ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА: МРАЧНИТЕ

 

Междувременно дяволите се бяха събрали на съвещание какво точно трябва да правят и да затворят дупката между двата свят. Всеки от най-старшите имаше своята дума, но трябваше да има едно по-точно и конкретно решение – а именно как смъртните да не узнаят някои от най-страшните им тайни. Това беше въпрос на определени договорки – никой не искаше да отстъпи първенството на другия.

Тук бяха Молох, Мефистофел и Мелихим, Набериус, Ниргал и много, много други. Дяволски вой се вдигаше до небето – беше не особено приятна картинка.

Ронве трябваше да разблъсква събралото се множество по най-брутален и селски начин. Тук-там се появяваше по някоя и друга демонична ръка, която да го халоса по главата, но той майсторски се дръпваше и не се оставяше да бъде наранен. Най-накрая стигнаха до трона на Валак. Той беше още по-навъсен отпреди и раната му не беше заздравяла. Всичко си беше по-старому. А Агарес просто се почесваше зад ухото.

Нужно е обаче да кажем, че времето в Ада въобще не течеше по същия начин както времето в човешкия свят – едва ли бяха минали повече от няколко наносекунди субективно време преди пазачът да се върне.

Дяволската глъчка беше грозна, но всички до един бяха абсолютно наясно какво всъщност предстоеше – трябваше да действат.

- Ето го – избута го напред пазачът. – Това е той.

Валак го изгледа с недоверие – имаше по-големи очаквания за него. Сетне презрително изсумтя:

- Нека го чуем какво има да ни каже!

Дяволите се смълчаха като по команда. Впиха злобните си погледи в Ханс.

Трябваше да слушат мнението на този гений. Ако не бяха адските закони за йерархия, биха му изтръгнали и изяли сърцето му – при това напълно сурово. Така обикновено постъпваха с предателите – а той беше доказан такъв!

- Вижте – започна той. – Вие сами сте отворили дупката!

Демоните щяха да се нахвърлят върху него, но Валак им махна с ръка да го оставят да говори.

- Човешкият свят е различен от Вашия, но не там е проблемът. Вие мислите, че дупката е отворена от Ембориан Зонтул, но не той е основният виновник.

Трудно би било да се опише какво беше да застанеш срещу всички тези демонични създания и да им се обясняваш, но Ханс беше смел.

- Когато влязох в онази черна дупка, това пространствено изкривяване, ме доведе до Вас – поде той своя разказ.

Агарес поглади брадата си без дори и да си помисли да оспори и една дума.

- Но как черните дупки могат да са порта директно към Ада? – недоумяваше Валак.

- Много лесно, Ваше превъзходителство, пространството около подобна черна дупка, започва да се върти със скоростта на светлината и ако нещо се озове вътре в нея, напускайки така наречената ергосфера, или спомената вече област, обектът не би могъл да се върне обратно във същата вселена.

Демоните слушаха думи, които малко от тях разбираха.

Валак разбра, че Ханс не е вчерашен.

- Как може да се затвори подобен обект? – натърти въпроса си властелинът.

- Както вече поясних щом обект влезе в така наречената зона на събитията връщането е невъзможно, но гравитацията и високата температура ще ви унищожат…

Валак започна да се изнервя – можеше да си служи с магия, беше невероятно силен физически, но цялата огромна тирада от неразбираеми термини му идваше в повече.

- Накратко трябва да изчакате докато тази черна дупка се изпари посредством Хокинговата радиация, но това би отнело цяла вечност.

- Е, ние в Ада разполагаме с цялото време на света – разтегли се една от демоничните усмивки.

Странен демон се приближи – беше Ботис. Приличаше на гигантска змия и беше вещ в познаването на миналото и бъдещето.

- Драги ми Ханс – обърна се към него демонът, - Вие дадохте доста добро и правдоподобно от научна гледна точка обяснение, което дори и аз не се наемам да оспоря, защото е точно така. Но как оцеляхте?

- Ами всъщност при преминаването си през черната дупка умрях и се озовах директно в Ада – уверено отговори Ханс.

- Не Ви питах това – леко изненадан се обърна към него демона. – Въпросът ми е как оцеляхте толкова дълго в този ад тук. При нас е пълно с грешници, които престояват стотици и дори хиляди години. А Вие си извоювахте тази слава толкова бързо.

Ханс усети цялото коварство на въпроса и си замълча – може би този демон имаше право.

- Тук са се събрали височайши демони, за да чуят Вашия съвет – натърти отново демонът.

- Вижте – започна Ханс твърде предпазливо, - зная, че това е огромна чест, но и аз се изправям пред Вас с направени две уговорки – едната е с Ронве, а другата с лорд Валак.

- Лъже – изкрещя в бяс Ронве. – Няма такова нещо! Нищо подобно! Не съм договарял абсолютно нищо с този измамник! Не му вярвайте! Той е дяволски умен!

Валак се вгледа в очите на Ханс и се уплаши – те бяха стъклени. Явно той беше способен на всичко.

- Ада е тъжно място, драги мой – обърна се към него той. – Но ние тук не те молим да ни помогнеш, а ти заповядваме. Твоето по-нататъшно съществуване в това измерение ще зависи от отговорите, които ни даваш, както и от начина, по който го правиш.

Демоните отново заскърцаха със зъби. Знаеха, че човекът ще се провали на този изпит – да, беше добър с физиката, но доколко добре познаваше Ада.

- Ами, добре как може да затворим дупката от Ада – изправи се пред него косматият демон Баел. – Това е интересният въпрос.

Позволете ми да използвам Светото писание да Ви отговоря на въпроса “И ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън, дето “червеят им не умира, и огънят не угасва.”

Демоните изпискаха като чуха светите думи и понечиха да се разбягат.

- На място – изрева Валак. – Никой да не мърда!

Ронве също се намеси, за да въдвори ред сред по-нисшите демони.

- Добре – обърна се сериозно към него Валак, - ясно е, че си по-голям дявол от нас, но всеки си има цена. Каква е твоята собствена?

- Искам си душата обратно – измърмори Ханс. – Цялата, а не парчета от нея. Искам пак да бъда върнат към живот и това е всичко, което желая.

Демоните не се изсмяха, нито понечиха да го нападнат. Целият Ад отдавна беше повече от пренаселен и беше въпрос навреме дори да няма къде да приемат новите попълнения.

- Да бъде волята ти! – изрева Валак. – Приемам условието ти!

Демоните зареваха одобрително. Сега Ада беше на страната на Ханс – поне докато не получеше всичко онова, което искаше. Играта на котка и мишка щеше да започне!

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА: ВИРТУАЛНА РЕАЛНОСТ

 

Гад ‘Ди Ен влезе в своята лаборатория, за да изследва всички онези странни и дори брутални отклонения в мозъчната кора, които се наблюдаваха при кодиране на съзнанието – беше повече от любопитно. Например в таламуса се забелязваха особени и странни импулси – толкова впечатляващи и силни, че човек щеше да си каже, че мозъчното вещество ще потече и ще експлодира подобно на някаква брутална желесто-пихтиеста шлака.

