14 июн. 2022 г., 04:35  

 CO-вид 87. Връщането на блудния син 

  Проза » Повести и романы, Фантастика и фэнтези, Другие
616 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
17 мин за четене

 – Не е заради това, което правите – обясни Чедка с най-приятния глас, който някога бяха чували от него, – вината не е ваша. А е заради това, което сте.

– Да, прави сте! Нашите гласове разтърсват почвата им, жестовете ни ги хипнотизират, диханието ни ги души, а потта ни ги изгаря. О, боже!

                                                          Робърт Шекли, „Всичко това, което сте“

 

                                                          Рибното езеро, Омагьосаната планина

 

  Дун направи още една крачка, олюля се и се озова стиснат в мечешката прегръдка на баща си. Алибей го мачкаше с жилестите си ръце, галеше разбърканата му, дълга коса и накрая, в изблик на неконтролируема радост го млясна по небръснатата буза.

  Младежът се дръпна, ласкаво отблъсквайки баща си, който пак налиташе да го прегърне и все го оглеждаше от главата до петите. Накрая дяволоидът се овладя и най-после спря да се опитва да задуши смутения си, възмъжал син. Само го гледаше и сякаш не можеше му да се насити. По мършавата му скула се търкулна димяща сълза с дъх на сяра. Той я обърса с опакото на ръкава си „Армани“ и подсмръкна.

 

  – Я, Алибей плаче! Това е гледка, която си заслужава повече от седемстотин страници безсърдечие! – си каза Мирабела, но тук беше несправедлива. По отношение на близките си дяволоидът с кралско потекло беше мек и любвеобилен като  бял косиопеански пух от хищна топола, щедро свистящ из нажежения въздух на Нандарана сити и хаотично улучващ прелитащите над огнеупорните дървета лавови мухи и жилещи базалтови оси . 

 

  – Ей ти го синковеца, цял и невредим! – каза презрително Разнобрад. – Няма ли сега да спреш с лиготиите и да минем към по-важното: давай брошките! И да не си посмял да се отметнеш! Веднага ще го вкаменя обратно. И оня там, дето се прави на перушан перперун, няма да ти помогне, нито пък голямото архангелско пиле до него. Прекалено са добри за работата! Благият нрав не спомага особено за развалянето на черни магии!

  – Тук вече грешиш, но сега няма да спорим – каза Габриел. – А ти самият сигурен ли си, че искаш брошките? Помисли си още веднъж! За какво са ти?

  – Това не е твоя работа! Ще видиш, като ги използвам. Искам си предишния вид. Този облик не ме задоволява. Прекалено са чувствителни човешките същества! Подвластни на емоциите. Изпитват болка, глад, страх… Е, има и приятни усещания, но те не са достатъчни. Предпочитам безразличието на предишния си ипостас. Добре си бях в началото на Времената! Но се появи оня свят мъдрец и реши да ме надари с човешки сетива. И ме насади на пачи яйца. Проклинам всеки ден и час оттогава. И него също! Давай брошките!

  – Добре – каза тихо Габриел. – Нека ти бъде според желанието! Само да не съжаляваш после!

  – За какво да съжалявам? – извика магьосникът. – Място не мога да си намеря! Никъде и в никой облик не съм щастлив! Нито като Мирилайлай, нито като емпус, нито сега, като Разнобрад. Искам си предишния облик! И предишния спокоен и безметежен Свят! Дай ми брошките!

  – Донесохме ти три, както се разбрахме – „Алената роза“ на Ева-Мария, синьо-зелената „Сцила“ на Мирабела и моята – „Черната орхидея“ – намеси се Алибей.

  – Размислих – каза Разнобрад. – Искам още една, за застраховка! Неговата! – посочи той Дун.

  – Не искаш ли малко множко, а? – наежи се дяволоидът и пристъпи към магьосника, а лицето му придоби зловещо изражение.

  Габриел махна с крило и Алибей се спря.

  – Условията поставям аз – каза Разнобрад. – Или ми давате и четирите брошки, или разваляме сделката! И той ще стане пак на камък. И вече никой няма да може да го размагьоса.

  Габриел кимна. Дун откопча брошката от ревера си и му я подаде.

  – Още веднъж те съветвам да си помислиш…

 – Давай брошките, пернатко! – изръмжа разярено магьосникът и протегна към архангела алчно потреперваща ръка.

