Бялата хавлия стоя вкочанена от студ на тела от другия край на оградата почти цяла седмица. Също като нея не помръдваха и нощите. Бяха  бели, студени и превити на две, преметнати през тела на времето. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък ...  С изключение на две – три ходения до града, седмицата му мина в чакане. Нямаше знак от Надя, никакво обяснение и той недоумяваше.

   Глухи стъпки, антибиотици, марли с лимон, марли с мас, стържене на галоши по пътеката, далечен кучешки лай, гласът на нейния баща. Цвети я наблюдаваше виновно, а майка ѝ непрекъснато я питаше, дали е по-добре. 

  – Ще ти мине, Луничке – успокояваше я Цвети, докато повдигаше отпуснатата ръка, за да постави термометъра под нейната мишница. – Просто настинка, спокойно. 

Надя я гледаше с блуждаещ поглед. Сега за нея беше все едно какви ги беше наговорила Цвети, когато се появи на следващата вечер. На Цвети обаче не й беше безразлично и думите, които беше изрекла предния ден се превъртаха в нея и не ѝ даваха покой. Беше я заставила да чуе  гадости, които правят ония животни – арабите, на момичетата. После и на жените си. 

  – За тях жената е майка и съпруга, тя не е личност, тя е лична собственост. Камила! Няма права. Към нея се обръщат не с име, а с името на първия ѝ син. Майка на еди кой си. Разбираш ли? Майката на еди кой си, ще ми подадеш ли един пищов да те гръмна, задето си ми пресолила вечерята? Сещаш ли се? Ако не стиска кълки до първата брачна нощ, лошо ѝ се пише. Чела съм всичко с подробности в онзи вестник – горещеше се Цвети, като слагаше длани на разтворените си по мъжки бедра и се повдигаше, сякаш всеки момент ще скача в бой с някакъв незнаен арабин.  

  –  Как изобщо си се съгласила? И даже брак ти е предложил! Божкеее! Тс, тс...

 – Спри вече! Говориш крайности – молеше я Найдена, но Цвети продължаваше: 

 – Помниш ли филма, в който петнайсет годишното момиче роди момиче в затвора, а възлюбеният ѝ през това време пореше новата жена?

– Това не се отнася за всички, сестра ми. – ядосваше се Надя. 

 – Говоря ти като цяло – идваше настъпателно към нея Цвети и се надвесваше над лицето ѝ с още по-големи очи. – Те са от друга планета, Надя! Ами, ако те отвлече? Жената за тях е добитък, крава, овца – ръкомахаше тя и обясняваше, като вече включваше целия език на тялото. – По същия начин ги използват, взимат всичко, каквото може за се вземе от тях, изцеждат ги, докато не заприличат на нищо, а после ги захвърлят!  Позволено му е да я изнасили, да я обвини, че го е изкушила и за награда я вкарват в затвора. Това е в по-добрия случай. Може и в някоя канафка с резнато гърло... Кххх!

 – Стига вече – погледна я в очите. Цвети я зяпна в недоумение. – Насим няма нищо общо с тези мъже! Ти изобщо го познаваш! Напълно различен е.

 – Да, бе! Различен е! Омаял те, личи ти от сто километра. Не ми говори! – врътна се сестрата.

 – Ти не ми говори! 

 – Много си твърдоглава,  Надя! Искам да те предпазя, а ти като че ли нарочно не искаш да ме чуеш. 

 – За първи път сам щастлива, Цвети.

 – Ах, Надя! Какво щастие е това? 

Питаше я Цвети, без да разбира, защо малката ѝ сестричка упорстваше така. Щеше да я запознае с хубави, свястни момчета.  Сети се и за Светли.  Сега вече не ѝ се стори толкова дразнещ. Освен това имаше голяма къща с басейн в центъра на селото. Можеше да ходят на нощно къпане. Да отидат по двойки на дискотека. Само да се оправи. Тя ще го забрави бързо. Ще изпита тогава истинското щастие.

  Надя я гледаше притихнала и почти се усмихваше. Беше над всичко. Дори над щастието, за което говореше Цвети. Така реши, че започват нещастията. Като отрича щастието. В мига, щом започне да търси под вола теле. Струваше ли си да вярва на сестра си, когато беше опознала съвсем друг човек в лицето на Насим? За кого говореше изобщо тя? И как можеше за миг да допусне да си представи, че ще позволи на друг да я докосне?