Чипираните хора живееха в своята своеобразна виртуална реалност и навярно никога, ама никога нямаше да излязат от нея – просто това беше и идеята на медика. Не че беше толкова оригинална – дори виртуалната реалност беше измислена преди стотици хиляди години, но докторът знаеше, че всяка ново нещо е добре забравено старо – в случая под старо той разбираше всички онези забранени неща, които можем да правим във виртуалната реалност. Проблемът с онази стара версия и в новата такава на доктора нещата се случваха по качествено различен начин. Първата беше архаична, а втората даваше безгранична свобода за освобождаване от най-големите страхове на обработените хора – но това всъщност въобще не беше вярно – в тази изопачена реалност те завинаги щяха да бъдат роби на самите себе си.

Замисълът на доктора беше покъртително прост, но зъл и безскрупулен – те щяха да се самоунищожават бавно и без да осъзнават посоката на своето деструктивно поведение и скоро целият социум щеше да се прекърши под мощните му пръсти. За тази цел той просто въвеждаше фалшиви спомени при така наречената процедура на реимплантация – това всъщност бяха входните данни на системата, а по-късно живеейки във виртуалната реалност те сами им придаваха живот – един мъртъв живот на едни мъртви хора.

Скоро огромната част от младото население на Имградон се превърна в добре обработени марионетки на медика.

Това, което почти никой не осъзнаваше обаче беше, че те живееха средно с двадесет дори тридесет години по-малко от реалната продължителност на живота им. Естествено, че за някой непредубеден би възникнал логичния въпрос как никой не забелязваше това, но когато подобно явление се превърнеше в тенденция, всички свикваха с него. За деветнадесет години докторът си беше свършил добре работата и беше създал изкуствено раса от вечно млади хора – по-специално млади по съзнание.

Терминът “синя пролет” ги описваше чудесно – те вярваха, че този свят е най-хубавият и единствен, защото не бяха видели никога нищо друго и бяха щастливи.

Когато старият Ом Гур Нал видя резултатите от работата на доктора, той го похвали и изрази съжаление, че не е по-млад, както и че е на този пост, който му отнемаше правото да се възползва от впечатляващата според него “синя пролет” – най-устойчивата виртуална реалност, която той познаваше.

Докторът побърза обаче да го убеди, че дори и тя има своите недостатъци и му изрази убежденията си по отношение на съзнанието на пациентите. Както всеки доктор и той не спираше да се придържа към медицинската терминология.

Ом Гур Нал го слушаше внимателно и не възрази въпреки че беше запленен да се подложи на процедурата.

Гад ‘Ди Ен разбра едно уникално нещо – “синята пролет” имаше свойството да се мултиплицира и да прави “виртуален мост” между съзнанията. На пръв поглед нищо съществено. Старите версии на виртуалната реалност бяха изградени по подобен начин – никой не беше възразил за абсолютно нищо. Никога!

Гад ‘Ди Ен се удивяваше, че не ставаше въпрос за технически напредък или научен прогрес, а за простото приемане и живеене в дадена реалност. Ако пък индивидът я свържеше със собственото си оцеляване, то тогава нещата бяха повече от лесни. Това беше известно на науката твърде отдавна, но докторът направи малка промяна, която имаше огромен ефект.

Това беше изкуствено подобряване на съзнанието с цел виждане на ниво две от виртуалната реалност – обикновеното чипиране беше крайно неподходящо за повечето хора поради простата причина, че се изразяваше в механично поставяне на имплант, но капацитета на мозъка им си оставаше същия. Докторът направи революция именно в това направление.

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА: ДЪЛБОК ЕЛ СВЯТ

 

Това е нещо, което малцина бяха изпитвали – влизането в Ел-свят от дълбокото трето неврофизиологично ниво. Там хората виждаха всякакви лудости и кошмари – но най-вече всичко се обръщаше срещу тях след като програмата научеше срещу кого работи.

Извратения изкуствен интелект се наслаждаваше срещу кого работи, тъй като това беше неговото спасение.

Гад ‘Ди Ен трябваше да признае, че много пациенти имаха мозъчни увреждания именно защото искаха да влязат в третото последно (според тях ниво).

Малцина обаче подозираха, че нивата всъщност бяха пет. На четвърто стоеше самият доктор, управляващ киберреаността, а на пето – не беше ходил никой. Дори самият доктор имаше забрана да ходи там, ако му е мил животът.

Повечето живели на Имградон знаеха само и единствено първото ниво, което изправяше собствените им изкривени представи в странна схватка с киберреалността – там те живееха в илюзията на вечната “синя пролет”, че могат всичко и всичко им е позволено.

Второ ниво беше за по-напредналите като полковник Зорин например – той можеше да се разхожда, преди да бъде убит съвсем наяве от онзи демоничен култ, който по никакъв начин не се интересуваше от такива напредничави идеи като изкуствена реалност. Там се пазеха някои военни тайни за новите системи за сигурност, които следяха главно въздушното пространство над планетата.

На трето ниво бяха най-опитните “играчи” – хора като Ембориан Зонтул, който всъщност никой не подозираше, че отдавна е чипиран от доктора и внедрен в извратения религиозен култ с единствената цел - оптимален контрол.

На четвърто ниво – както вече стана ясно – беше самият доктор. Това ниво обаче съвсем не беше малко и ограничено само до него. Множество сложни електронни врати, водеха до различни нива от изкуствения свят, до които докторът можеше да отиде когато пожелае, но той не го правеше – това би уронило престижа му на съзидател.

На петото ниво – там просто нямаше нищо или поне така се твърдеше.

Още тогава възникна въпроса дали не могат да се добавят нива до безкрай, но се оказа, че числото пет е оптималното за съществуване на такъв вид нова виртуална реалност.

Деветнадесет години всичко върнеше по мед и масло, тъй като всичко което докторът трябваше да направи се свеждаше до две съвсем прости операции по чипиране и ретрансплантиране на спомени – ни повече, ни по-малко.

Деветнадесет години пълна скука – докторът знаеше кой кога става и кога ляга, кога ходи до тоалетната и дори кога си загася осветлението. Той дори не следеше какво точно става в този добре контролиран свят, понеже просто кротко си спеше и не му пукаше – беше направил специален изкуствен интелект да следи за това вместо него.

Но никой не взе под внимание смъртта на Зорин, който беше решил да излезе от добре предписания път и просто да види какво правят сектантите.

Тогава той беше накарал изкуствения интелект да пооправи грешката – трябваше да се направят тонове изчисления и да се транслират данни – купища досадна и не толкова лека работа. И точно тогава Зонтул, който се оказа неговия син, уби архижреца – това вече не беше виртуална реалност, а физическо убийство.

Докторът не се наемаше да се справи с две реалности наведнъж поради простата причина, че никога не беше абсолютен властелин и в двете – това му показа колко беше ограничен всъщност – приятелството с Ом Гур Нал и огромния душевен контрол не бяха достатъчни не за друго, а защото собственото съзнание на доктора беше изкривено – сега той разчиташе на професионалните качества и личната амбиция на Бос да му оправи бакиите, които ставаха все повече – но този път всичко се сриваше.

Далеч напред погледнато, виртуалната реалност съвсем не беше устойчив и стабилен модел, а изкуствен свят, в който бягаха само слабаците, които не умееха да се оправят добре в истинския.

Нововъведението на доктора дори не беше истинско, но ако той го признаеше трябваше да скъса дипломата си и да се върне в реалния живот при толкова много други неудачници – щеше да е просто жалко.

Детективът беше практик – сигурно имаше някакъв изпитан метод за справяне със ситуацията иначе нямаше да е много приятно.

Докторът беше особено любопитен да разбере какво имаше на петото и според неговата информация последно ниво на реалността – то вдъхваше в него единствено тревога и страх!

