В куфара имаше голям риж котарак. Той лежеше върху един чадър. По-точно върху бивш чадър – защото това бяха всъщност крилете, измайсторени от чадър.

  – Сега ще видите – каза Нахалницата и се зае да поставя крилете на котарака.

                                                             Валентина Журавльова, „Нахалницата“

                                                                                             Миден, наши дни

   – Как можа да ми го причиниш? – гласът на Алибей беше по-дрезгав от обикновено и в него се усещаше умора.

  – Да ти причиня какво? – каза предизвикателно Мирабела, но миглите ú трепнаха смутено.

  – Не стига, че съживи онази мръхла, Персефина, ами и я премести! Знаеш, че смятах да взема Юймин в някой от четните Светове, а ти ме изпревари и напъха Юйлин в нечетен Свят. Събра Юймин и Дешанг – не казах нищо, но сега вече прекали! Гавриш се с мен! 

  – Не ми приписвай собствените си лоши намерения, Алибей! Идеята за преместването на Юйлин беше моя! Дожаля ми за нея! Ти, както беше тръгнал да убиваш наред… Всъщност така спасявам и теб, не разбираш ли?

  – Не ми трябва твоето спасение! Казах ти, добре съм си и така!

  – Освен това аз не съм направила нищо.

  – Как така нищо? Как ще ги сместиш и двете в един тип Светове?

  – Едната вече е птица, и засега – безмълвна, така че това не пречи. Иначе няма как всемогъщата Джиа да търси дъщеря си няколко века в един кладенец и все да не я намира. Не я е намерила, защото просто я е нямало в този Свят. Както каза една жена вчера на опашката в магазина, след като се пререди: „Аз бях тук!“. Аз ú отговорих: „Как ще сте били тук? Току-що дойдохте, нямаше ви!“ Всъщност, и двете бяхме прави.

  – И затова ти ме пререди? И шитна Юйлин в нечетен Свят?

  – Казах ти, че не съм направила нищо! – извърна се Мирабела отново към екрана и продължи да пише невъзмутимо.

                                 Залата за наблюдения, Спирален ръкав на галактиката

  – Защо непрекъснато повтаря, че не е направила нищо? – Координаторът погледна изпод вежди Габриел, който седеше на крайчеца на бароковото кресло в кабинета на всемогъщия като на тръни.

  – Тесарактът го направи. Те понякога сякаш проявяват собствена воля. Освен това беше заложено в сюжета. Совата си летеше в нечетните Светове още на кораба „Презморска хармония“.

  – Да, и тогава беше мъжка. Сигурен ли си, че Мирабела не е сгрешила и сега просто не замазва положението?

  –Не знам, откакто се върнахме от Сачанли, в нищо вече не съм сигурен. И Алибей говори с недомлъвки за мача, че можело да не се състои.

  – Мачът трябва да се състои! Дръж Мирабела изкъсо, не ú позволявай да се отклонява от Плана.

  – Значи да не ходя в Бергамо?

  – Не, там ще пратим друг ангел. Ти трябва да си неотлъчно до Мирабела и да не се разсейваш с други задачи. Къде е Васил Левски-Игнацио?

  – Във времето, къде другаде? – усмихна се Габриел, но Координаторът го погледна намръщено. – Мисля, че спасява българския папа от Чирпанското земетресение през 1928-ма – додаде архангелът, вече сериозно.

  – Уф, като се започне една вълна, спиране няма! А тия шегички с времето си ги запази за твоята приятелка писателка! Намери Васил, когато се върне, и го прати в Бергамо, той е запознат със случая там! И внимавайте с водата! Потопът може и да не е бил реален, но това не означава, че опасността е отминала. Може само да е отложен.

  – И Тай смята същото. Изчисляваме вероятностите. Това беше хаотичен потоп, много и различни вълни се смесиха в Бергамо.

  – Това ли означава хиксът в заглавието?

  – Да, Потоп на Хаоса, за по-прегледно.

  – Сигурен ли си, че е точно хикс? Проверете всички производни! Денят хикс, хигс бозон, хикс хромозом, Бил Хикс¹, Джон Хикс², имаше някога едно „Студио хикс“, проверете и това! Изчислявайте! И ме уведомявайте и за най-малките спънки или проблеми!

   – Сър, все смятах да попитам –  самолетът, с който щях да летя за Бергамо…

  – Разби се няколко часа след отлитането. Дължиш на Мелъди бутилка амброзия.

