Цветето, което цъфтеше само нощем 9
Произведение от няколко части « към първа част
Когато се намериха на другия край, арабинът я запозна с Алтафина, а Надя впечатлена от свободолюбивото животно, съвсем забрави да се пази от светлината на крушката. Насим изглеждаше горд, галеше и потупваше изплашената кобила в обора, обясняваше на Надя за нейната порода, докато момичето го наблюдаваше отстрани. Беше я попитал за болестта ѝ и от колко време не е излизала, но я досрамя да каже, защото се стараеше да изглежда голяма в очите му, а не да я смята за малка болнава странница. Затова се похвали, че е изчела всички книги в домашната библиотека на баща си. Спомена му също, че доскоро е имала канарче, но го е пуснала, защото не можела повече да го гледа как се мъчи в кафеза. Насим я слушаше, докато галеше Алтафина, после изведнъж воден от някакъв импулс, остави коня, повеждайки за ръка Надя. Те тръгнаха към къщата. Беше решил да предложи на Найдена чай, или сладолед, когато гласът ѝ нарони въздуха.
- Така ли обяздваш самотата си?
Насим се учуди. Той не очакваше подобен въпрос.
- Да обяздвам ли? – повтори, отпускайки леко ръката ѝ, давайки си време да осъзнае какво го пита това малко, красиво, но сякаш още нищо невидяло от живота момиче. - Ти мислиш, че съм самотен ли?
- Не знам. Така ми се струва. Понякога хората се опитват да запълнят бездната в себе си, неволно хвърляйки невинни същества в нея.
Той не разбра какво му казва.
- Какво? Да хвърля? – възкликна невярващо. – Защо говориш така?
- Мислиш ли, че можеш да се грижиш за кончето?
- Да, разбира се, че ще се грижа добре за него – отвърна с категоричен тон, подразнен, че тя някак се е усъмнила в неговите качества. Настъпи кратко мълчание. Стъпките му утихнаха по сухите клечки. След малко тя чу:
- И за теб искам да се грижа, Надя.
Нейните стъпки също спряха.
- Така ли? И как?
Арабинът хвана другата ѝ ръка. Двамата застинаха един срещу друг като дървета, посадени едно срещу друго. Бяха встрани от къщата, където тъмнината покриваше сенките им, а лицата им едва се виждаха. Като неземно го чувстваше това момиче. Защо говореше такива неща? Разбира се той знаеше, че краката на Надя са стъпили на тревата, усещаше пръстчетата в дланите си, сладкия ѝ дъх, но имаше нещо друго в нея, нещо неразбираемо, което го смущаваше. Той я докосна по косата.
- Изглеждаш ми тъжна. – Меките ѝ коси преминаха през пръстите му, като през гребен.
- Не съм. Странно се чувствам – прошепна, докато затваряше очи, усещайки галещите му пръсти и миризмата им. Тя се страхуваше, че той ще ги отдръпне, а Насим копнееше да я притисне към себе си.
- Може ли да погаля лицето ти? – попита неочаквано и за него самият.
- Би ми харесало, вероятно – отвърна Надя, невярвайки на самообладанието на гласа си.
Докато се усети, мъжките грапави пръсти се стекоха бавно по страните ѝ, по бялото чипо носле, затръняха по овала на лицето, зашариха в нейната шия, изтласкваха неспокойствието ѝ, страховете, напрежението, после отново се плъзнаха и когато Насим усети, че тя съвсем притихна, а очите блеснаха в него, той спря пръсти на пълнотата на устните. Нарисува две вълни по тях. Надя гледаше светлинките в очите му и мълчеше с отворена уста. Тогава за първи път мъжът я вкуси. Целувките му – първо сладки, после хапливи се втечниха, запълзяха по нея на тръпки, като опиат размътиха мислите, нейните колена се огънаха и ако не бяха ръцете му да я притиснат плътно към него, тя може би щеше да се извие като стебло подхванато от огън.
- Харесва ли ти? – изтръгваше се гласът му като в просъница, целувайки и галейки я по шията и косата. – Кажи, Найдена.
