ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА: УРОКЪТ НА АГАРЕС

- Видя истината, нали? – Агарес се пляскаше по колената като малко дете. – Не е приятна като в приказките! А и да я знаеш, често няма никаква полза! Но ти си различен!

- Значи, Казук Мон ме избра защото оцелях сред всички онези деца на онова страшно място? – запита неразбиращо Ембориан.

- И да, и не – изсъска демонът, явно леко подразнен от отговора му.

- Казук Мон искаше да види смъртта в очите на друг, а той самият – да оцелее. Не разбираш ли, старецът, е изпята песен? – беснееше демонът.

Демоничният херцог просто стана страшен. Известен беше с това, че връща назад бегълците. А Ембориан се канеше да стане именно такъв.

- Дали ще трябва да бягаш, а? – натърти демонът.

- Смятам да остана тук, защото ти ми посочи истината – тихо каза момчето. – След като я видях, няма какво да губя.

- Така те искам – развесели се демонът. – На този свят няма по-страшно нещо от човек, който няма какво да губи. И запомни, аз съм само твой водач и наставник, ако щеш и съюзник, но не и бавачка. Сам ще трябва да вземаш доста от решенията. Но не се бой, старият дръвник няма да те пипне и с пръст. Това мога да ти го гарантирам. Йерархията в Ада е нещо странно, момчето ми, но ти имаш късмет твоят ментор да не е на нейното дъно! – закиска се той.

- Какво ще заповядаш тогава? – запита го Ембориан. – Не мога вечно да се крия, тъй като той все някога ще разбере.

- Ами, честно казано, това е съвсем ненужно – стана напълно сериозен адският господар. – Трябва да си оплетеш кошницата от по-рано.

- Оп… какво? – изломоти послушникът.

- А, да, аз все забравям, че Вие в бъдещето нямате такива неща. Но все пак трябва да се подготвиш.

- Виждаш ли куката на ръката ми? – погледна го той. – Когато отрязаха твоята ръка, това ни свърза завинаги.

- Но как? – недоумяваше Ембориан.

При други обстоятелства демонът моментално би го погубил и би си намерил някой друг. Той беше правил това много пъти с предишните си послушници. Това беше най-лесното. Но сега залогът беше огромен. Той знаеше, че Казук Мон можеше да се свърже с друг адски господар и това щеше да е доста неприятно за самия него. Всеки демон беше длъжен да пази своята репутация непокътната все пак.

- Виж, Адският кошер е изпитание за мнозина, включително и за теб. Но ти устоя на кошмарите. Така ще получиш своята първа мисия - трепетно заговори старецът. – Трябва да убиеш Казук Мон.

- Но, аз не умея да прекратя нечий чужд живот – ужаси се момчето. – Това е престъпление.

- Видях с очите си как наблюдаваше цялата касапница по времето на своето въздигане в Маг Ту – сериозно го погледна демонът. – И не възропта, нито избяга. А, сега от теб се иска нещо прекалено просто! Една крачка и ще си свързан само с мен!

“Сега той трябва да се потопи в шумния свят; Изморяваме се с незначителността му, Той ще се счупи, жадува, ще се бие... Напразно ще чака мир. И дори нямам време да ми продадете душата си, тя трябва да се провали сама ” – изрецитира послушникът.

- Твоят наставник наистина е глупак – изгледа го съжалително демонът. – Да цитираш “Фауст” е доста, как да кажа, ретроградно, а даже и странно.

Ученикът мълчеше. А демонът даже не злорадстваше, а просто го гледаше изпитателно.

- Е, какво решаваш – изпъшка накрая той. – Съгласен ли си?

- Приемам – наведе очи Зонтул.

- Е, добре – сякаш се зарадва Агарес. – Може пък и да излезе нещо от теб! Кой знае? Изглеждаш искрен. Да не губим повече време. Истинското ти обучение започва точно сега.

- Преди да започнем, трябва да знаеш поне едно важно нещо. Аз не съм най-висшият демон. Има и такива от по-горни рангове. Но на теб не ти трябва да влизаш в досег с тях, защото те не те познават и някой може да те погуби. Вземи този пръстен – на него са изобразени моите символи – така, ако попаднеш в беда, ще знаят, че си мой човек.