Неведнъж се беше питал дали то е огромно или малко като грахово зърно – защото това имаше значение бройката на популацията на Имградон беше сметната с толеранс за всяко едно от нивата.

Запита се нямаше ли някакъв начин да пристъпи правилата и просто да надзърне там – та той беше не кой да е, а доктор Гад ‘Ди Ен. Чудеше се и по какви правила беше изградено точно това ниво от виртуалната реалност, тъй като всяко ниво имаше свои собствени и искаше съвсем различен вид менталност дори само за да се разхождаш из него.

Тънкостта на всяко ниво беше, че дори и някак да успееш да влезеш в него посредством измама много скоро мозъкът ти щеше бавно да се уврежда поради невъзможността да асимилира фактите от новата реалност – това беше известно като така наречения “Хьониксов ефект” . И точно това беше клопката за всички новобранци.

 

 

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА: ГЕНИЙ

 

Дяволите нямаха цялото време на света да слушат научни тиради и Ханс скъси обясненията си максимално.

Той им обясни, че могат да използват същата тази виртуална реалност, разработена от доктора, за да проникнат в света на смъртните и оттам да затворят портала.

- Но как разбра това? – осмели се да запита Валак.

Докторът играе соло от край врече, защото знае, че Ом Гур Нал е истинският господар на това измерение – поне на хартия. Но никъде никой не му беше казал, че амбицията на послушника Елзамор може да му изиграе много, ама много лоша шега.

Дяволите го гледаха с недоумение, но щом чуха, че могат да проникнат в измерението на хората по този начин разтеглиха устните си в плашещи усмивки.

Има обаче нещо, което трябва да знаете – започна Ханс Аусландер. – Свободното пето ниво може да бъде използвано от Вас, но само ако си пренастроите съзнанието.

- Пето ниво на какво? – недоумяваха демоните.

- На виртуалната реалност естествено! – тържествено обяви той.

- Но как можем ние демоните да проникнем там? – озадачи се Агарес. – Ние притежаваме магични сили и неимоверна мощ!

- Там това няма значение – спокойно каза Ханс. – Култът на Тараш Дук беше технологично изостанал и затова Казук Мон загуби битката като глупак.

- А какъв беше най-големият му страх преди да умре? – полюбопитства един от демоните, който се казваше Деумос.

- Имаше страх до полуда да не бъде кастриран – нещо, което така и не се случи! – леко иронично каза Ханс.

- А Вие като сте в Ада откъде научавате всичко това? – полюбопиства един друг демон на име Крезил .

Ами просто не съм излизал от пето ниво на така създадената от доктора виртуална реалност – обади се Ханс. – Това беше моето голямо откритие откакто съм тук долу в Ада. Това ниво дава голямо предимство, но е и голямо проклятие за всички осъдени като мен. Толкова много се опитваха да го достигнат, но не успяха. Но аз се оказах сред малцината, готови да проумеят всичко това. Изисква се особена менталност дори да се движиш на това ниво. И причинява огромно страдание дори и за хора с толкова извисен интелект като моя – затова е и забранено. Затова никой никога не е ходил там освен мен!

Дори и Ом Гур Нал? – запита Касдея.

- Дори и той! – потвърди Ханс. – Още една причина да не иска никой да разбере за неговата слабост и неспособност да се задържи на това ниво – той го държи затворено за доктор Гад ‘Ди Ен. Това разбира се е временно решение. Рано или късно той ще разбере и ще има огромно психологическо предимство, преди да атакува и евентуално свали своя таен съперник.

- И какво толкова има на това ниво? – полюбопитства един друг демон, наречен Билфонс, отговарящ за геометрията и други изкуства.

- Това ще Ви кажа след като сключим договор помежду си – смирено се изказа Ханс. – Това е единственият начин да научите огромните и неограничени възможности, които това последно пето ниво предоставя.

Тогава Валак, който беше страшно коварен и амбициозен, започна да навързва картинката – нямаше нужда да губят толкова време с безполезни некадърници като Казук Мон и страхливия му послушник Ембориан Зонтул – макар, че той също можеше да се окаже твърде ценен кадър за Ада.

Агарес поглади брадата си – това развитие на нещата не му харесваше напълно, но го устройваше. Възрастният демон беше преживял поне десет големи преврата за последните сто хиляди години, когато на адския предстол бяха минали какви ли не демони – кадърни и бездарни, брутални и потайни – но това беше нещо качествено ново – нещо като последно раздаване на картите. Трябваше да внимава иначе лесно можеше да загуби своята собствена глава.

Дяволите не кастрираха, но затова пък бяха брутални по отношение на мозъчната манипулация – обичаха да си играят с идентичността на всеки грешник, който веднъж беше влязъл в полезрението им.

Хитрият Валак дори обмисляше извратено наказание за своя подопечен – драгия Ханс Аусландер.

Въпреки че не притежаваше интелектуалния гений на този простосмъртен, Валак беше живял хиляди и хиляди години – даже, честно казано, просто му беше дошло до гуша. Превратите в Ада бяха истинско бедствие и беше рядкост някой да остане на власт повече от десет хиляди години. Той беше устискал с мъка почти петдесет хиляди години, а беше на повече от двеста хиляди години. Беше видял какво ли не и знаеше, че няма по-лошо от това да не знаеш точно кой си!

Щеше да приложи подлия си план срещу Ханс, използвайки го да влезе в опасното пето ниво, да затвори вратата, и после безмилостно да го остави без памет. Не беше наясно все още как демоните щяха да се върнат или дали някои нямаше дори и да загинат – но това пак беше плюс за тираничния и брутален господар.

Ханс много се стараеше да изглежда скромен и смирен – това правеше донякъде добро впечатление, но само дотолкова, че демоните да не прегризат жилестата му дебела шия.

 

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА: ЕЛЗАМОР

 

Този чуден номер беше труден – прекалено за елементарната глава на помощник като Елзамор – но Ом Гур Нал беше много подъл и безпощаден. Под маската на морала си, той се опитваше да озапти доктора и подозираше, че онзи има явни намерения да се докопа до последното пето ниво - а, това го подлудяваше. Нужен му беше някой, който да му отвлече вниманието – някой невеж глупак и мижитурка като Елзамор. Не беше никак лесно да открие този навлек – но с достатъчно усилия успя.

Разбира се, дори и Ом Гур Нал нямаше как да сметне всички възможни вероятности – това беше абсолютно невъзможно!

Ом Гур Нал беше отделил много време от своето собствено да намери този помощник и му беше създал цяла серия от благоприятни обстоятелства, които да му помогнат да стигне дотам, където беше в момента.

Елзамор оправда доверието, но цената беше твърде висока – толкова труд за нищо! Но разбира се Кибера си изигра ролята и повлече демоните по петите си

Най-странното, което не можеше да си обясни Ом Гур Нал, беше как момче като Ембориан Зонтул притежаваше такава забележителна издръжливост и твърдост да оцелее – просто да му се не начудиш.

Ом Гур Нал не беше толкова непредвидлив, че да не следи дори движенията на Бос и екипа му – разбира се, той прати убиеца и очакваше дори да се досетят, че може би е той. Но, Бос имаше нужда от пълна реабилитация, за да възвърне доверието към собствената си личност – за момента той не бе в състояние да я постигне. И самият той съществуваше извън закона!

Елзамор страдаше от тонове комплекси, но това че беше истински предан на Казук Мон малко преди да го убият не му донесе нищо. В крайна сметка дойде новото хлапе – Ом Гур Нал беше взел под внимание този развой на нещата.