Найдена гореше от жажда и срам, трепереше и също в просъница отговаряше, извила шия, отваряйки устата си, за да срещне отново неговата. Той не очакваше дотолкова да бъде залят от властта на това момиче. Струваше му се, че сънищата му са бледи отражения на тази притегателна сила. Сякаш два огъня бяха срещнали път и сега се бяха разгоряли насред нищото.
Тя се беше вкопчила във врата му, рокличката се вееше, кръстчето ѝ се гънеше в пръстите му, докато той не смееше да спусне ръцете си надолу.
Внезапно в Насим се блъснаха две сили. Изплаши се като че ли, беше докарал, и себе си, и Найдена до несвяст, а не искаше да постъпва прибързано.
- Ела, ела, момичето ми – обхвана лицето ѝ с длани и я целуна отново, този път по-нежно, сякаш да я успокои. Устните на Надя пареха. – Ти си моето момиче. Нали? Кажи ми го.
Надя го погледна замаяна. Изглеждаше така, сякаш не знаеше какво се случва. Тя се отдръпна леко. Погледът стана плашлив, плъзна се през рамото му. Спомни си изведнъж, че отсреща спи нейният баща, който никога не би се усъмнил в постъпка, извършена от нея. Не знаеше какво да каже, беше си глътнала езика. Неусетно беше оставила контрола на живота си в ръцете на този непознат мъж и единственото нещо, което със сигурност разбираше е, че сега той иска от нея да го заяви устно.
- Кажи, че си моето момиче. Кажи, Найдена.
- Насим. Чакай малко – освести се тя и се размърда, сякаш да изтръска желанията си като бълхи от себе си.
- Какво има?
- Ама ние преди малко се запознахме.
- Да – взе бялата ръка в своята. – Вярно, права си, така е. - Гласът му беше утихнал, спокоен. Сети се нещо и попита. – Добре, кажи, какво искаш да знаеш за мен?
Надя примига в тъмното. Така зададен въпросът още повече я обърка. Какво наистина ѝ трябваше да знае за него? Тя запристъпя несигурно около арабина. Ето, той беше тук – искрен, открит, като отворена раковина. Защо целува сладко, а не си е намерил жена досега? Не! Насим следеше женствената походка. Стана му интересно как се движи – от време на време, придържайки рокличката си. Беше като на подиум. Установи, че белите ѝ крака са способни да завихрят пясъчна буря в главата му, гърдите на момичето – не много големи, но очертани от вятъра, караха неговите очи да изтичат в тъмното. Надя продължаваше да го обикаля. На колко години е? Не! Това не е важно. Искаше да му зададе само един въпрос, дори да е по-обикновен, но да съдържа няколко отговора. Мисли бързо, Надя, мисли… си казваше. Може би също я интересуваше – да не би да се окаже някой женен подлец, който си е зарязал децата в някоя държава и сега тук се подвизава като свободен електрон. Не, не, не. Не това. Тя се спря пред него.
- За какво мечтаеш, Насим?
- Мечтите ми?
- Ами, да – каза, докосвайки остротата на косата му, сякаш пробваше, дали е възможно да се убоде в нея. – Какво би те направило щастлив?
Той се замисли. Откъде накъде ѝ хрумна точно това? Е, добре. Един кадър от детството му го притегли. Спомни си приятелите от пустинята, как тичат заедно и се радват на вятъра.
- Искам да изживея живота си волно, като дете – съобщи след малко той. – Да усещам движението на всяка песъчинка и тревичка. Слънцето да ме жули, вятърът да ме лекува. Да съм ето така, както ме виждаш сега – без обувки, без парфюм, без помада на косата и не трудностите в живота да ме смаляват, а мигове като този преди малко.
- Аха! – възкликна Надя. – Като дивак, така ли?
- Да! Точно така! Дивак – разсмя се той. - Ела, тук, дивачке.
Надя му се изплъзна, побягвайки към другия край. Смехът на момичето се стече по хребета на душата му и литна в отблясъците на акациите. Той я догони.
- Шшшт, тихо! – запуши устата ѝ с целувка и я прегърна. Тя не помръдна, докато отново не чу неговият глас.