  Габриел сложи в шепата му четирите брошки и се отдръпна настрани. Магьосникът се изкиска радостно, погледна четиримата тържествуващо, отвори малките украшения едно след друго, изсипа съдържанието им в другата си длан и плисна светещата смес във въздуха.

Изведнъж тялото му започна да се гърчи и той изпищя. После заподскача от крак на крак, сякаш под нозете му имаше жарава.

  – Айде на нестинарските танци! – каза хладно Габриел и махна с крило, сякаш дирижираше.

  Разнобрад продължаваше да подскача, а лицето му беше изкривено от неистова болка. По кожата му започнаха да избиват червени петна, които все повече се разширяваха, от очите му рукнаха сълзи на солени ручейчета, покапаха по врата, по ръцете му и там, откъдето минаваха, оставяха възпалена кожа, цялата в мехури.

  Магьосникът конвулсивно си пое дъх и започна да вие и да скимти. Изглеждаше така, сякаш всяко движение му причинява непоносима болка.

  – Какво става? – изхриптя той. – Какво ми направихте?

  – Ние? Нищо – каза тихо архангелът.

  Разнобрад трепна и запуши с ръце ушите си. Олюля се и примижа, сякаш светлината на мъгливия ден край езерото му беше непоносима.

  По брега растяха перуники, които разнасяха деликатния си, нежен аромат в прииждащата вечер. Магьосникът пусна ушите си и си стисна носа. Пое пак конвулсивно дъх и се задави. Закашля се и се свлече на земята. Пак изпищя. Една мравка беше пропълзяла по крака му и го ухапа. На мястото започна да се образува огромен мехур, който се пукна и от него изтече воняща течност. Един бръмбар се запъти към другия му крак и магьосникът панически запълзя от тревата към крайбрежната пясъчна ивица. Строполи се там и притихна. Но само за миг. Беше се опрял с едната си ръка на черупка от мида, която залепна за кожата му. Той я отърси и невярващо се загледа в огромния червен отпечатък, който мидата беше оставила върху кожата му, и пак запищя. Този път задълго.

  – Габриел! Какво направи? Омагьоса ли ме? – викаше той и очите му продължаваха да сълзят и да нанасят поражения върху откритите части на тялото му.

  – Не съм предполагал, че ще се наложи да го кажа пак, да ми прости Алибей тавтологията, но… Разнобрад, толкова си зъл, че чак си глупав! – каза спокойно архангелът.

  – Но какво стана? – измуча магьосникът. – Брошките трябваше да ме лишат от усещания, не да ги усилват!

– Зависимостта вече е правопропорционална, тъпако! – каза Дун и се ухили. – Някои продължават да живеят със старите си навици.

  – Но това е друга Книга! Тук всичко е постарому. Нали?

  – За коренните жители, да. Но ние сме от Книгата на Миден. За нас важат нейните правила. Кръвта вода не става, дори и при най-успешна дегизировка. Нали, Джъд?

  Момъкът кимна и косата му започна бавно да потъмнява. Очите му се стесниха и също потъмняха.

  – Но защо нещата се влошиха? Поне да си бяха останали същите?

  – Защото ти ни отне нещо, което е важно за нас. И въпреки че ти дадохме доброволно брошките, това не беше дарителски акт, а плод на изнудване. И в резултат ти загуби нещо, което е важно за теб – относителната си човешка безчувственост. И вместо съвсем да останеш без усещанията си, ти стана още по-чувствителен от преди. И нещата няма да се променят, докато не ни върнеш брошките.

  – Но ако ви върна брошките, сделката отпада. И тогава мога с чиста съвест отново да вкаменя Дун – извика Разнобрад и продължаваше да се гърчи.

  – Можеш – каза Габриел. – Но не те съветвам да опитваш!

  – Правата пропорционалност, старче! – каза весело Дун.

  – Няма ли поне да ми кажете къде е сферата? Може пък тя да реши да дойде при мен, а? – каза плачливо Разнобрад, докато подаваше брошките на Габриел.

  – Бихме ти казали, но не знаем – каза архангелът.

  – Сферата изчезна – веднага след като ме доведе тук – обясни Джъд.

  – Но ти я носеше в пещерата.

  – За това ли говориш? – Джъд измъкна от джоба си шарена стъклена топка с дълга дръжка, подобна на детска дрънкалка. – Можеш да я задържиш. На мен отдавна вече не ми трябва! – засмя се той.