Царството на Зонтул продължи малко по-малко от три седмици. И се случиха всички останали събития, които предизвикаха истинска революция – не само на Земята, но дори и в самия Ад.

По-нататък бе повече от ясно, че Ом Гур Нал вече беше начертал основните отбори в “играта” – те трябваше да се борят помежду си за надмощие, докато той спечелеше още малко време – още съвсем-съвсем малко, естествено!

Някакъв обикновен слуга щеше да играе ключова роля в днешните събития – това беше най-съществената част от плана на Ом Гур Нал.

Дълбоко в себе си беше убеден, че не се е излъгал и всичко щеше да си дойде на мястото!

Петото ниво беше защитено и от специални арлеонови електронни врати, които оценяваха мозъчния потенциал на някой евентуален натрапник преди да го пуснат – правеше се и много специална проверка на нивото на морала, която представляваше подробно сканиране на мозъчните импулси на съответния мераклия да проникне там.

Всъщност една от основните причини Ом Гур Нал да не допускаше никого на това ниво беше свързана и с още една специална причина – известна само на него. Това ниво беше единственото, което имаше способността да се разширява неограничено според духовната способност на пребиваващия в него – това разбира се не означаваше, че е безкрайно, а само така изглеждаше в очите на пребиваващия в това ниво на реалността.

Ом Гур Нал беше посветил целия си живот да запази своите двадесет и пет години власт, който беше наследил от стария Ом Гур Нал – това не беше самоцел, а просто своего рода предвидливост. Но най-странното беше, че преди да се изкачи на високия си престол той никога, ама никога не беше имал приятели – това завинаги беляза съзнанието му. Знаеше, че щом свърши мандата му на върховен повелител на планетата – колкото и дълъг да беше, го очакваше единствено мъчителна и неизбежна смърт – така постъпваха с всеки велик вожд – нямаше и защо да се оплаква!

- Защо съм Ви, Ваше превъзходителство? – беше запитал послушникът, когато Ом Гур Нал беше решил да го вербува.

- Ти ще бъдеш много ценен кадър – увери го повелителят и онзи не попита нищо друго след това.

Срещата беше държана в пълна дискретност и никой така и не научи какво точно си говориха, а Казук Мон беше твърде зает в борбата си с демоните, за да се занимава с всички тези дивотии.

Елзамор се превърна в очите и ушите на Ом Гур Нал и от него ден нататък всичко се развиваше изключително в негова полза – нямаше нито един ден, в който той да не донасяше достатъчно информация на своя нов шеф.

Да, формално той не предаваше Казук Мон и не организираше заговор срещу него – беше само едно безобидно ухо, което можеше да се появи навсякъде в правилния момент – ни повече, ни по-малко.

- Къде ли ще те заведе амбицията, драги ми шпионино? – поглади брадата си Ом Гур Нал. – Зависи само от теб. Аз няма да ти преча – поне засега!

През всичките почти четиринадесет години, през който служи на своя нов пастир, Елзамор не се изложи на риск нито веднъж – винаги беше пресметнал отрано своя следващ ход и всичко някак си се нареждаше.

Мнозина биха казали, че Ом Гур Нал поддържаше изкуствено култа, но това просто не беше вярно – той нямаше абсолютно никакъв интерес да го прави – искаше просто да има достатъчно време преди да направи своя последен ход!

 

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА: ГНЕВЪТ НА РЕНТО

 

Някъде дълбоко в сърцето си стар и опитен ветеран като Ренто се побъркваше, че трябва да работи с тези млади и особено нагли пикльовци, но решението на Бос беше закон! Имая също не беше чак толкова във възторг, колкото в особен унес, който се опитваше да прикрие, но опитните очи на каубоя забелязваха. Разбира се, той си мълчеше понеже беше един истински джентълмен.

Сега виждаха къде на практика бяха отраснали тези родени в това сюрреалистично гето хлапета – буквално на улицата. Някои от тях не знаеха дори Вселенския език, други не можеха да смятат, но всички от тях бяха експерти в броенето на пари и стрелбата с всякакви видове леки оръжия – това беше само от полза за отбора поне засега, но появяха ли се по-трудни задачи, те може би щяха да сдадат фронта.

Бос вървеше най-отзад – не толкова, че се страхуваше паленцата да не избягат, а защото беше наясно, че вече беше попаднал на истинска следа – трябваше да бъде само малко по-настойчив и разбира се гаден! Той беше добър и в двете – истински стар ветеран!

Този град може и да изглеждаше романтичен със своите суперизглеждащи сюрреалистични небостъргачи и огромни красиви структури от кевларит, но за старото око на детектива свикнало с какво ли не си оставаше едно гнездо на престъпността и безнадеждността.

Да, бяха получили едно ново и неясно бъдеще – но дори той самият не помнеше родителите си или почти не ги помнеше, тъй като от последната война бяха минали почти двадесет години – повечето от тези недоносчета в момента бяха има-няма на толкова.

Някъде там той се запита какво щеше да направи след като приключеше тази последна мисия – не тръгваше от идеализъм, а от нужда. И знаеше, че за известно време – поне докато траеше работата – щеше да е част от колектив убийци, които през свободното си време общо-взето не беше ясно какво точно правеха!

- Благодарете на шефа, че не ме остави да Ви накълцам на парченца – опита се да си посплаши той, но те така или иначе бяха загубили ума и дума.

Само Биг Джон изглеждаше доста сигурен в себе си и крачеше редом с него. Ренто все пак оцени този факт:

- Изглеждаш куражлия, бива си те – подхвърли му той. – Но убивал ли си някога някого извън този квартал, който Вие смятате за своя собствена територия?

Биг Джон продължаваше да върви намръщено и не отвърна. Масивното му мускулесто тяло контрастираше с детското му лице, което беше прорязано с една бръчка на решителност – още когато някой го беше порязал с лазерен резец при една забравена от бога схватка.

- Е, не си бил чак толкова добър явно – подразни го Ренто.

Малкия продължаваше да се прави на ударен, но изведнъж се изви и се опита да го финтира.

Ренто с инстинкта си на убиец тушира удара още в зародиш и за малко не счупи ръката му – онзи извика.

- Не, мое малко паленце, не си още на нивото на никой от нас – ние сме обучени убийци и цял живот правим общо-взето само това!

Красивия сюрреализъм може и да привличаше някого, но сега изглеждаше по-скоро нещастно и гротескно – всичко щеше да завърши може би наоколо, а може би не.

Имая подозираше, че някои от новобранците бяха гладни, тъй като бяха прекарали в антимисловното скривалище достатъчно дълго време, но никой от тях също не беше слагал залък в устата си.

- Сега не е време за ядене – сопна им се Бос. – Нужно ни е още малко и тогава може да ядете до насита – но не преди да проследим убиеца – това е от първостепенно значение сега!

След малко се спряха – бяха почти излезли от Ензок Ра, когато забелязаха нещо необичайно – някъде там се виждаше твърдя тясното и неясно очертание на малка пречиствателна станция.

- Хайде да я проверим – предложи Бос.

Приближиха се и я обходиха. След това детективът даде команда за нападение – всички се втурнаха вътре!

Беше празно. Но Бос ги накара да поогледат.

Почти съм сигурен, че са били тук – предположи той.

- А откъде знаете, че са били повече от един? – намеси се Биг Джон.

Ами ясно е, че един не би могъл да се измъкне толкова ловко.

