Сега вече край пътя нямаше огради, а местността беше неравна и необработена. Привечер стигнаха до голяма гора, в която дърветата бяха израсли толкова високи и близо едно до друго, че клоните им се
срещаха и се преплитаха над пътя с жълтите павета. Но пътниците не спряха, а продължиха да навлизат навътре.
Лиман Франк Баум, „Вълшебникът от Оз“
Миден, началото на 20 век
Всъщност не беше точно пътека, а черен коларски път, с тясна ивица излиняла трева по средата. Зелениката отстрани тихо шумеше под лекия пролетен ветрец, а овчарският босилек излъчваше настойчив и упоителен аромат на домашен уют и полски простор едновременно. В далечината се виждаше рядка букова горичка, чийто млади, тънки фиданки не можеха да заслонят започналото да прежуря обедно слънце и хвърляха само рехави шарени сенки на пътя.
– Току-що изпечени, още топли-топли кифлички с топено сирене!
Мирабела вървеше напред и не смееше да погледне встрани, дори не се обърна към Габриел, от страх да не наруши странната заръка на баба Кръстина.
– Мислех, че овчарският босилек върви с боб чорба – каза Габриел, – смилянски боб. Нали е някъде от вашия край?
– Ох, вече не знам откъде ми е краят, откъде – началото! – каза намусено Мирабела. – Смилян е в Родопите, там – махна тя неопределено в северозападна посока, а Беломорска Тракия е там – този път девойката посочи някъде на югоизток, но отново без да се обръща и без да спира да върви, с бодра крачка и целеустремено.
– Грешиш, Беломорска Тракия в момента е тук – посочи Габриел изпръхналата жълтеникава пръст под краката им.
Мирабела се замисли дали забраната за „огляването“ не важи и за посоката „надолу“ и реши за всеки случай да не поглежда и натам. Вирна нос и вперила поглед в изровените коловози далече напред, измърмори:
– Смилянският боб се готви с джоджен, ние му викаме – гьозум. А Смилян не е Кърджали, а е Смолян. Тоест, близо е до Смолян. Ох! – хвана се за главата тя. – Ама защо заговорихме за ядене? Вече съжалявам, че не приехме поканата на милите сачанлии и не си хапнахме от ярешкото чеверме – започвам да огладнявам!
– Когато онази бабичка сложи ръка на устата си, все едно виждах теб! – каза Габриел. – Ти имаш навика да правиш така, когато изтърсиш нещо не на място, а това ти се случва непрекъснато – усмихна се той.
– Ей! – Мирабела сви нацупено устни, без да поглежда към спътника си.
Неусетно стигнаха до горичката. Пътят изви постепенно нагоре, към хълмовете, които по-нататък преминаваха в планински склонове. След младия бук гората се сгъсти, помрачня, започнаха да се мяркат дъбове с мощни стволове и гъсти корони, през които едва-едва и сякаш някак отдалече си пробиваха път лъчите на слънцето – като в сън, от който ти се иска по-скоро да се събудиш. Нещо тревожно и неопределено започна да кръжи из прорязания с тънки златисти нишки въздух. Мирабела се смълча и нервно ускори крачка. Габриел вървеше до нея, внушителен и спокоен, и се стараеше да не изостава.
– Едно не разбирам – каза архангелът в започналата да се затяга тишина. – Баба Кръстина каза да чакаме, докато не почне Слядното хоро. Но между Сачанли и Монастир има към десетина километра, как ще разберем, че е започнало?
– А, това е лесно – отвърна девойката. – На Йеремия цялото село се изсипва на Владикув гроб – да се помолят и да „запалят свещ на владиката“. Слядното хоро започва на хорището, после процесията с танцуващите и останалите върви по същия път. Те ще дойдат скоро след нас, ще ги чуем при всички случаи! На мен друго не ми е ясно: какво като отидем на гроба? Там няма нищо, само кости! Няма да можем да говорим със светеца, предполагам. Как това ще ми помогне да си върна портокала?