Послушникът впери поглед върху масивен пръстен, направен от бяло злато, върху който бяха гравирани инициалите на демона. В центъра имаше масивна пентаграма, а около нея бяха начертани някакви символи.

- Не съм приключил – засмя се демонът. – Мисля, че ще имаш нужда и от това. Това е медальонът на Марбас. Пази го добре, защото той може да се окаже твърде полезен. Може и нещо да ме възпре да ти помогна. Засега, това е достатъчно.

Послушникът побърза да му благодари.

- И накрая – промълви демонът. – Скоро ще научиш, че към теб се е запътил някой много специален, който ще ти бъде от полза. Но нямам право да ти издавам името му, защото такива са правилата.

Внезапно момчето се събуди. Челото му беше обляно в студена пот, но той не си правеше илюзии за нищо. Потърка очите си, за да се увери, че всичко това е истина. След това опипа около врата си, но там нямаше абсолютно нищо. Огледа и ръцете си – нито следа от демоничния подарък.

Стаята беше сумрачна и той просто чуваше звука от собственото си дишане. Наоколо беше мъртвешка тишина.

Замисли се за срещата с демона. Може би беше станала точно навреме, а може би вътрешните му страхове от поемането на новата огромна отговорност го бяха завладели – беше трудно да се каже. Стана от богато украсената ердоманова антигравитационна капсула. Поогледа се и се поослуша. Нямаше абсолютно нищо. Тогава усети, че нещо не е наред.

Отиде да отвори мощната хидронна врата, която изолираше подземната крипта от външните преддверия. Нямаше абсолютно никакви емфорили на пост.

“Трябва да бягам” – помисли си момчето и се приготви, но изведнъж се сепна. – “Може би е все пак по-добре да проуча какво се случва!”

Външната част на предверието впечатляваше със своя футуристичен дизайн, пребогат на орнаменти. Ембориан беше захласнат от богатството на формите и мощта на неговата символика. Бяха изобразени множество сцени, свързани с Артусон.

Момчето продължи обиколката си, облечена само в хионова роба, подшита с кевларитени плочки и ерзанарски шлем, който пазеше главата му. В ръката си държеше еркукс, който беше намерил иззад една от масивните колони. Мина през четирите основни преддверия на криптата, но нищо не се случваше. Абсолютно нищо.

Внезапно разбра. Бяха запечатали криптата. Той беше погребан жив! Това значи е съдбата на Маг Ту!

Започна да обикаля в транс и да сипе проклятия, които никога не беше си въобразявал, че може да произнесе. След това припадна. Лежеше на студения под, направен от масивен ермонадски гранит, донесен преди около петнадесет години от планетата Уфур Ган, която се славеше като огнище на злото.

“Оставил съм ти достатъчно храна” – чу леко изнервения, но привидно спокоен глас на демона. – “Мислех, че си по-силен, но явно съм се заблуждавал. Върви и яж!” – произнесе той със заповеден тон.

Със сетни сили момчето се завлачи натам, където му беше посочил демонът. Видя една убита емфорила, а тялото и беше започнало да се разлага.

“Това ще бъде твоят пир!” – злорадстваше демонът.

“Няма да ям това!” – възропта момчето.

“Ако щеш умри от глад. Това мога да ти предложа за момента!” – присмя му се демонът, после явно дошъл на себе си, добави – “Месото от сукуба не е чак толкова лошо! Само в началото е малко…”

Момчето усети, че стомахът му се обръща, и без да гледа какво яде, използва еркукса, за да откъсне сочна пържола от мъртвата сукуба. Заръфа го като гладно куче, късайки малки късчета със зъби. Целият се омаза с лепкава кръв.

Демонът явно го беше оставил за малко сам.

След като се нахрани, той започна бавно да осъзнава случващото се. Явно това беше първата част, от неговото бойно кръщение!

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*Й.В. Гьоте, Фауст
* Марбас - Великият президент на Ада, управляващ тридесет и шест легиона демони. Той отговаря истински на скрити или тайни неща, причинява и лекува болести, дава мъдрост и знания в механичните изкуства и може да промени мъжете в други форми.