- Вашият приятел и шеф Шейм явно никога не е имал намерение да дели властта си с някого и просто беше наказал за своеволията си! – озъби се Ренто.

Останалите не отговориха. Бяха като омагьосани – искаха да запазят своето достойнство.

- По всичко личи, че този път имаме работа с много опитен противник – обади се Ренто. – Сигурно е по-добър дори и от мен. – Не е оставил следи по оръжието или пък нещо друго.

Дълбоко в себе си останалите чувстваха, че той имаше право. Всичко в гласа му говореше именно за това.

 

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА: ЛОВЪТ

 

Убиецът беше отстрелял Шейм с невероятна лекота и умение – не беше за пренебрегване, че той разполагаше с разкошно оръжие “Миелит Зетканг 240” – истинска антика. Беше го разглобил съвсем професионално и безшумно, знаейки, че групата на Бос не е от случайни хора. Не беше оставил абсолютно никакви следи по оръжието. Всичко се нареждаше – парче по парче. Толкова извратена психика имаше – след това се засмя наум. Толкова виртуозно изпълнение не беше и очаквал – беше като да вземеш бонбон от бебе. Радваше се, че очисти един от най-страшните бандити като Шейм Финигъс и жалката му шайка. Беше изпълнил поръчката на Ом Гур Нал – дори безупречно.

Някъде в измъченото си съзнание убиецът ясно осъзнаваше, че колкото и да се пази и неговият ред ще дойде – може би дори твърде скоро.

В дълбочината на собствената си душа той осъзна ясно, че толкова ценна придобивка не може да бъде за дълго.

В далечината се чуха някакви гласове, но той не им обърна внимание – чувстваше се недосегаем. Знаеше, че ще успее. Толкова много труд и търпение!

Обърна се и се отдалечи с бавни стъпки – изпитващ извратената наслада на садистичен маниак, готов да убива дори и без пари.

Като се замислеше той и не умееше абсолютно нищо друго – само това. Ом Гур Нал го беше преценил добре!

Гъвкавото му тяло беше идеално, за да се промъква в мрака на сенките и да убива.

Шейм беше този път, а кой беше предишния? Не можеше да се сети. Сякаш своего рода пелена беше паднала над очите и паметта му.

- Е, в крайна сметка, ще ги очистя всички. – каза си убиеца. –Поне в това все още намирам смисъл. Остава още малко. После…

Той се скри в тъмните улички и потъна бог знае къде.

Странно беше колко бавно течеше времето – за някой една секунда беше смешно малко, за други – цяла вечност.

Той се прибра да спи – и за първи път се запита защо изобщо е жив. Твърде надалеч беше стигнал. “Какво ще правиш след като изпълниш поръчките? Остават ти само още няколко!”

Стаята му беше сумрачна и оскъдно мебелирана. Далеч напред се виждаше луната, но и тя не смееше да се прокрадне в мрачните мисли на самотника.

- Това ли е животът? – запита се той. –Да крадеш от живота на другите, за да бъдеш жив!

След това се повъртя малко и заспа. Минаха няколко часа и чу леко дращене – може би беше Бос или екипа му. Но как бяха стигнали толкова бързо до него?

Всичко се ускори. Той скочи като ужилен и просто се приготви за бой. Не че имаше кой знае какъв шанс, ако бяха пет-шест или дори повече. Имаше подръчен и добре поддържан плазмен револвер, а също и безониева бомба, която щеше да използва само ако вече станеше наистина безнадеждно. Усети, че всичко свършва. Съзнанието му зацикли за миг.

Заслуша се – не се ли лъжеше или пък ставаше жертва на собствените си кошмари?

Изчака.

И тогава разбра, че е обречен – това наистина бяха хората на детектив Бос. И те идваха за неговата глава!

Стисна оръжието. Наоколо беше суматоха. Бяха го обградили, за да не може да се изплъзне по никакъв начин.

В обърканите му мисли изплува единственото възможно спасение – виртуалния портал за бета тестове. Според законодателството на Зегандария никой нямаше право да убива физически човек, попаднал във виртуалната реалност.

Той бързо сложи екипировката, знаейки че това е временно решение. Не можеше да остане там завинаги.

Отне им по-малко от пет минути да разбият вратата и да го видят как се гърчи, погълнат в дълбоката виртуална реалност.

Бос сръга другите да не стрелят.

- Подъл кучи син – е, все някога ще излезеш от там и ще вземеш този плазмен куршум – изръмжа Бос.

Убиецът не можа да го чуе, защото плуваше в дълбоката виртуална реалност или поне се опитваше. Но и да беше го чул, най-вероятно щеше да му се изсмее в лицето. Бос имаше право, никой не можеше да престои на това място неограничен период от време, защото генерираните специфични мозъчни вълни можеха да предизвикат и нежелани вторични физически малформации. Но това важеше само за новобранците – явно този не беше такъв. Екипът на детектива наблюдаваше странното изражение на лицето му – нямаше следа от конкретна емоция като радост, тъга, или гняв – беше като перфектната восъчна отливка за идентифициране на лицето на някой престъпник, когато биометричните данни не бяха достатъчни за това.

Трябваше да почакат, но те се постараха да използват времето в максимална степен, за да поогледат наоколо.

 

“Ще живея аз в нечий друг живот.”

Неизвестен автор

 

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА И ТРЕТА: ПЕТО НИВО

 

Убиецът напразно чукаше на вратата, обсебен от дивата идея, че ще успее да проникне в заветното ниво – нищо не ставаше. Челото му беше плувнало в пот, но вратите не поддаваха – те зорко пазеха своята тайна.

За момент обаче убиецът ясно осъзна, че за него нямаше друг изход – не можеше да се върне назад, не можеше и да продължи напред. Беше прецакан, здраво прецакан.

Когато проумееш вътрешно, че животът те лашка като бурно море и от теб зависи да оцелееш, започваш да ставаш малко по-сериозен.

То продължаваше да опипва вратата за всякакви скрити дупки и ключалки – нищо подобно.

Някъде в дълбочината на душата си той застена – отнетите животи щяха да му излязат през носа. Той искаше да бъде номер едно и успяваше да поддържа репутацията си на хладнокръвен килър. Успя да омае Ом Гур Нал, но вече беше свършил мръсната работа – при това отлично.

Какво друго му оставаше? В дълбочината на чувствата малко хора могат да видят простата реалност – а именно, че нищичко не се беше променило, ама абсолютно нищичко. Колкото по-дълго времето минаваше, толкова по-очевидно беше това.

Убиецът се опита естествено да се върне на някое от познатите нива – защо не четвърто, трето, второ, а дори и първо?

Но там също не можеше да проникне! Беше направо страшно!

За първи път усети безпомощност – истинска, а не само престорена.

За първи път лицата на хората му се сториха различни и гласовете – други.

Където и да отидеше, всичко щеше да се повтаря – той беше безмилостният убиец! Сега беше напълно сам!

Беше изчерпал всички средства от арсенала си и нямаше с какво да въздейства на околната среда – физическа сила, оръжие или пък някакъв вид своего рода заплаха.

Тогава изведнъж започна да се моли – сключи ръцете си в блага молитва и се опита да бъде добър. Да бъде човечен и не му се получи!

Вратите като че ли трепнаха, но никоя не се отвори и нищо не се случи.