– Е, това вече е в моята област! Виждаш ли, костите са част от тялото, тоест – част от цялото. А частта при мощите е равносилна на цялото, като в холографията, помниш ли? Затова мощите имат силата на тялото, на което са принадлежали, когато то е било живо и в него е имало душа. Дори остатъците от портокала го съдържат целия, макар и в уродлива форма. Но ти сега нямаш достъп до цялото.
– И?
– Какво „и“, това е!
– Но как…
Нещо помръдна някъде встрани от тях, на границата между мрежестата светлина и усоя навътре в гората. После от гъстата зеленика край пътя изплуваха птици. Бяха две – едната, по-едра, с разперена като на паун сива опашка и бял пух по горната част на крачката, другата – дребна, сива, с мънистени черни очи и беличко по крилцата.
– Не гледай натам! – извика Габриел. – Това са просто гълъби.
– Ти как ги видя? – попита уплашено Мирабела.
– Имам широко периферно зрение. Все пак към архангел!
Скоро и Мирабела видя двата гълъба, които ги бяха стреснали. Те се извиха над пътя, полетяха известно време пред тях, после започнаха неочакван и странен танц. Въртяха се, разперили криле, мятаха се нагоре-надолу, излитаха и кацаха, втурваха се внезапно един срещу друг, после се раздалечаваха, за да се срещнат отново във въздуха.
Двамата пътници не спираха, но виждаха цялата игра на пернатите, които продължаваха да летят над пътя.
– Единият с бели гащи, другият с бели маншети. Дали са момче и момиче? – засмя се Мирабела, която се беше успокоила и наблюдаваше с интерес балетната сцена.
– Ако се съди по размерите им – да. Гащат гълъб, как ти хрумна?
– Ами според баба Кръстина, ти си „разсурнат почуйко“. Как да не ми хрумне с такъв спътник? Ама тя как разбра, че си наблюдател? Точно почуйко си ти и Наблюдателната зала трябва вече да я кръстите Почуйкова соба. Ама и тя: „каквото сабя покаже“ – присмял се хърбел на щърбел! – Мирабела съвсем се развесели. – Жалко, че телефонът ми няма обхват тук, иска ми се да можех да снимам тези красавци.
Гълъбите изчезнаха, както се бяха появили – внезапно. Над пътя пак легна тягостна тишина. Сред високите горуни1, с провиснали жълти реси и лъскави листа, благуните2 с мъхести клонки и почти бели зáвръзи, започнаха да се мяркат и ниски, храстоподобни пърнари3 с напукана сива кора и овални, назъбени листенца.
– Добре, че бяха само гълъби! – наруши мълчанието девойката. – И добре, че не ни е забранено и да говорим. Очаквах нещо по-страшно.
– Още не сме стигнали – каза Габриел. – Чудя се обаче, какво означават гълъбите и защо се появиха. Нищо на Пътя не е случайно!
– Тези май се закачаха? Сякаш играеха някаква игра. Нападаха ли се?
– Не знам, изглеждаше като любовна игра, ухажване. Не знам дали бяха гальовници или враждовници, както би казала баба Кръстина.
– Понякога няма голяма разлика. Но знак за какво беше?
– Ще разберем – ако не сега, по-късно.
– Дано да не е прекалено късно! – каза тревожно Мирабела и стисна късчетата портокал в джоба си.
Започна да притъмнява. Пътеката сега беше тясна просека, а наоколо гората се катереше по билото на планината – тъмна, усойна и застрашителна.
Мирабела усети някаква раздвижване на въздуха отстрани и сърцето ú примря. Не поглеждаше към Габриел, но чувстваше присъствието му, въпреки че сега вървяха мълчаливо.
Внезапно над гората изплува кървавочервено сияние и започна постепенно да расте и да се приближава. То отсенчваше мрака, но светлината му беше зловеща и двамата напрегнато се взираха в просеката напред, без да забавят крачка.
– Каквото и да стане, не спирай! – прошепна Габриел. – Аз съм тук, не се бой!
Съществото изникна, както и гълъбите преди малко – сякаш от нищото. Беше огромно, около три метра високо, с конска глава и туловище, завършващо с люспеста змийска опашка. Предните му крака, покрити със сплъстена козина, бяха конски, а задните със сива, остра четина и без „кестени“4 – като на магаре. На челото си имаше два черни рога, а острите му зъби се подаваха от устата като бивни на глиган.
