучи?

  – И сега няма да ги имаме?

  – Това, което брошката ми показа, беше как охраната на кораба ви връща в пристанището, още щом пристигнахте, защото ви разобличи, че сте измамници. После се забъркахте в големи каши на брега. И изгубихте украшението. То потъна вдън земя. Но сега нещата се промениха.

  – Да, разбирам. Полезна вещ! – Хайредин докосна гръбчето на бялото драконче.

  – За съжаление понякога дава засечки и не работи. Както и да е! – Алибей бръкна в другия си джоб и извади оттам измачкана снимка на снажен мъж с къдрава кестенява коса, сиви очи и прошарена брада. Беше на някаква сцена, облечен в къса туника на египетски военачалник, с дълго жълто наметало и златен обръч със скъпоценни камъни на челото. Ръцете и краката му бяха открити, мускулести и силни, очите, очертани с черен туш, гледаха уверено и гордо.

  – Това е Елиф Тахсин, един от най-прославените певци на Турция в наше време.

  – Не съм чувал за него. И защо непрекъснато наричаш славната ми родина – Империята на османлиите, разпростряла се нашир и длъж, с презрителното наименование Турция?

  – Не си чувал за певеца, защото в твоето време още не се е родил. А Османската империя вече не съществува. Сега родината ти се нарича Турция и това не звучи обидно за никого. Сънародниците ти се гордеят с името си.

  – В моето време?

  – Да, Барбароса, намирате се не само на друго място, но и в друго време! Сега е 21-ви век.

  – Вай, вай! – затюхка се Юсеин. – Как ще се върнем от толкова далече? Кое вълшебно килимче ще ни пренесе обратно у дома? Нима сме обречени да останем завинаги тук, в царството на шейтана?

  Алибей не му обърна внимание и продължи:

  – Не забелязваш ли нещо, паша? – протегна той снимката към капудана.

  – Да, прилича малко на мен, само че аз съм по-едър и по-красив! – каза самодоволно червенобрадият гигант. – Косата му е по-тъмна и брадата – по-къса, но все пак приликата е удивителна. Как е възможно?

  – Може да е далечен твой потомък. Те няма да видят разликата като обучените охранници, които аз заблудих, за тях всички ориенталци изглеждат еднакво. Тук има хора от какви ли не националности, живеем в мултикултурен свят и въпреки това всеки познава най-добре единствено общността, към която принадлежи. Аз се погрижих също истинските Тахсин и неговият помощник да бъдат достатъчно заети, за да не успеят да се качат на кораба. Трябва да останете тук в безопасност, докато измисля как да ви върна обратно. Но за целта ми е нужна брошката ти, ага! Ще ми я дадеш ли за малко? – очите на дяволоида се присвиха и в тях проблесна хищен пламък, после лицето му отново придоби спокоен и леко отегчен вид.

  – Да, да! Махни ни по-скоро от това място! – засуети се Хайредин и започна да откопчава брошката от копринения си кафтан.

  В този миг на вратата се почука и в каютата надникна къдрокоса женска глава. Алибей тихичко изруга и стисна облегалката на стола си толкова силно, че кокалчетата на костеливите му пръсти побеляха. Той се изправи неохотно и кавалерски отвори широко вратата. В каютата влезе жена на около 35 години, с кожа с цвят на капучино, гъсти черни коси, вдигнати елегантно на кок и внимателни, тъмни очи зад хелиоматичните стъкла на очилата си без рамки.

  – Може ли? – каза тя и се усмихна плахо на тримата пътници.

  – Ама тук и жените ли имат по два чифта очи? – промърмори Юсеин. – Дори и робините?

   – Тя не е робиня – прошепна му Алибей – и те разбира.

  Той се усмихна с най-любезната си усмивка и тръгна към дамата.

   – Доктор Райт, каква приятна изненада! Мислех, че ще се видим по-късно.