   Баничката от онази сутрин стоеше вкочанена на мивката. Приличаше му на подметка. Нощем беше още по-сам и от преди. Ако имаше такова нещо: да си по-самичък от преди, ей това беше. С надежда се живееше зле, а без нея беше още по-зле. Беше го съблазнила, беше му обещала, принадлежеше му, а сега я нямаше никаква. Или се беше отказала от него. Измамна остана онази нощ или се изплаши?! Сън ли беше?  Или му прави някакви женски номера? Иска да го накара да се моли ли?  Защо непрекъснато сестрата се влачеше при нея? Не можеше ли да измисли нещо, за да се измъкне навън? Поне да му каже една думичка. Защо не остана, за да я събуди с нежност? Не потръпваше ли в ръцете му от любов, не му ли се отдаде, не му ли обеща? Вечер стигаше до оградата, спираше и се заслушваше в гласовете вътре. После се връщаше наобратно. Желаеше я непрекъснато, като го връхлиташе ту гняв, ту страх, че хубавото в живота му, златните прашинки мигове се изплъзват и всеки отиващ си ден ги носи, разпилява ги нанякъде в снежната виелица. 

  Мълчанието се разстилаше между двете сестри като леден въздух, а нищо неподозиращата им майка шеташе покрай тях и не знаеше какво още да опита, за да облекчи болката на детето си. Мащерка и балкански чай сплитаха пàра към тавана. Огънят в печката гореше. От време на време изпукваше някое дърво, а след него просъскваше току-що поставения чайник. Въздишки и признания, недостигащи Насим. Безгласни признания, изранили от скитане вътрешността на крехкото ѝ тяло. Не срещаха отклика на нейния мъж, не срещаха Найдените устни парещите му стонове. Само една безкрайна меланхолия, която я обгръщаше от всички страни и я, караше да се чувства безпомощна пред усещането, че той я очаква. Насим я чакаше съвсем наблизо, а това разстояние ѝ се струваше непреодолимо тъкмо сега. 

   Два пъти придружи Рамадан до джамията, а после ходиха до града, но не посмя да му каже нищо за нея. Приятелят му  очакваше първата си рожба и мъкнеше арабския си приятел по разни фабрики за бебешки кревати, детско обзавеждане и какви ли не други щуротии. Дядовците дали пари, ремонт на стаята трябвало да се прави. Не се знаеше още какво ще е бебето, но бабите твърдяли, че щяло да бъде мъжко и той беше на седмото небе.

 – Мъжко ще е, братле! Усещам, да знаеш! – хвалеше се предварително приятелят му, а хлапашките му изблици, извикваха в Насим тъпа болка. На Надя изглежда не ѝ пукаше за него! Хората се женеха, радваха се на дните си, а дните на арабина се стичаха в канафката заедно със разтопения сняг.

Отиваше на работа и се връщаше. Само кобилката му беше утеха. Идваше Нова Година. Не му беше удобно да свети на Рамадан непрекъснато. Помагаше му за боядисването и бързаше да си ходи, но Рамадан държеше да го почерпи и непрекъснато му сочеше разни изпречили се пред тях мацки. Оглеждаше ги и арабина скрито. Не бяха лоши жени, всичко си имаха, обаче никоя не можеше да му влезе в окото, както трябва. Найдена беше една на милион. А Рамзито не спираше. Тази сервитьорка, ако я хванел, на онази кака нямало да прости, на другото девойче гъза му бил пораснал тая зима и тамън станала за любов. Машшала! Жени и мераци! Хвалби и клюки! Насим се изумяваше, че пред булката си Рамзито скимтеше като послушно кутре и само дето нямаше опашка, за да я повърти след пантофите ѝ. Такъв си беше Рамадан. Безнадежден! Но пък беше верен приятел и никога не го забравяше. 

  Забвение и тишина, които не ѝ носеха мир. Тя притваряше очи. Дъхът му чертаеше извивки по шията, тежеше леко като нежно колие. Ръцете му я галеха по раменете, целуваше мекото място зад ухото ѝ, придърпваше я към себе си. Тя се отпускаше в неговата топлина. Из въздуха витаеше мекият глас на нейната любов. Кожата на момичето ставаше влажна. Стаята миришеше на билки и мехлеми. Катя нареждаше марлите, по раните  ѝ  ту със сок от лимон, за да загорят, ту с мас и невен ги обтриваше, ту със спирт, но Надя нищо не усещаше. Цялото ѝ сърце да беше напоила Катя с марли със спирт, детето ѝ нямаше да усети. Друга сила я владееше, докато лежа болна. Страшна беше най-много в постоянството си тази сила. Поне да беше зъб, чудеше се Надя, с корена щеше да го извади, окото нямаше да ѝ мигне. А то – някаква си любов. И най-странното от всичко се състоеше в това, че скоро щеше да настъпи 2001-ва година, а още не бяха измайсторили инструмент, с който да измъкват любовта с корен. 