- Искам утре да ме чакаш тук в един часът.
- Не знам, ще си помисля – изкиска се. - Освен това миришеш на кон. Сега е моментът да се изкъпеш, има вода. Искаш ли пак да ти помогна?
- Говоря сериозно. Ще те чакам.
- Добре.
- Също искам да си облечеш онази бялата рокличка, с която те видях първия път. Ще те водя на разходка. Какво ще кажеш?
Надя се усмихваше, без да иска да повярва в чутото.
- Къде на разходка, в твоя двор ли?
Той я боцна под ребрата. Тя отново се разсмя.
- Не. Тихо. Не се шегувай. Някой ще ни чуе. Хайде, трябва да се приготвя за работа.
Надя се наведе, мушна глава в зеленината, като го гледаше през листата. Спомни си, че още нещо не ѝ беше станало ясно.
- Още един въпрос – вдигна пръстче тя.
- Слушам.
- Защо не си се оженил досега? Обаче честно!
- Защо не съм се оженил? – той се усмихна някак нервно. Зъбите му се белнаха за малко и пак се скриха. Той прокара ръка по не много късата си брада. - Честно, добре, ами защо?
Зачуди се какви работи го пита. Ама че беше любопитна. Не се беше замислял надълбоко над това. Превъртя набързо няколкото жени, пресякли живота му. Последната беше черна котка – войнствена и ревнива. Беше я изтърпял около две години, до злополучния ден, в който търпението му се беше изпарило. И...
Но предишните ставаха. Въпреки това как да накара душата си веднъж поне да се изкриви и да каже: тази ще е. В него ли беше причината, или в жените, които срещаше, но все му се струваше, че най-добрата за него е тази, която още не е получил. Той погледна зачервените от целувки устни. Не искаше да се връща назад. Искаше тази, която стои пред него, чийто сини очи изведнъж му бяха станали прозорци към нов свят, чието бяло лице, обвито със зеленина караше момчето в него да иска да извърши хиляди щуротии и сигурно щеше да ѝ го каже, ако онази поговорка* от баща му за силата на думите и способността им от слуги да се превръщат в господари не му се беше появила в ума.
- Не е толкова просто, Надя – каза накрая той. – Отивай сега да се наспиш, искам да се грижиш за себе си, докато ме няма. Съгласна ли си?
- Не, не съм съгласна, Насим. Лека нощ.
Не му хареса как му отговори. Прихванало я беше нещо, още малко искаше да я задържи, още веднъж да я помилва, но тя се шмугна в двора и след малко вратата хлопна направо в сърцето му.
(следва)
*"Думите, докато са в теб, са твои слуги, излязат ли от теб - стават твои господари."
(арабска поговорка)
© Силвия Илиева Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Много ми хареса това име - Алтафина. Прекрасно би ми подхождало. 🤭 Сега сериозно, прекрасно е, Силве. Продължавам, не мога да спра.
-
Искам това да излезе в книга - новият ти роман! Сигурна съм, че ще има невероятен успех - и заради историята, и заради невероятното ти умение да обличаш чувствата в думи и действия с ония малки омагьосващи детайли, които карат читателя да те следва неотлъчно с цялото си, подчинено на написаното от теб, съзнание.
Прегръщам те! -
Танче, благодаря ти!
Иржи, оказваш ми голяма чест, благодаря ти за отделеното време! Надявам се да е интересно. Приемам и критика, би била от полза за повестта. Даже е наложаща според мен. Иржи, хубав и усмихнат ден ти желая, прегръдки! ❤ -
Ако знаеш в колко часа го чета!...Но не мога да го оставя, ще прочета и следващата част. Така завладяваш, Силве, оставям се ти да ме водиш, няма да гадая...Става все по- интересно!
-
Наваксах днес!
Поздравления!!!! -
Наде! Благодаря...💗
-
Три пъти го четох, талантливке.
-
Благодаря, Пепи, Вале, Петре, за подкрепата!
Пепи, точно си забелязала. В началото на тази част с едно изречение вметнах това, за което говориш(постепенно ще е).
