Из „Дочуто от съседната маса“

Спокойно решавах судоку в кварталното кафене, когато нахлуха няколко разгорещени съкварталци.

- Неговата го е усетила! – твърдеше Ганчо. – знам си я аз. Същинска „баба Ванга“ е! Лека ù пръст на светицата!

– Ами! Не е виновна жена му. Забравил е човекът! – оспорваше Стефчо.

– Бе ти луд ли си? Как ще забрави? Нали вчера се уговорихме да бистрим изборите!

И точно разговорът им започна да прилича на предизборна дискусия, в кафенето влетя въпросната личност Тренчо, размахвайки гордо някакви листчета.

– Момчета, черпя всички с по една малка сливова! Пред вас стои един горд баща!

Поръчката унищожи всякаква вероятност за другарска критика и разпали любопитството на компанията.

– Наздраве за таткото! Какъв е поводът, че да се порадваме и ние!

– Детето стана квалифициран консултант. Да не съм чул повече да го наричате „продавачът на татко“! Цели три месеца нощем се потеше над тези листчета и най-после ги научи наизуст.

– Нова работа ли намери?

- Не е! Но преди време им раздали въпросите, за да им е по-лесно да разпитват клиентите.

– Толкова ли е сложно да разбереш какво иска да купи човекът?

- Ето, вижте сами за да се убедите колко проникновен акъл е вложен в тях. Дано и моичкият поумнее също като даскалите си. Например, ако искат патрон, вече професионално ще пита „Кой ще го ползва?“ и „Колко хора ще разполагат с ключ?“

– Май ще бият твоето чедо, брат’чед, – замисли се Пенчо.- Множко пита за поверителни неща! Или ще го обадят на полицията. За всеки случай спести парички за гаранцията. Да не продава патрони само за възрастни? Деца ще могат ли да ги отварят? Щот’ по мое време патроните се отваряха и от деца и от техните родители. Че и от крадци, ама то и днес го могат.

– Детето ще отговори на следователите, че така са го посъветвали даскалите му! – убедено отвърна Тренчо. – Поне за туй му стига акълът. И ще се отърве.

– Но ако ми трябва нова брава, за какво му дебелината на вратата? - попита Ганчо. – Само „професионалистите“ не знаят, че това е важно само за дължината на патрона. Не си ли му казал, че от памтивека бравите за вкопаване се правят с еднаква дебелина и езикът им може да се обърне? А за онези, външните, дебелината практически е без значение.

Докато двамата спореха, Стефчо и Гочето разглеждаха листчетата на Тренчо и по едно време хлъцнаха от изненада:

– Приятелю, познаваме се отдавна! След като вече ме е питал на колко хора ще дам ключа от патрона, на туй отгоре защо се интересува кой ще живее там, за където купувам камина? Да не съм идиот?

- И защо камините на детето ти да зависят от броя на хората и те колко са прости? – намеси се Гочето. - Че даже и за навици им? Защото всеки може да се научи.

– Момчета, - започна по-унило Тренчо. - Даскалите му са изключителни професионалисти. Виж колко тънко го учат да пита хората преди да им продаде тревна смеска: „Какъв е средногодишният валеж?“ Не е ли по-просташки и далеч, далеч по-ненаучно „Колко често вали? Обикновено почвата дали е влажна или суха?“ И понеже клиентът не е Минчо Празников или Любка Кумчева, веднага изважда телефона си и намира в интернет правилния отговор. Много тънко вкарват използването на информационните технологии в търговската практика.

– Брат’чед, а защо постоянно да пита колко парички искат да оставят в магазина? Тя, моята половинка, никога не го признава. Иначе е много откровена и словоохотлива. Бай Ганьо трудно споделя колко има в джоба, но за качествените неща понякога, макар и рядко, ще се прежали? – отново се обади Панчо.

– Защо постоянно го интересува, кой ще е майсторът? Търси си „страничното“ ли? Тъй де, „Частпром – весел дом!“ – намигна Гочето. - Паричките не стигат, така ли?

– Уф, ама си прост! Да, у нас всеки крие колко получава, а други народи откровено признават и дори се хвалят колко изкарват годишно. Но така пише в учебниците на даскалите му. Вярно, че са писани за чужд манталитет, но даскалите му явно нямат нито време, нито желание и възможности да мислят за това. А паричките му наистина не са много. Обаче са му обещали, че след десетина годинки заплатата му може и да стигне сегашната на чистачките в летището.

– Мдааа! Ще го бият! – отпи от чашката си Пенчо. – Детето ти нека да следва акълийските съвети на даскалите си, макар че много ги бива само на теория. По-лесничко е, по-доходно, а и не ти се сърдят за резултатите. Може да се оправдаеш, че „твоите ученици“ не са те разбрали изобщо или поне „правилно“! Плащат им не да работят с клиентите, а да поучават или да пишат. Някак е по-престижно да си теоретик, а много по-отговорно и трудно - да си практик. Момчета, помните ли, какво ни учеха – „Който може – го прави. Който не може – учи другите. Който и това не може – пише учебник по въпроса!“

- Защо ли се сетих сега – намеси се Ганчо. - за един приятел, който отишъл да купи дамски превръзки за съпругата си, а напуснал универмага с червеи, въдица, рибарски ботуши, лодка и т.н? Завърши печално! След скандал с жената бързичко амнистира червеите и вече трета година живее в лодката пред блока.

– А когато вали? – прояви нездраво любопитство Пешко.

– Спи под лодката. И търси продавача, за да му се „отблагодари“. Онзи разбрал и бързичко избягал от града да се храни от професионализма си на друго място. Едни разправяха, че в два-три града кибритлии вече са го били, други – че станал теоретик, защото е по-доходно и безопасно. Каква е истината кой ще ни каже?

- Мдаааа. Много мъка има на този свят, Тренчо. Ти си баща и посочи на детето си тази възможност. Нищо че няма никакъв опит. Той е излишен, ако учиш някого как да прави нещо на практика. От българите всеки го може! – опита се да внесе оптимизъм в правилната посока Манчо. - Но, момчета, чий ред е да каже „Наздраве!“

– Наздраве! Наздраве! – мъдро заклатиха глави останалите.