За огромна изненада на двамата, на задните си копита чудовището носеше лентовидни сандали с бронзов оттенък, а гривата и опашката му бяха сребристобели, с цвят на току-що навалял и искрящ на слънцето сняг.
– Това е емпус, далечен родственик на нашия Емпуза. Хекатите в Хадес понякога ги използват за товарни животни, вместо динозаврите. По-кръвожадни са дори и от тирексовете и често посягат и на представители на своя вид, затова хекатите избягват да си имат вземане-даване с тях. Но какво прави тук? Само не спирай! Това е опит да бъдем изплашени и да спрем или да се отклоним от пътеката. Не може нищо да ни направи!
И наистина, съществото, рззинало паст, фучеше край тях, но не можеше да ги достигне – нещо го спираше. Накрая се отказа и двамата чуха затихващия шум от бронзовите му сандали да се отдалечава и само по люлеенето на върхарите на дърветата и гаснещото постепенно червеникаво сияние можеше да се разбере, откъде минава.
– Уф! – въздъхна с облекчение Мирабела, когато шумът стихна и в гората отново се възцариха тишина и усоен полумрак. – По-добре тъмно, отколкото това зловещо зарево. Сякаш беше излязло от Ада!
– Горе-долу оттам беше – каза Габриел. – И да се надяваме, че там си е и отишло.
– Струва ми се, че виждам слънчева пролука над пътя – ей там, след онези дъбове. Трябва да е Желвина поляна, за която спомена старицата.
– Желва значи костенурка, но къде са те? Само да не се появят сега някакви огромни костенурки карета с рога и зъби и да започнат да ни замерят с развалени великански яйца, защото не обичам омлети!
Костенурки карета не се появиха. Габриел почти се успокои, защото сред пърнаровите храсти започнаха да се мяркат лилавите облачета на магарешки бодили, което означаваше, че са близо до Айванчаир. Пътят им вървеше към своя край, без особени произшествия и лицето на архангела просветля.
„Мирабела е герой!“, помисли си той и крадешком хвърли пълен с любов и участие поглед към спътничката си. „Извървя целия път, без да охне и да се оплаче. Много ú се събра напоследък, но издържа!“
И после то се случи. Девойката внезапно спря като вкопана и не помръдна. Габриел, ужасен, я побутна, но тя стоеше с безизразен поглед и не реагираше.
„Но какво има? Защо спря?“, питаше се панически архангелът и все не проумяваше причината за това внезапно спиране.
После го видя. Тъничкия, почти невидим паяжинен конец и въртящото се с бясна скорост златно брезово листо, окачено на него, люшкащо се насам-натам с хипнотизиращи движения. Мирабела стоеше насред пътя и не можеше да откъсне поглед от това листо – толкова мъничко, толкова безопасно и толкова важно! Трябваше само да протегне ръка и невидимата нишка щеше да се скъса, а листото щеше да падне на земята, но девойката беше спряла и не можеше да направи и крачка.
„Откъде се взе? Тук няма брези!“, започна да се оглежда Габриел, после се усети, но вече беше късно.
Измежду дебелите стволове на вековните дъбове започнаха да се процеждат струйки млечнобяла мъгла. Скоро и пътеката, и околната гора се покриха гъста мараня, която погълна всичко.
Мирабела се сепна и видяла бялата димка, почна уплашено да се озърта. После, преди Габриел да успее да реагира, тръгна напосоки и излезе от започналата вече да изчезва пътека. Архангелът се втурна след нея, стараейки се да не я изгуби от поглед, но тя се движеше изненадващо бързо и той успя да я настигне едва след десетина минути. Хвана я за ръка и видя разширените ú от ужас очи.
Продължиха така, хванати един за друг. Дълго се лутаха в мъглата, но напразно: пътеката и гората бяха изчезнали, а около тях се стелеше само мъгла и пак мъгла – безкрайна и неизбродна.
