Бялата хавлия стоя вкочанена от студ на тела от другия край на оградата почти цяла седмица. Също като нея не помръдваха и нощите. Бяха бели, студени и превити на две, преметнати през тела на времето. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък ... С изключение на две – три ходения до града, седмицата му мина в чакане. Нямаше знак от Надя, никакво обяснение и той недоумяваше.
Глухи стъпки, антибиотици, марли с лимон, марли с мас, стържене на галоши по пътеката, далечен кучешки лай, гласът на нейния баща. Цвети я наблюдаваше виновно, а майка ѝ непрекъснато я питаше, дали е по-добре.
– Ще ти мине, Луничке – успокояваше я Цвети, докато повдигаше отпуснатата ръка, за да постави термометъра под нейната мишница. – Просто настинка, спокойно.
Надя я гледаше с блуждаещ поглед. Сега за нея беше все едно какви ги беше наговорила Цвети, когато се появи на следващата вечер. На Цвети обаче не й беше безразлично и думите, които беше изрекла предния ден се превъртаха в нея и не ѝ даваха покой. Беше я ...