   – Не се стърпях, мистър Симън, дано да не прекъсвам нещо важно! – каза извинително стройната жена, облечена в къса лятна рокля. – Не мога да чакам до края на концерта. Нямам търпение да се запозная с господин Тахсин. Ваш фен съм от години! – обърна се тя към гиганта. – Имам всичките ви записи. Знам ариите ви почти наизуст. Пея си ги в банята. Съпругът ми казва, че се е оженил за двама души едновременно – за Мелъди Райт и Елиф Тахсин. Дори сме обявили неделята за „ден без опера“, което всъщност значи – без музика. На шега, разбира се! Но той отказа категорично да ме придружи, след като разбра, че пак ще слушаме опера, този път на живо. Каза, че няма да го понесе. Тук съм със сестра си, но тя няма да дойде, защото получи пристъп на морска болест и сега лежи в каютата. Няма представа какво пропуска! Ох, мистър Симън, аз все бърборя, май трябва първо да ме представите на господата!

  – Разбира се, м’ам, къде са ми обноските! Мистър Тахсин, мистър Чалик, това е доктор Мелъди Райт, не се стряскайте, тя е астро- и ядрен физик от Чикаго. Доктор на науките е, а не лекар и няма да ви преглежда за морска болест, ха-ха! – изкиска се дяволоидът и погледна още веднъж с въжделение към брошката, която Хайредин окачваше отново на дрехата си.

  – О, вие вече сте със сценичните си костюми? – възкликна Мелъди. – Не видях програмата. Какво ще изпълнявате днес?

  – Това ще бъде изненада за всички, по-късно ще разберете. Не ги карайте да разкриват всичко още сега!

  – Да, да, не исках да бъда нетактична!

  – Говорите превъзходно езика ни, ханъм! – каза учтиво пиратът и се поклони.

  – Позабравила съм го. Майка ми е наполовина туркиня. Като малка прекарвах ваканциите си при баба и дядо в Мугла, на Егейското крайбрежие. Имам незабравими спомени оттам.

  – Астролог ли казахте, че сте? – намеси се готвачът. – Уважавам много астрологията. И ние в нашата работа се ориентираме по звездите…

  – Ъ-хъм! – Хайредин смушка Юсеин, който се сепна и запелтечи:

  – Искам да кажа, че се ориентираме по постиженията на колегите си, които са като звездите на небето за нашето певческо изкуство…

  – Е, тука направо изби рибата! – промърмори дяволоидът и прекъсна смутения готвач.

  – Мисис Райт, нашите гости ще вечерят след концерта, но бихте ли ни придружили до Бионик бара, смятаме да се подкрепим преди представлението? Те, разбира се няма да пият алкохол, но искам да им покажа някои от модерните чудеса на нашия кораб.

  – Разбира се, с най-голямо удоволствие!

  – Странен свят, странни хора – мърмореше Юсеин, докато четиримата излизаха на горната палуба, където бяха баровете и откритата сцена „Под звездите на Атлантика“.

  Беше вече вечер и по ясното небе се бяха появили първите звезди. Подухваше слаб, освежителен ветрец. Тъмната повърхност на океана беше гладка и спокойна, с едва забележими вълни някъде в далечината. Плаващият остров се носеше напред тихо и равномерно, без клатушкане, слизане надолу и издигане нагоре, както се случваше с галерата и при най-малкото вълнение. Беше спокойно, уютно и мирно пътуване, каквото двамата пътешественици не бяха преживявали от години.

  Внезапно във въздуха се изви вихър, чу се плясък на криле една бледа сянка изпърха над главите на четиримата.

  Бялата сова издаде силен, пресипнал крясък и кацна на рамото на изненадания пират. Впи нокти в коприната на кафтана му и замря неподвижно, сякаш цял живот е била там.

  – Мисис Мелъди, Алибей, запознайте се с третия член на нашия малък, но сплотен екипаж, юнгата Астерикс – каза внушително Хайредин и погали настръхналите пера на птицата.

  – Всъщност ние вече се познаваме, нали Астерикс? – измърмори Алибей.

  Совата закима, сякаш разбираше, и изграчи.

  – Е, вече сме в пълен състав, нека видим сега какви чудеса иска да ни покаже нашият придружител! – каза пиратът.

  Астерикс отново закима.

  – Колко е хубавичък! – умили се Мелъди. – Сова албинос! И изглежда съвсем питомен. Ваш ли е?

  – Вече да – усмихна се Хайредин, направи реверанс и поведе дамата след Алибей и готвача, които се бяха запътили към бара.

                                                                      /Следва/

  https://www.youtube.com/watch?v=hXPhjRxwsNA

  https://www.youtube.com/watch?v=bHLC3fqvxR0