  –  Дължа ú много повече – прошепна Габриел. – Сега, ако ми позволите…

  – Отивай! – махна с ръка Координаторът и в стаята загъргори зараждащ се гръм.

  Габриел не изчака светкавицата, а бързо изчезна зад завесата от силови полета.

                                     Бергамо, Свят Гама, вечерта на 14 февруари 2020

  Лаура Висконти беше разтревожена. Причините за притеснението ú бяха няколко: първо, закъсняваше с половин час за представлението на Джанкарло, а той при всички случаи щеше да забележи, че я няма на обичайното ú място в началото на втория ред. Не знаеше как да му обясни, че е пропуснала премиерата му заради някакви маратонки, пък били те примамливо лъскави в снежнобялата си прелест, съвсем новички и маркови.

  „И изключително трудно доставими!“, натърти Лаура. „Този факт е много важен!“

   Второ, на безименния пръст на дясната ú ръка все още стоеше пръстенът с родовия герб на Висконти, който тя бе взела тайно от баща си. Искаше да се похвали на Джанкарло и да бъде стилна по време на представлението. Но не знаеше как да го върне, така че баща ú да не забележи. Нали беше преместил реликвите от катакомбите в кабинета си!

  „И си мисли, че няма да ги намеря! Аз, на която повече подхожда фамилията Холмс, нежели Висконти!", си каза самодоволно студентката по медицина. „Или може би, Уотсън“, поправи се разсъдително тя. 

  „Ех, Лаура!“, продължи тя мисления диалог със себе си. „Пръстенът отпреди няколко века е старинен и стилен, а ти се заплесна по едни модерни маратонки, които са съвсем друга бира!“, укори се накрая самокритично тя и погледна към огледалцето за обратно виждане.

  Шофьорът на таксито – мургав, къдрокос младок, я загледа любопитно, но не каза нищо.

  „Мълчалив шофьор на такси? Каква рядкост!“, помисли си разсеяно девойката и моментално забрави за него.

  Тя се държеше доста фриволно с мъжете, но никога не минаваше границата, която си беше определила, и не даваше повод на Джанкарло за ревност или подозрения.

  „Трето“, продължи Лаура прежните си разсъждения, „моят мачо преди няколко дни си сецна кръста на тренировката по скуош. И как ще заповядате сега, в ролята на шута Труфалдино³, да носи на сцената Принца, който тежи най-малко сто килограма? Защо режисьорът е решил да покани за главната роля точно този Елиф Тахсин с неговите исполински размери? Вярно, един от най-известните тенори е, но все пак… Моят Джанкарло не му отстъпва по сила, нито по талант, но сега, с този кръст… Дали ще успее да се справи?“

  Неусетно стигнаха до театъра. На околните импозантни сгради, строени от архитекта Пиачентини през 20-те години на 20 век, имаше зелепени плакати на представлението:

„Любовта към трите портокала“

опера от Сергей Прокофиев

В ролята на Труфалдино: Джанкарло Рафа

  Лаура бързо плати и се затича към входа. Пътьом хвърли поглед на един от плакатите и сърцето ú трепна радостно, както винаги. После в хладния  въздух на стълбите пред театъра плисна светлина и на девойката се стори, че нещо се е променило. Тя забави крачка. Плакатът! Цветовете бяха други, шрифтът на надписите, а и самият надпис:

„Златните ябълки на Хесперидите“

пиеса от…

  „Пиеса?“, зачуди се девойката. „А къде е операта?“

  Тя погледна нагоре към огромния надпис над входа. „Драматичен театър „Едуардо Феравила“, пишеше там. На плаката  името на Джанкарло въобще не фигурираше.

  „Какво е това?“, зачуди се Лаура. „Да не би да сънувам наяве?“.

  Тя направи още една крачка към входа, въздухът потрепна, светлината изчезна и всичко си беше както преди – и плакатът с операта „Любовта към трите портокала“, и надписът „Оперно-драматичен театър „Гаетано Доницети“ над входа.

  Лаура тръсна глава и се насочи към входа.

  Елегантната класическа сграда, наполовина в розово и сиво, със сводести прозорци и врати с цветни витражи, сияеше празнично. Портиерът я пропусна, без дори да погледне поканата ú, виждаше я почти всеки ден и много добре я познаваше.