Той наведе глава и разбра, че сам се беше докарал дотук. Не можеше да вини системата, уличния живот или пък някакво друго лошо влияние. Последиците за неговата психика бяха огромни – къде-къде по-брутални бяха мислите му докато изпълняваше своите поръчки с брутална прецизност! Като истинска котка! Неспособен и на грам съчувствие!

Опита второ ниво – това ниво беше интересно и не много популярно по някаква причина, но успя и дори получи пълен достъп. Въздъхна облекчено. След като влезе, съзря надпис “Това е нивото на самоубийците! Добре дошли в новото си амплоа!” Идваше му да закрещи! Къде по дяволите се беше набутал! Тръгна да се озръща, но нищо не ставаше – навсякъде беше все същата табела. Ставаше истински тъпо! Второ ниво можеше да увреди скротума на всеки мъж, който беше отишъл там без ясната причина защо е там!

Тайните на военните бяха много интересни, но човек трябваше да се поразходи из нивото. Малко по-късно той ясно можеше да види някои супер секретни разработни като например ниаранов тезодакс, който генерираше нановълни, които преспокойно можеха да причинят вътрешна имплозия на мозъчната тъкан.

- Уау! – щеше да изреве убиеца.

- Уау-бау! – отговори странното ехо.

- Кой е там? – повтори той.

Този път ехо нямаше. Обърна се и беше разпорен на две. Кръв закапа от устата и от вътрешните му органи. Беше дяволски мъртъв. Малко преди да умре почувства една особена леност и простена. И после устата му замлъкна завинаги – без хрип, без стон!

Тялото на убиеца се замята и Бос забеляза това.

- Явно е видял нещо – съживи се детективът.

След малко човекът дойде в съзнание и видя Бос и екипа му.

- Ето че се върна! – усмихна се победоносно Бос.

Другите край него закимаха глави и понечиха да уловят злодея. Той беше гъвкав и определено силен, но нищо не можеше да спре цялата хайка да се разправи с него! Детективът не бързаше да го убива – не, искаше да получи максимално много сведения, защото после явно нямаше да може.

Използва странно оборудване, с което се опитваше да прочете мислите му – дълбоко разчитане на виртуалните му мисли, но той си оставаше непроницаем.

- Предай се! – ревна Бос и завря уреда в лицето му. – Покажи ми каквото искам да зная.

Убиецът се изсмя в лицето му и се изпика на пода. Другите подлудяха и забиха прикладите на оръжията си – той рухна като старо мушкато. Нямаше никакви сили да се противи, а и нямаше никакъв смисъл. Дълбоко вкоренените му страхове вече се превъплъщаваха и материализираха около него.

- Ще говоря! – ревна той.

- Ти си човек на Ом Гур Нал, нали? – заинати се Бос.

- Точно така – процеди през зъби той.

- Защо трябваше да убиваш точно Шейм – запита го детективът. – Той не беше кой знае колко важен!

- Не трябваше да убивам него! – ревна убиецът.

- Майтапиш ли се, кучи сине! – ревна Ренто. – Да не сме ти за подигравка! – изрита го той в лицето и онзи направо напълни гащите на скафандъра си. – Говори веднага иначе ще те направя на кайма!

- Не си първият – озъби се през кървавите си зъби онзи.

Другите си мълчаха. Бос се беше замислил нещо.

- Не можа да влезеш в петото ниво, нали? – изстреля той с обвинителен тон. – Не можа да влезеш и на останалите! – гласът му прогърмя заплашително.

Убиецът се сепна – този детектив си го биваше. Как беше разбрал?

- Ще живея аз в нечий друг живот – продължи неумолимо детективът. – Това е, което си повтаряш толкова често преди да заспиш нали, копеле мръсно – довърши обвинителната си тирада той.

Убиецът го изгледа с възхищение – той познаваше толкова добре психиката на престъпниците. Просто чудесно!

- Ами ти, детективе! – нагло се обърна той. – Ти явно си забравил, когато се видяхме последния път!

Бос се вцепени, после застина и просто не отговори нищо. Къде ли беше виждал това нагло леке?

- Шефе, време е да тръгваме! – сръгаха го останалите, но той беше като в унес.

- Ако се сетиш кой съм точно, ще разрешиш загадката! – присмя се онзи.

Бос се върна и започна да му нанася безмилостни удари по тялото и главата. Направо го смели. Тестостеронът го правеше да откача! Идваше му да го пръсне като балон! Но се отказа!

Онзи вече беше направо неузнаваем.

Вземаме го с нас – нареди Бос и другите започнаха бавно да се изнизват от неугледната квартира.

 

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: МАРК И САСИЯ

 

След като напуснаха заведението на Екълстоун, те видяха толкова много неща. Трябваше да се крият и да продължат по своя път напред – не толкова прости бяха нещата в действителност. Съвсем не толкова прости! Където и да отидеха знаеха, че трябва да намерят информация за култа. Но те не знаеха нито за смъртта на Зорин, нито накъде бяха се пръждосали Дърниам и останалите. Всичко беше една пълна неразбория. Преди изобщо да тръгнат нанякъде, Марк я спря и я предупреди:

Не се знае дали ще се върнем живи, ако стане нещо просто стреляй и толкова. Няма да се сърдя. Оцеляхме при атаката на база “Диомед”, но сега е различно. Пък и вече съм живял достатъчно. Нека се опитаме да направим нещо за тази изстрадала планета още един последен път! Пък да става каквото ще!

Сасия беше запазила все още борбения си дух и осъзна, че той имаше право. Не я лъжеше, нито живееше в илюзии за светло бъдеще. Странна постъпка! Тя искаше да запомни Марк в онази светлина, в която го познаваше по-рано!

Двамата се измъкнаха и се опитаха да минат незабелязано през Ензок Ра, но именно тук бяха спипани от бандата на Шейм – беше истинско предизвикателство. Марк беше много бърз и ги натъркаля като зрели дини. Просто ги напиля. Само Биг Джон му оказа по-сериозна съпротива. Впоследствие се опита да покаже и някои други неща на новобранците след като бръкна за лазерния си резец. Сасия също се би мъжки. После двамата преминаха и през редица други квартали и се отправиха към Кимур Зон – заветното място на дукесата на Леарния.

Може би там щяха да успеят в своите разследвания – дукесата щеше да ги посрещне с разтворени обятия. Или поне така се надяваха – те бяха толкова целеустремени с всичко това, с което се бяха захванали. А култът беше нещо ново за мнозина на тази планета!

Преди да излязат от Имградон минаха през толкова много от старите квартали – и Инток Рул и Азак Интул вече на практика не съществуваха, но всеки от тях имаше реалното желание да си вземе едно последно сбогом с това място. Странно след като бяха следи предишните два конкурентни града – това място си беше техният дом.

Далеч напред зората се разпукваше и те трябваше да бързат. Бандата на Шейм макар и малобройна беше твърде опасна. Те дадоха най-доброто от себе си и ускориха ход – така и трябваше да бъде. Кой знае кой друг мераклия щеше да иска да им вкарва крошета!

Дълбоко в себе си Марк усещаше, че те със Сасия не бяха същите и никога повече нямаше да бъдат – беше толкова тъжно, но времето променяше хората – така беше станало и с тях.

Сега те не бягаха с жар или плам, а с нуждата да продължат да правят това, което обичаха – поне още малко.

Казват, че времето лекува всичко, но Сасия нямаше да забрави никога пропуснатите години, нито какво беше станало по-късно.

След толкова много време се виждаше, че причините се криеха много по-дълбоко и те никога не биха споделили своите страхове с някой друг. Но и двамата знаеха прекрасно какво точно се случваше.