  Очите ѝ блуждаеха в калейдоскоп от щракнатите моменти с Насим. Тялото на момичето  се носеше по ледената река. Втрисаше я, а във въздуха плуваше миризма на билки, обхващаше я цялата и тя се свиваше в пашкула на усещането. Чувстваше се хваната в божествен капан. Снегът тежеше върху Надя. Божествена мощ, нежна, разтърсваща цялото ѝ същество. Не би могло безпомощното ѝ в този момент същество да опровергае доводите на тръпките, скупчващи се в нейното сърце. Унасяше се, изведнъж се събуждаше с приповдигнат дух, изритваше завивките и си казваше, че ей, сега ще каже, ще съобщи на всички. После всички ще се смеят. Защо да не се радват заедно с нея? – чудеше се тя.  Защо? Нали за това копнее всеки родител? 

 – Къде тръгна? – неочаквано се изправи Катя пред печката и остави дървото на земята. В погледа на майка си Надя прочете смразяващия страх от смъртта. Искаше да я успокои, че ще се омъжва, няма да умира. Но вместо това я излъга, че има нужда от малко чист въздух. Подаде глава навън, подпирайки тежестта на тялото си на дръжката на вратата. Беше се свечерило. А отсреща не светеше. Хладната тишина я облъхна в лицето. Водата капчукаше от улуците. Него го нямаше.

 Температурата ѝ спадаше за малко през деня, а вечер я гореше и тя завита в одеяла подаваше малкото си носле, после красивите си малки небеса и мигаше в тъмното срещу полу-заспалата Цвети. Само ако знаеше сестра ѝ какъв човек е Насим, колко внимателен, нежен и търпелив беше. Как я закриляше, когато мисълта за смърт се прокраднеше в нея. Нейната половин душа. Струваше ѝ се, че е копняла за него от цяла вечност. Цяла вечност беше риба, изхвърлена на брега. Полужива,  все още разтваряща хриле. Но при всяко докосване на пръстите му, потръпваше, като че ли я вдигаше внимателно, за да я върне към живота. Тя цопваше. Загубваше се във вълните на мекия му глас. Усещаше силата да я изпълва. Обливаше я студена пот. Хрилете се разтваряха в уютния дом на душата му.

  Сега отново беше риба, изхвърлена на брега. Дишане, издишане. Броене на стъпки. Заглъхване. Отново стъпки, шепот. Тишина. Риба, изхвърлена на брега. Залез, като разтопена свещ. Изгрев, който попарваше с дъх първо очите ѝ, а после  прозорците. Нощ и ден, нощ и ден. 

Риба, изхвърлена на брега.

 – Ъх... Цвети, по-добре съм вече, стига толкова – мяташе се момичето под студените ѝ ръце, които я обтриваха с ракия. 

 – Щом се оправиш, започвам да уча медицина, Луничке. Ще стана медицинска сестра –разтриваше я и притискаше студената хавлия на челото на Надя. 

 –  Това е добре. Да, хубава новина. Татко ще е горд поне с едната от нас. 

 – Не говори така, ти си му любимка.

 – Ъх...каква ти любимка...

 – Всичко е наред, Надюш – галеше я по косата Цвети и се взираше любопитно в сините ѝ очи. Как ли наистина я беше подмамил онзи грозник да спи с него? Тя беше толкова хубава. Тайно и се възхищаваше и понякога се чудеше как ли би изглеждала, ако беше в нейното 1.70 метрово тяло. А не с десет сантиметра отгоре. Ако имаше нейната бяла шия, бледо лице  и очи, обримчени с гъсти тъмни мигли... Как ли би изглеждала, ако подчертаеше тези очи? 

 – Щом оздравееш ще те гримирам с очна линия и червено червило, ще ти сложа лак за нокти, ще ти вдигна косата, искаш ли? 

 – Като гейша ли? –  стисна едното си око, по-малката сестра. 