– Бялата пума погълна посоките – като на паното в криптата в Бергамо – каза угрижено Габриел. – А белите маратонки се превърнаха в бронзови сандали и се прехвърлиха на краката на емпуса. Но тук няма езеро. Или има?
– Тук няма нищо, Габриел, няма и да има! – промълви отчаяно Мирабела. – Отново се провалих, този път – окончателно!
– Не! – каза решително архангелът. – Няма да се предаваме. Ще намерим изход, ще видиш! Само не знам какво ще стане със света отвън. Със сигурност ще има промени, защото се отклонихме. Но за това ще мислим после. Сега трябва да намерим начин да се върнем на пътеката.
– Габриел!
Беше костенурка, всъщност бебе костенурче със сиво-белезникава, още мека корубка, малки черни крачка и продълговата главичка с лъскави, черни като копчета очи. Съществото отвори миниатюрната си уста и издаде кратък призивен звук, сякаш проплака дете или котенце.
– Я виж ти къде се разхождало изгубеното костенурче от долината Табха – на Желвина поляна в Сачанли! – каза изненадано Габриел и се наведе над мъничето, като се опитваше да го хване.
Къстенурчето запълзя с все сила през мъглата и отново изписка.
– Значи сме близо до пътеката, но не знам накъде трябва да вървим. Може да се отдалечим, вместо да се върнем отново на просеката.
– Габриел, погледни! – Мирабела сочеше костенурчето, което почти се беше скрило в мъглата.
В устата на животинчето имаше някакво растение – с тънко зелено стъбълце и нежно лилаво съцветие.
– Това е магарешки бодил. Значи сме близо до Айванчаир, „дето пасат айванчетата“.
– Айван на родопски диалект значи и магаре.
– Мирабела, да вървим, ще го изгубим!
Тръгнаха след костенурчето. След известно време то започна да расте и да се променя.
– Какво става? – попита разтревожено Мирабела.
– Не знам, струва ми се, че е защото го настигаме. Но преди, когато бяхме близко, не беше толкова голямо!
– Започва все повече да прилича на костенурка карета. Но в Сачанли няма такива!
– Затова пък в Кърджалийско си имате колесници – засмя се Габриел. – С ударение на ú, не на é, разбира се.
– Сигурен ли си?
Мъглата над тях отстъпи за миг и ярка като мълния светлина проряза небето, последвана от черна димна опашка и оглушителен грохот.
– Самолет? Откъде се взе? Тук няма летище, нито дори писта.
– Нещо не е наред, Габриел, мисля, че ще се разбие!
Ревящата машина описа широка дъга над върха на планината и с трясък потъна зад хълма до гората. После изведнъж пламъците и черният пушек се стопиха и небето стана пак ясно и безоблачно. Бялата мъгла около тях се разреди и започна бавно да се стопява.
– Пътеката! – възкликна Габриел. – Виждаш ли кошутата и елена, които пасат ей там? Съвсем близо до пътеката сме. Да вървим!
Огромната костенурка обърна глава към тях, сякаш се сбогуваше. В устата си все още стискаше магарешкия бодил, който сега беше гъсто обрасъл с дълги тръни, а светлолилавото пухче на върха му беше придобило морав оттенък. После животното се гмурна в бурните вълни на незнайно откъде появило се езеро и изчезна от погледа. Водата бушува известно време, а после също изчезна.
– Къде е самолетът? А костенурката? Да не би в Сачанли да има и Бермудски триъгълник? Нещо мночко ми дойде! – простена Мирабела.
– Всичко си имате вие в Сачанли! – подхвърли заядливо Габриел, а после прегърна девойката. – Не, мила, това са само пиротехнически ефекти на подсъзнанието ти. Хващам се на бас, че рогатото магаре, което видяхме, се казва Хамор, а костенурката – Нехама, като в Табха. Сънят на разума ти ражда чудовища, ако ми бъде позволено да използвам израза на Франсиско Гоя.
– А не може ли да роди и нещо весело, за разнообразие? – каза кисело Мирабела.
– И това ще стане – отговори утешително Габриел. – Хайде да тръгваме, нямаме много време! Чуваш ли песните на сачанлии? Вече са наблизо.