Той хвърли играчката на пясъка и тя тихо издрънча, а във вътрешността ú заплуваха тъмни сенки.

  – Не е истинска! – процеди през зъби Разнобрад и се изправи. Понечи да вдигне ръце, но се сепна и ги отпусна.

  – Точно така, друже! – потупа го по рамото Алибей. – Е, радвам се, че поне сега не се гърчиш от един дружески жест и не се заливаш в изгарящи сълзи. Следващия път си помисли добре, преди да искаш да изгубиш човешката си чувствителност. Нещата не са чак толкова зле, а? Имало и по-лошо!

  Габриел подаде „Черната орхидея“ на Алибей, „Кафявата детелина“ – на Дун и тримата прибраха брошките си. Архангелът погледна въпросително към Джъд.

  – Идвам с вас – каза той. – Илинда иска да ме види.

 

  – Това е Вълкан – обърна се към баща си Дун, докато четиримата се изкачваха по стръмната пътека към Юмрук скала. – Той ми е приятел. Подкрепяше ме през цялото време. Благодарение на него три дни през годината можех да живея като човек, а не като безгласна статуя.

  – Ти каза, че Илинда иска да те види – поинтересува се Алибей. – Как разбра?

  – Вълкан също е малко магьосник – обясни Дун. – Прави разни неща. Дребни – кара овцете и козите да му се подчиняват и никоя никога не се губи, държи вълците и останалите хищници надалече от поляните за паша. Вика рибата към брега на езерото, за да влиза в мрежите на рибарите. Преди това я моли. Не иска жертви против волята на което и да е живо същество. Понякога вдига вълни с вятър и мокри момите, които събират билки и плодове наоколо. Прави си шеги. Но вече не. Откакто срещна Невянка…

  – Ние поддържаме особена връзка – прекъсна го Джъд. – Аз и аватарите на сестра ми. Усещаме се. Смътно, но мога да определям Света и личността.

  – А твоите аватари? И тях ли усещаше? – полюбопитства дяволоидът.

  – Знам защо ме питаш. Да, те бяха зли. И да, усещах ги. Но не можех да направя нищо. Тогава бях затворен в дървото. А после се измъкнах, но те бяха в друга Книга.

  – Остави момчето, Алибей, той е добронамерен! – намеси се архангелът. – А щом Илинда го вика…

  – И от кого знаем, че Илинда го вика?

  – От него, но…

  – Тате, стига! Казах ти, че той ми е приятел. Всичко, което помня, е свързано с Планината. Светът, от който дойдох, се изпари като дим, щом станах отново дете. След това намерих осиновители, но ви помнех през цялото време – теб и мама. Но мама…

  – Значи не помниш Сюе? – попита тихо Алибей и погледна внимателно сина си.

  – Сюе? Коя е тя?

  Алибей не отговори. Продължиха да се изкачват мълчаливо. После дяволоидът настигна архангела.

  – И защо беше целият този цирк? – каза той. – След като момчето може да вкаменява и съживява, защо просто не го съживи?

  – Нали чу? Става, но за кратко. Магията най-добре може да бъде развалена от този, който я е направил. А Разнобрад сам се издаде. Много искаше брошките.

  – Ами Илинда? Нали е перперуна? Може всичко.

  – По същата причина. Има и нещо друго. Щом магьосникът се е разбързал толкова, значи назрява нещо. Илинда искаше да разбере какво. Тя е могъща, но не е Бог. И на нея не всичко ú е ясно.

Алибей внезапно се спря, обърна се назад и с тревога се вгледа в скалите долу, където се губеше пътеката.

  – Какво има? – Габриел също спря.

  – Не знам – каза угрижено дяволоидът. – Струва ми се, че мярнах някого с периферното си зрение. Една сянка. Шмугна се ей там!

  Той посочи към входа на една от скалните ниши. Двамата изчакаха малко, но никой не се появи.

  – Сторило ти се е – каза Габриел, но не изглеждаше много уверен.

  Горе ги чакаха Дун и Джъд.

  – Пак се бавите – каза недоволно Дун-Вернуш.

  Габриел и Алибей отвориха брошките си. Прахът им се смеси с този от „Кафявата орхидея“ и след малко в шепата на Юмрук скала вече нямаше никого.

 

                                                                                /Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=YwJqnh8qBCI

https://www.youtube.com/watch?v=_yEiQo25BqY

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??