 – Пфуу! Ти пък! Гейшите не струват нищо в сравнение с теб! 

Надя се усмихна. Цвети я видя и дробовете ѝ се напълниха със смях. Същият този смях се насили и прочисти с кънтенето си въздуха. Надя знаеше, че сестра ѝ нарочно се смее така гръмотевично, за да я разсмее и нея. Макар да нямаше нищо смешно. 

  –Ще кажем на мама да ти купи едни ботуши с малък ток? М?

  – Какво ще кажеш?

  – Звучи хубаво.

  – Защото е хубаво! – натърти тя и се надвеси над нея, като ѝ лепна звучна целувка на носа.

Надя потърка лицето си и примига. 

–  После ще те водя на дискотека. Дори можем да не казваме на наш'те. М?

 Тополите, наредени от двата края на главния път на селото, пробождаха с копията си сивото небе и сега от там капеше ослепителна светлина. В нея ароматът на клюките и мълвите се носеше като аромат на печена баница, но още не беше стигнала миризмата до важните носове на селото. А именно до най-религиозните и влиятелни. Това си беше изкусен женски занаят, като в него мъжете не отстъпваха по нищо на жените си. И докато жените увъртаха и украсяваха, все едно тъчаха шарени килими, в мъжките съдилища присъдите плющаха като камшици. Един такъв камшик получи Насим на връщане от работа. Любопитството на хората беше спряло са го вълнува, така си мислеше поне до срядата, когато се прибираше от работа и колата, от която се носеше силна музика замалко щеше да го блъсне. Той отскочи настрани, но в същия миг едно мъжко лице излезе на прозореца и го шибна въздуха.

   – Ей! Боклук! 

Насим не очакваше, лицето на омразата цялото се показа през прозореца и отдалечавайки се продължи да дъни въздуха с гласа си:

  – Ей, Черньооо! Ще те спукам от бой! Ах, Ах! Ако ми паднеш!

 Насим възврял от яд се затича след колата и се наведе за камък, но колата даде мръсна газ и изчезна. Опита се да се успокои и да върне лентата. Какъв беше този? Изрусена глава, пъпчасало лице, два щръкнали предни зъба. Не можеше да си спомни да го познава. Фиат ли беше марката, така му се стори. Вътре се бяха натъпкали поне още трима. Сигурно бяха пияни. Тази страна не го обичаше, а той обратно. Йордания пък го обичаше, очакваше го, а той бягаше от нея. Чужд сред свои и свой сред чужди...  Като катъра, който нито бил кон, нито чистокръвно магаре.

И сега какво се очакваше от него? Да се примири с бодилите в сърцето си, или да литне като ат нанякъде. Да препуска, да галопира към свободата, чак докато слънцето не цопне в прериите на хоризонта, а жилите на арабина се издуят като  насмукани с кръв пиявици.

  Живакът замръзна на 36°С чак в събота. Когато Надя се погледна в огледалото над мивката,  изпита гняв към възвърналия се живот. Сега разбра защо близките ѝ не я бяха оставили на мира. Приличаше на наядена от комари, цялата в струпи, а кожата ѝ повече жълтееше, отколкото можеше да се нарече бяла на цвят. Надя хапеше напуканите си устни и постепенно започна да ѝ се струва, че цялото чакане се беше оказало на халост. Какво изобщо щеше да се промени, ако продължаваше да упорства и да следва чувството? Ако я видеше сега нейния любим(в най добрия случай) и той щеше да започне да я маже с мехлеми, да виси над нейното легло и да я гледа изплашен. В другия вариант можеше и да побегне към пустинята Уади Рум.

  Цвети я нямаше. Какво облекчение! Тя потърси крем и намаза струпите. Сложи си плодов балсам за устни на Нивеа, потърси лилавия шал и старателно скри раните под плата. Погледна се пак в огледалото. Хвана я яд на всички приказки за арабския свят и дръпна шала от лицето си. Шалът полетя в краката ѝ бавно, защото сега вече той беше лилава свободна пеперуда, която не се бе надявала на нищо в краткия си живот. Надя се надяваше. Сега от огледалото я гледаше някаква обезобразена, но дръзка Найдена. По-смела, по-уверена и по-здраво захваната за земята. Тази Найдена нямаше повече какво да губи. Тя премина покрай шала, той потръпна за миг в конвулс и вратата хлопна.

(следва)

https://youtu.be/o3FzjroMU5E

https://youtu.be/Ng5i2DuBBqM