Тъгата ги беше налегнала, но дълбоко в себе си те продължаваха да пазят онази целеустременост на първичната енергия, която ги беше довела дотук.

- Как стигнахме дотук? – задъхано я попита Марк.

- С вяра в бъдещето? – леко шеговито му каза тя. – А сега, партньоре, давай право напред!

Продължиха без да продумат. И двамата имаха своите вътрешни тревоги. Сасия се беше омъжила не по любов, а по задължение, но имаше стабилен брак и здрави деца. Какво повече?

- Щастлива ли си? – внезапно я попита Марк.

- Не съм и нещастна – леко уклончиво отговори тя.

Да, тя беше жена, да, нищо, присъщо на жените не й беше чуждо, но вътрешно в себе си отлично знаеше, че да кокетничи не бе в нейната природа. Не го направи и сега!

- Забрави – отклони темата на разговора Марк. – Да оставим това за друг път, ако изобщо има такъв.

- Да живея аз в нечий друг живот – тихо промълви Сасия.

Тогава в окото на Марк проблясна сълза – тя беше разбрала. Това му стигаше.

Марк ясно осъзнаваше, че няма право да иска нищо – не че това имаше значение, просто за протокола.

Беше благодарен, че бяга оценили заслугите му – това беше важното. Мястото му сред тези хора трябваше да бъде заплатено по правилния начин.

Далеч напред имаше други проблеми за решаване – много по-сериозни и неотложни.

Сасия също знаеше, че той се измъчва вътрешно не от любовни и сладникави чувства, а от ясното осъзнаване на обективната реалност – техният живот никога не бе им принадлежал в истинския смисъл на думата.

След като излязоха от града, решиха да помислят за най-краткия и обходен маршрут до Кимур Зон.

Знаеха, че каквото и да направят, ще бъде крайно опасно – нямаха оправдание да не внимават.

Опасяваха се да не бъдат заловени от някой патрул или някоя друга шайка разбойници.

Дълбоко в душите си знаеха, че този път може и да им е последната битка, но не съжаляваха за нищо, тъй като бяха видели и преживели повечето неща през тези дълги деветнадесет години.

Този път нямаше връщаше назад.

 

 

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА: ТРУДНИЯ ПЪТ КЪМ СВОБОДАТА

 

Пътят беше повече от триста мили – не беше лесно да стигнат до крайната дестинация. Този път не можеха да разчитат и на нирангайтерите, които друг път бяха под ръка. Трябваше да се ходи пеша, което беше немислимо поради огромното разстояние. Напредването през тези необятни територии друг път би било повод за разговори, но сега палещото слънце отнемане от енергията им и сигурно щяха да умрат в средата на пътя, ако на Марк не му беше хрумнала една брилянтна идея – е, може би идеята беше на Сасия, но той мъничко я подобри.

Спомниха си как майор Кетроул и Кийт Ендуокъл бяха си набавили вода чрез филтрационната сонда от убития огромен гроандус.

Всички гроандуси бяха отдавна убити затова не беше възможно сега да направят това.

По пътя за Кимур Зон се натъкнаха на стара филтрационна станция, обслужваща някои от основните постове по пътя към столицата на Леарния. Всичко беше в много стар и очукан вид.

Двамата се опитаха да намерят място, където да пренощуват – дълбоко в сърцата си те изпитваха радостно вълнение пред неизвестното – това беше техният начин да бъдат щастливи.

Нощта мина твърде бързо и дълбоко в себе си те знаеха, че битката с демоните ще реши веднъж и завинаги всички техни трудности. Те осъзнаха фалшивия живот, който бяха живели през тези деветнадесет години – една илюзия, наречена “синя пролет” от един ненормален доктор.

Сондажите отдавна бяха зарязани не само защото нямаше желаещи да вършат това, но и по редица други причини. Говореше се, че в някои от тях дори витаели духове – никой никога не беше потвърждавал това. Марк и Сасия се опитаха да заспят бързо, за да са свежи на сутринта.

Сънят скоро склопи очите им – нямаха време да изпаднат в нерадостни мисли.

Твърде тъжно беше, че вече бяха дълбоко в себе си убедени, че това е краят. По-голямата част от живота им беше минала – те стояха като паметници на едно друго време и макар че се опитваха да се впишат успешно в новата реалност – вътрешно знаеха каква е истината. Всичко си имаше начало и край!

Преди да заспят обаче те успяха да наблюдават залеза – странна смесица от оранжево, синьо и лилаво – толкова красив и толкова хаотичен, подобно на техните мисли.

Когато красотата станеше самоцел – това беше пагубно и двамата споделяха това вътрешно убеждение. Мнозина биха оспорили до голяма степен дали светът, в който живееха в момента, беше точно по-добър от предишния. Не се ли опитваха да задържат те спомените от своето минало, които безвъзвратно им се изплъзваха.

- Не искам да умра самотна – изстена Сасия. – А може би дори осакатена от някой вражески куршум. Искам просто да видя отново семейството си за последен път! Така загубих Родриго, не искам да загубя и тях сега!

- Аз също – опита се да я окуражи Марк. – Но може би започва една нова епоха – толкова интересна като предишната. Времето е голям магьосник и е способно да прави подобни номера. Остава да се борим пък каквото излезе накрая.

Сасия не можа да чуе разсъжденията му, защото отдавна беше заспала. Не искаше да пропусне възможността да се наспи добре преди да се впуснат в последното им приключение.

Марк стоя буден още известно време – спомни си за Кенджи, Дърниам, Отеца, Плъха и всички други. Пророни едва чута въздишка – как му липсваха старите времена. После и той се унесе и заспа като пън.

Малко преди зазоряване някой като че се опита да ги разбуди. През стиснатите клепки на Марк се процедиха първите издайнически лъчи на утрото. Размърда се – Сасия не беше до него.

Край тях се забелязваха войници – Марк не беше виждал техните униформи, но се досети, че може би са на Архистрата.

- Какво правите тук? – строго ги запитаха те.

Марк беше опитен, но не му оставиха много време да говори, защото няколко приклада се стовариха върху главата му. Той рухна. Всичко се завъртя пред очите му.

- Водете ги бързо – нареди някакъв механичен глас. – Не им давайте много време да се опомнят.

Докато го влачеха като куче, Марк си спомни как беше съзерцавал красивата луна през своите студентски години и беше мислил, че това ще продължава до безкрай – е, този период на романтика беше приключил доста отдавна – сега дори най-малката грешка можеше да ти коства живота.

Войниците вървяха уверено напред, влачейки своите жертви. Не говореха помежду си, нито използваха някакви скрити знаци за комуникация. Просто следваха неотклонно поставените им заповеди. Някъде напред се чуваше глъчка и те знаеха, че ги очакват. Скоро щяха и да стигнат. Това явно не бяха първите бегълци, които улавяха скрити във филтрационната станция.

Марк усещаше, че този път гибелта им беше наистина близко – твърде близко дори. Запита се какъв беше смисълът на живота му и не можа да си отговори – може би отговорът не беше чак толкова прост и лесен.

Времето изтичаше. Сасия определено не беше наоколо. Може би я измъчваха и щяха да я убият.

Внезапно нещо се заби в тила на Марк и той изпадна в безсъзнание. След малко се свести – но видя, че са в нещо като огромна походна шатра – богато украсена и наредена.

Приличаше на гуаронските шатри, но беше двойно или дори тройно по-голяма.