  Девойката се вмъкна в притихналата тъмна зала и безшумно се добра до мястото си на втория ред. И тъкмо навреме! На сцената нейният любим, облечен в ярки шутовски дрехи, мъкнеше на гръб меланхоличния Принц с порядъчни размери. Лицето му беше зачервено от усилието, но успя да стигне до края на сцената и остави там „товара си“.

  „Все пак се справи!“, въздъхна с облекчение Лаура. „Замалко!“

  В този момент Джанкарло погледна към мястото ú и като я видя, лицето му се разведри. После незабелязано размаха пръст.

  „Той закани ли ми се? Как смее? “, възкликна тихичко девойката.

  Лицето на любимия ú обаче се усмихваше – дали заради ролята или заради нея, тя не знаеше, но важното беше, че не е сърдит!

  Когато завесата беше спусната и отпред излязоха актьорите, публиката стана на крака и продължително ги аплодира. Не, Лаура не грешеше – Джанкарло се усмихваше широко и беше видимо доволен, вероятно от играта си и от овациите на публиката.

  „Слава Богу! Не винаги е в толкова добро настроение“, си каза девойката и с все сила продължи да ръкопляска.

  После от украсения с фрески таван с огромен сияещ полилей в средата, върху публиката заваляха ярки  топки – въздушни и леки –  и хората заподскачаха, за да ги уловят. Бяха десетки оранжеви балони, които се сипеха като малки топли слънца над зрителите.

  Лаура улови един и замаха с него към Джанкарло. Джанкарло се засмя и се поклони. Само и единствено за нея!

  Лаура беше щастлива.

                                                                                /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=4rR8jc6EPQM

1. Джон Хикс – Сър Джон Ричард Хикс, английски икономист, професор в Оксфордския университет, получава Нобелова награда през 1972 г. Развива известните „критерии за компенсация“ през 1939 г. с цел сравняването на качеството на живот. Неговият най-важен принос е модел, основан на теориите на Джон Мейнард Кейнс, който обяснява икономиката като баланс на три стоки: пари, потребление и инвестиции.

2. Бил Хикс – Уилям Мелвин Хикс (16.12.1961 – 26.02.1994), американски „стенд ъп“ комик, критик, сатирик и музикант.  Представленията му най-често включват черна комедия и сатирична критика на модерното общество, религия и политика чрез философски и персонални наративи, отличаващи се с безкомпромисни предизвикателства към установени табута и порядки. Възгледите, вплетени в шегите му, брутално осмиват християнството, популярната култура, правителствата и лицемерната според него борба срещу дрогата. Често това води до противоречия, скандали и дори цензура. Това е една от причините той да бъде провъзгласян за „черния поет“ на контракултурата, където е признат за един от най-смешните ѝ говорители, a популярността му е огромна.

3. Труфалдино – персонаж от италианската комедия дел арте. Той е от Бергамо, слуга. Дрехите му са разноцветни, носи малка шапка с опашка на заек, черна маска и палка на пояса.

https://www.youtube.com/watch?v=clNfCfX5M4Y

Разговор между Критиците дяволоид и ангел:

  – Тая, вашата, пак е оплела конците!

  – Не ги е оплела, не чу ли? За целите на сюжета…

  – За целите на сюжета! Не на мен тия. Проявила е небрежност! Което ú е в стила. Ако беше Вергилий…

  – Със сигурност щяхме да цъфнем и да вържем!

  – Ама нищо не казваш за стихотворния разговор! Виж само как добре ú се получи! А я упрекваше, че не може да пише в стихове.

  – Те пък едни стихове! Нашият Вергилий…

  – Уф, стига вече с тоя Вергилий!

  – Впрочем, като ми е паднало сега, да те запитам, как така Тай използва програма за изчисляване на вероятностите? Такава програма не съществува готова, а той е само учител, и то пенсиониран!

  – А, това е лесно! Дал е параметрите и изискванията си на свой бивш ученик, програмист, и той му е направил програмата.

  – Ясно! 

  – Това ли беше? Днес бяхме пределно кратки.

  – Ами да, за разлика от текста горе на твоята любима писателка. Напоследък ние сме доста убрани.

  – По-добре убрани, отколкото обрани. Ха-ха!

  – Ние да не сме партикали, че да сме обрани!

  – Правя намек за Мирабела и Алибей. Сви му идеята, нахалничката! И повтаря думите на Габриел.

  – На тях това им е работата, да я съветват. И се казва нахалница, а не нахалничка!

  – А, казва се! Казва се и едното, и другото! Всичко се казва! Хи-хи!