Изведнъж Мирабела се спря, после бавно започна да отстъпва назад, към изчезващата мъгла.
– Не мога повече, Габриел, нямам сили! Отказвам се! Искам да остана тук. Ти продължи!
– Какво? Какви ги говориш? Още съвсем малко остана! Ей го там Еленин връх, Владикув гроб е в подножието му! Още около двеста-триста метра по пътеката, после малко нагоре по хълма и сме там! Не можеш да се откажеш сега! Какво ще правиш тук?
– Искам да остана! Не искам повече да полагам тези безплодни усилия. Нищо не правя както трябва. Само съм ти в тежест. Нека друг да продължи Книгата! Искам да заспя сега. До смърт съм уморена!
– Не! – викна Габриел. – Тая няма да стане! Няма да го позволя!
Мирабела не го чу. Тя се свлече бавно на земята и остана там –неподвижна, с бледо и тъжно лице.
Габриел се наведе над нея и потърси пулса ú. Все още се долавяше, макар и слабо, като далечно ехо.
Архангелът повдигна почти безжизненото тяло на момичето. Пътеката беше само на няколко десетки метра от тях, но сега всяка секунда беше скъпа.
– Е, бабо Кръстино или която си там! – промърмори мъжът. – Правилата не са свещени крави, от време на време може да се нарушават. Ти не си бабата на Мирабела, а само игра на подсъзнанието ú. За помощта и напътствията – благодарим, но както е известно, съботата е създадена за Господ, а не Господ за съботата. И тъй като архангелите са по-близо до Господ от хората, гледай си работата и чобанина, а нас остави да си гледаме нашата, архангелската работа!
Той разтвори мощни, ослепително бели криле и стиснал в прегръдката си примрялото момиче, след миг се озова на пътеката.
Мирабела въздъхна и отвори очи. Намираха се на хълма, над тях синееше Еленин връх, а на няколко крачки встрани се издигаше ниска могилка с побит отгоре кръст.
– Ето го и Владикув гроб, любов моя! – промълви архангелът и целуна девойката по челото. – Пристигнахме!
Мирабела се огледа. Лицето ú беше все още бледо, но обичайната руменина беше започнала бавно да се връща по бузите ú.
– Габриел! – промълви тя. – Това вече се случвало.
– Кое?
– Всичко – гората, пътеката, чудовищата… Само че имаше сняг и аз не бях аз, а само гледах отстрани. Момчето се изгуби в гората и жената със златните коси и звярът го спасиха. Аз…
– Видяла си пак Небивалото?
– Не, беше като дежавю. Искам да го напиша! Когато се върнем вкъщи, непременно ще го напиша.
– Това е много хубаво – зарадва се Габриел. – Сигурен съм, че ще го напишеш, щом си го видяла. И означава само едно… – архангелът направи пауза и погледна девойката със сияещи очи.
– Че ще си върна портокала – каза Мирабела и омаломощено се отпусна на тревата до могилката.
Край тях детелината зашумя от появилия се топъл ветрец, а дивият риган ухаеше с все същия невероятен, упоителен аромат.
– А къде изчезна зелениката? – помисли си разсеяно архангелът и приседна до писателката. – И това дъхаво растение наоколо не се ли казваше овчарски босилек? Все тая! – си каза той и зави спящата спокоен, възстановителен сън девойка с якето си, а той остана до нея да бди и да я пази от ярките лъчи на катерещото се по небосвода слънце.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=6vXpgJunQMs
1. Горун /зимен, скален дъб/ – широколистно дърво от сем. Букови. Достига до височина 30-40 м.
2. Благун – широколистно листопадно дърво, високо до 30 м.
3. Пърнар – вид топлолюбив вечнозелен дъб. Дребно дърво или храст, с плитко напукана до люспеста сива кора, жилави овални листенца с бодливо-назъбен ръб и жълъди, чиито купули са покрити от извити навън шипчета – люспи.
4. “Кестен“ – рогово образувание по краката на магаретата и конете. Конете ги имат и на четирите крака, докато магаретата – само на предните.
© Мария Димитрова Все права защищены