Честно казано малко съжалявам, че си избрах по-сложни герои, но вече е късно, така че ще се постарая да оправдая избора си. -
И тази част е вълнуваща както предходните...Ако продължавам, ще трябва да прецитирам другите, затова ще чакам следващата част
-
Давай, Силве, а поговорката - много мъдра и красива...
-
Гледала съм специални предаания за хора с нейното заболяване. Силве,
замисълът е много дълбок, при теб нищо не е случайно, и още по-интересно ми е болестта каква роля ще изиграе в по-нататъшните им отношения, защото тя е от онези, които имат дори по-силно отражение върху близките на болните. -
Благодаря ви, Деа и Георги!
-
Цъфти, красота, цъфти...
-
Много е хубаво да прочетеш няколко части наведнъж. Толкова увлекателно пишеш, Силви!
-
Ами, давай, напиши нещо, зарадвай ни 🙂.
Благодаря ти много, Зиг, за отношението. -
Еййй, браво Силвенце! "Смехът на момичето се стече по хребета на душата му и литна в отблясъците на акациите." !!! "Слънцето да ме жули, вятърът да ме лекува."... прелест, какво да ти кажа! Наистина не само е интересно и искаш да знаеш какво ще се случи нататък, но и те опияняват тея живи описания и душата ти се пълни с лирика и песен, докато четеш... нещо такова! Чакай, че ме зарази с поетично чувство и вълнение 😅 Тук съм и чакам продължението!
-
Добро утро, Боре, Мини, Пепи 🌻🌻🌻, вълнувам се с вас, благодаря ви много.
-
"Не, не съм съгласна" - гледам 🎬
-
Много добре ми подейства тази част, Силвия, докосна ми сетивата и исках още да продължи, като магия е. Така добре си описала срещата им, с толкова чувства! Прегръщам те!
-
Пиша ти от сърце, за това е светлината. 💕
Малък съвет, не бързай. Ние си чакаме. 😘 -
Боре, радвам се, че така си го усетила. Много благодаря за светлината, изпълваща добрината на думите ти! 🐚❤
Скити, мислех, че ти е омръзнало от моите исторически повести 😁, а ти си тук и се вълнуваш с новите герои. Ами иска ми се и на мен, но не искам да обещавам, нито да бързам, за да не изпусна нещо важно. Скоро трябва и ограда да градим с бащата. Малко строителни дейности ще има. Благодаря от сърце! -
Силве, така разказваш, че ме потопи в техните чувства и усешания! И аз като Тони, ти благодаря за удоволствието от прочетеното! И се моля вдъхновението така да те върхлети, че още утре да видим и следващата част!
-
Не са много историите, които така поддържат интереса на читателя през цялото време. Умееш го, Силве! Все по- хубаво и романтично става тук и нямам търпение да ти дойде вдъхновението за нататък! 🌹❤
-
Благодаря ти сърдечно, Тони!
-
Желая ти цялото вдъхновение на света, знам, че ще се справиш отлично!
-
То и аз не знам още 😄. Всъщност, за да не съм съвсем въздушна, знам финала, но как ще стигна до него, още не съм много наясно. Благодаря ти много за подкрепата, Тони.
-
Само ти знаеш какво си им подготвила. Съпреживях, Силве, вълнуваш много. И сега какво - няма да ми кажеш какво следва...
-
Благодаря ти, Тони! Ама чак пък любов 😋, малко са ми съмнителни. За две целувки, три смешки и два комплимента не я давам Надя 🙂. Ще трябва повече да се постарае нашият арабски жребец. 😂
-
Каква любов, какво удоволствие! Изпълни ми душата с блаженство. Благодаля ти, миличка, ще чакам с нетърпение продължението!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
Вили, здравей. И за мен беше вълнуващо да го напиша. Благодаря ти за хубавите думи и споделената емоция, зарадва ме. Със закачка към името и с нотка хумор, съгласна съм, че не пречи да се появява понякога и в нас по една Алтафина 🤭. Иначе току-виж, животът стане един такъв неподвижен, равен, да се чуди човек откъде да го побутне и как да го подкара. Поздрави сърдечни, Вили.