Сега ще ви разкажа нещо много банално, че и доволно сантиментално. Готов съм за ругатни всякви – как видиш ли и съм си позволил с цялата си хард претенция да стоваря върху листа такъв сладникав бълвоч.

Ама ето, да не вярваш, че понякога и такива блудкажи ти се пишат, чак и с вдъхновение ги тракаш.

Винаги съм мразел лиготии, от момче още. Някоя като тръгне да ми се обяснява, подала устнички като патица, чак ми идеше да я фрасна - много ме дразнеха.

Чувства да се обясняват и до днес настръхвам, като видя на филм. Пък разкази за добродетелни младежи и каузи още ми действат като пургатив.

Знаете ме - човек от краен квартал съм,  развъдник за бойни питбули имам, бивш пънкар, скинар съм, метъл бях, помнят ме тук хората.

Че съм автор, автор съм, ама на метъл балади и порно разкази, друго не пиша, всеки ще потвърди.

Пробвал съм се като ученик с романи, веднъж даже с нещо като любовна драма, но толкова зле се получи, че класната плака от смях, като го четох. Та тогава ме сецна и завинаги спрях. 

Какво щях да ви разказвам, припомнете ми, а да. Вървя си един ден, мрачно беше, тъмно такова, дъждовно, абе с едно дума - депресарско. А аз, обичайното - без стотинка.

Псувам, ругая, щото са ме поканили на купон, а нямам пари и една водка да занеса, пък то е с повод – рожден ден.

Викам си – пак ще се изложа, ще си кажат тоя авантаджия се домъкнал отново. Виждам ги вече как си крият чашите. Щото все някак така се получава, че нямам пари да занеса, не знам как успявам, но дойде ли време за парти, купон - съм без пукнат лев.

И точно в него момент – бам! Пред мен едно портмоне - ей така в дъжда, в калта, ама съвсем истинско.

Озъртам се – никой, вдигам го аз, поизбърсах и гледам.

Вътре всичко – пари, карти, както си трябва. А парите малко да кажеш. Не – пачка! Над хиляда евро на банкноти и към петстотин лева.

В първия момент – радост голяма! Спасен съм, няма да ида без пиене, да се изложа, даже ще замъкна една каса бира – да ме помнят и друг път да черпят.

Отворих го портмонето вътре обаче само мен ме няма – снимки на деца, инвалидна карта за градски транспорт, карта за банкомат, бележки, плащания, паспорт.

Гледам личната карта, една жена на снимката, на майка ми прилича.  Викам си, не гледай, взимай парите и мятай портфейла - нататък не те интересува.

Взех с мен портмонето, ще го мисля после.

Ама като се забили тия очи в мен – без укор, нито жално, някак с право ме гледат.

Вървя, а пред мен очите, като се вторачили, огромни едни - гледат ме с оня почтен израз на на майка ми, питат – “Ще го направиш ли?“.

Мамка му, егати и късмета, викам си – веднъж да намеря нещо, пък то баш на такава женица порядъчна – буца ми заседна.

И като се хвърлих в едни размисли, нетипични. Че на тая женица най-вероятно са и последните парици, сигурно е учителка, на такава прилича.

Пък я са и за кредит, я друго. Като ми се сви стомахът, че няма да си плати вноска за лизинг, представих си вече как идва съдия изпълнител да й описва мебелите.

Защо погледна снимката, псувам се, ама очите си седят.

Сам не разбрах как съм набрал телефона, звъня на номера от хартийката, на който пишеше – “татко“.

• Ало, ало. - вдигна едни старец, едва говори.
• Дедо, викам – намерил съм на дъщеря ти портмонето със се парите, да й кажеш да дойде да си го земе. Телефон ще ти оставя.

И му дадох моя номер, той старецът го записа, дотолко акъл имаше.

Нема и петнайсе минути и звъни женицата.

• За тая доброта от горе ше ти се даде, няма да видиш нужда вече. - вика ми.

После дойде – като надонесла салами, уиски и едни бонбони “Мерси“, та аз на купона отидох като последен баровец.

Та това беше - върнах ги парите. То се оказа, че било много важно, те на жената и били за операция, синът й го закъсал, ама не можело само по каса.

Защо ви го разказвам това, сигурно се питате?

Ами разказвам ви го щото от тоя ден някак по друго се чувствам, самочувствието ми различно.

Смешно ще прозвучи, но не съм вярвал, че съм способен да върна пари, да  мисля за  друг, за чужда нужда. Дотогава само моите съм си гледал.

И като ми стана едно драго, че го мога.

Вчера съм се натряскал пак като свиня съща, бих се с едни пияници в квартала, сам им налетях нищо не ми бяха направили.

Лежа после вкъщи и си мисля – “ей, ква свиня си, питбул, лош човек си ти, агресивен“, ама после се сещам – “ама върна парите, нали, а можеше да си ги земеш, лош човек нямаше да ги върне. Значи си частично лош, не изцяло, има надежда за теб, питбул“.

Звъни ми детето, не съм го виждал месеци – “тате, вика - за лагер ми трябват пари“, а аз, обичайното – без стотинка. Мисля си – “ей, говедо, на детето си двайсе лева нямаш да дадеш, супер неудачник си ти“, ама после се сещам за портмонето и си мисля, че не съм чак такъв идиот, има хляб още в мен, просто парите свършили, другия месец ще дам на детето.

Майка ми, в един хоспис я запрати сестра ми, не съм ходил изобщо. Набрала телефона дъртата  – звъни.

• Що не идваш, ще умра няма да те видя.

Гузно ми стана, шопар съм, що не ида верно?! И пак си мисля, ти евро върна,  един хоспис те плаши - утре отивам.

Вчера тръгвам на един да му продавам куцо куче, ама не му личи, да му пробутам нефелно. Пък после си викам – “не си такъв човек питбул, по друго реноме трябва да има човек дето ще звъни на непознати да им връща пари, не е за тебе тая работа“, и му казах на човека друго да си земе.

Та така приятели, ако намерите нещо, не се колебайте – върнете го, звънете там, търсете, докато не издирите човека - после по друг начин тръгва животът.

Още не вярвам, че ще излезе от моята уста, ама това - човещината, дето й викат, се оказва голяма далавера.