Платих данъка за апартамента и тъкмо да си тръгвам, чиновничката каза:
- А за кучето?
- Какво куче?
- Води ви се,че имате и куче.
- Куче нямам.
- Имате. И от 2000 -та година не сте му плащали данъка!

Спомних си зимната сутрин, в която за последен път го изведох. Водех го за каишката, когато пред нас изскочи дълга кучешка сватба.
“Ах, каква сексапилна кутреса: на дванадесет песа метреса!” –
възкликнах, като преброих песовете.
В този миг домашният ми любимец рязко се дръпна и го изпуснах. Затичах след него, но на четири крака се бяга по-бързо, отколкото на два. Кучетата достигнаха до главната улица и прекосиха през нея, а докато дотичам и аз, светофарът беше пуснал колите и трябваше да изчакам цяла минута. После бродих между блоковете, виках го, но от сватбата нямаше и следа. Питах, лепих обяви – напразно.
- Имах куче, но много отдавна. Сигурно има десет години, откакто се изгуби.
- Не знам, при нас още ви се води. Ако сте го продали, трябвало е да посочите на кого. А ако е умряло, трябвало е да донесете смъртния акт. Не го ли знаехте?
- Не знаех, преди не е било така.
- Преди не е било, но сега е!
- И колко имам да плащам за него?
- Момент да погледна. 2000 лева.
- Две хиляди! Как така!?
- Ами първата година данъкът е бил 60 лева, а с лихвите 80. Втората година още 60 лева данък и лихви 46 – общо 186 лева... Към момента общо – главница и лихви – 2000 лева. Сега ли ще ги платите?
- Никога няма да ги платя!
- Няма как да не ги платите, за данък амнистия няма.
- Но аз съм нямал куче, не е справедливо.
- Това не е наша работа. Ние работим по документи.
- Няма да ги платя посмъртно! Ще умра, но няма да ги платя!
- Ако не посмъртно – следсмъртно! Никоя агенция няма да ви погребе без бележка, че не дължите! Моят съвет е да платите веднага, да не ви се трупат лихви!
- Аз пък доброволно няма да платя! Ако ги платя, все едно цяла година да съм ви бил роб!
- Не на нас роб, а на държавата!
- Няма да платя! Роб на никого няма да бъда! “Та кога ще се бием, щом под робство отиваме мирни!” – издекламирах и напуснах данъчното.

Мина време. Една нощ полицията ме отведе. И повече не се върнах. Нямаше и къде да се връщам – апартамента ми също го “отведоха”.

Силен ритник в хълбока ме събуди от вечния ми сън. Двама, в жилетки на общински служители, стояха над мене.
- Ти защо си се паркирал тука?
Дълго и мъчително се напрягах да си спомня къде и защо съм.
- Тебе питаме - защо си се паркирал тука?
- Защото съм умрял! - казах.
- Като си умрял, не знаеш ли къде трябва да лежат умрелите? Защо не си погребан?
- Нямат право да ме погребат, не съм си платил данъка.
- Значи и там си в нарушение. От колко време лежиш тука?
- Нямам представа.
- Кажи една дата, приблизително.
- От две седмици.
- Така – 14 дни по пет лева и 30 лева глоба – акт за 100 лева. Подпиши, че сме ти го връчили! Ето тука!
- Не мога да подписвам, умрял съм.
- Нищо, колегата ще го подпише като свидетел.
Колегата му закопча скобата на краката ми, изправи се и подписа. Първия екземпляр прибраха, а втория забодоха на гърдите ми.
- И си плати глобата веднага, че всеки ден с по шест лева ти се трупа!
______
* "Та кога ще се бием,
щом под робство отиваме мирни!", е стих, доколкото си спомням, от стихотворение на Александър Геров.