Хвърлиха ги грубо вътре, а пред тях се смееше самият Архистрат.

- Да не би да отиваше да видите братовчедката ми? – изказа своето предположение той. – От това няма голяма полза – тя просто няма да Ви свърши работа!

Той се кискаше и беше очевидно, че се забавляваше искрено – беше просто драго да го гледа човек.

Марк започна бързо да осъзнава каква точно беше ситуацията – не можеше просто да шикалкави до безкрай – просто нямаше да мине номера.

Той не посмя да погледне Архистрата отведнъж от страх онзи моментално да не му вземе главата. Предпазливо се замисли какво да отговори:

- Ваше превъзходителство, ние не идваме на аудиенция при уважаемата дукеса, а сме пратеници на Казук Мон – това име беше прочел в заведението на Екълстоун.

Архистратът стана доста сериозен и като че ли малко по-благосклонен – той все още не беше чул за убийството му, въпреки че бяха минали няколко дни. Но беше достатъчно предвидлив, за да не приема всичко на доверие.

Дълбоко в душата си обаче искаше да е така. Ако неговият опасен сътрудник беше отстранен, това означаваше, че пътят към неговата абсолютна власт над Зегандария е почти изчистен – оставаха дукесата и разбира се Ом Гур Нал. И никой друг!

Марк очакваше присъдата си, но Архистратът не бързаше да му отговори.

Искаше да чуе, ако онзи имаше да каже още нещо – беше му интересно, но знаеше, че го държи в ръцете си и е въпрос на време да му види сметката.

Марк реши да продължи в същия дух:

- Разбрах къде е протежето на Казук Мон и какъв договор е сключил с демоните – той каза това доста наизуст, но съумя да звучи убедително.

Архистратът като че ли се върза.

- Тога може да ми го каже всеки – изсмя се той. – Особено някой, който вече е на път да си загуби кожата.

- Ваше благородие – каза смирено Марк, - може ли да изтъкна, че аз знам кой е по петите му.

Тук архистратът искрено се заинтригува – дори и да не чуеше нещо, което да му бъдеше донесено от многобройните шпиони и доносници, фактът, че някой е толкова добре осведомен значеше много.

- Слушам – кратко каза той.

- Ами, оказа се, че доста хора са по петите му – започна Марк, - но съм почти сигурен, че някъде в дъното стои Ом Гур Нал.

Архистратът само си позасука мустака. Това момче явно можеше да му е от полза. Той мразеше и в червата Ом Гур Нал заради огромната му власт и сила. Направи знак и войниците пуснаха Марк.

 

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА: САСИЯ

 

Макар че беше жена Сасия не получи много добро отношение, а беше замъкната към една странична юрта, където я хвърлиха на земята като чувал с елендоранс. Тя не можеше да се защити, защото я бяха овързали здраво със зеретиеви нишки.

Тя беше чувала само кофти истории за развратния Архистрат – той добре знаеше как да се разправя със своите противници и да не проявява дори и елементарна капка милост.

Сасия беше в шок, тъй като видя на каква жестокост са способни войниците на Архистрата – и това при положение, че не беше обявено военно положение или нещо такова.

Сасия нямаше намерение просто да си стои със скръстени ръце, а в главата й препускаха всякакви идеи за възможно избавление.

Далеч на Север имаше малък сепаратистки лагер – така наречените хора артасан . Те можеха и да им помогнат, но нямаше как да стигнат до тях.

Тя нямаше ни най-малка представа какво се е случило с Марк – това беше толкова страшно. При свирепия полъх на спомените в нейното съзнание проблясваха странни и недоверчиви образи. Тя ги беше събрала, за да има идея как да продължи своя утрешен ден – нищо друго не й оставаше – дължеше го заради децата си.

Беше тук доста отдавна – сякаш я бяха забравили.

Наясно беше, че Марк сигурно има някакъв план – при това явно беше започнал вече да го привежда в действие. Нямаше намерение да чака и да губи време, оставяйки всичко в ръцете му.

Запита се обаче колко всъщност го познаваше. И за първи път усети колебания. Сега условията бяха различни.

Опита се да освободи своите ръце и крака. Беше безполезно. Направо абсурдно. Никакво развитие на нещата.

В дълбочината на собственото си съзнание Сасия разбра къде всъщност бъркаше – тя беше приготвена за жертва, а Марк явно беше придумал Архистрата, че може да му бъде полезен.

Сасия си спомни как Марк й беше разказвал колко е красиво небето над Зегандария – това беше още когато бяха деца и играеха заедно.

Имаха нужда да усещат красотата на живота, защото за тях всичко беше ново. Времето им се струваше безкрайно. Но тези няколко години бяха оставили незабравим отпечатък върху съзнанието й.

Отърси глава – сега не му беше времето да се отплесва. Реши да използва хитрост.

По време на обучението си за военен пилот Сасия беше научила не една или две хитрини – те щяха да са й от огромна полза сега.

Явно хората на Архистрата бяха добре обучени, защото никой никога не я беше връзвал така.

Възелът беше особен, тройно преплетен и многослоен, както би се изразила Сасия. Всеки пилот беше длъжен да разпознава поне петнадесет основни вида между които – беседъчен и така наречения констриктор . Сасия усети, че възелът беше направен по начин при който колкото повече се движеше, толкова повече се затягаше.

Оставаше й твърде малко време – тя загиваше, подобно на някой душен от огромна боа.

Вътрешно преживяваше най-страшните си кошмари отново и отново.

Демоните измъчваха съзнанието й – явно около Архистрата витаеше някаква нечиста сила – не можеше да е другояче. Никога тя не беше изпитвала тези чувства – дори когато беше участвала в битката за база “Диомед”. Никога не беше чувствала подобна безнадеждност.

Когато затвореше очи чувстваше абсолютна празнота. Това трая цяла вечност.

По едно време клетката се отвори и вътре влязоха войници:

- Идваш с нас! – изреваха те. – Ще те водим при Пурпурния великан!

След това бързо я извлачиха навън.

Надеждата остана някъде на дъното на нейната клетка.

 

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА: ПУРПУРНИЯ ВЕЛИКАН

 

Мнозина биха погледнали с недобро око на подобни бърборения – толкова шум за нищо. Някъде в дълбочината на съзнанието на всеки има по един пурпурен великан – някой го асоциират с Ада, а други просто – с фантазията си.

Архистратът беше решил нещата по много по-различен начин. Търбуха на великана беше кух, а специални пещи го нагряваха, когато поставеха клетника вътре, отвън звуците се чуваха като прекрасна музика.

Сасия трябваше да бъде поставена именно в това приспособление, за което тя нямаше и най-малка представа.

Дълго бяха го приготвяли, докато тя спокойно си кротуваше в клетката.

Марк не се виждаше наоколо, тъй като Архистрата го беше оковал и поставил на малко по-добро място. Но само за момента.

След като получеше от него предполагаемите сведения, щеше набързо да го ликвидира. Междувременно не беше спрял да яде и пие и да се наслаждава на живота само така както той си знаеше. Демоните нямаше защо да му се бъркат в това отношение. Той беше господар – при това напълно истински.

Където имаше войници – те също знаеха, че Архистрата скоро можеше да бъде господар на всичко. Само Ом Гур Нал все още може би беше по-силен от него. А дукесата също щеше да падне негова жертва, нищо че бяха в роднински връзки.

Архистрата искрено се забавляваше – особено удоволствие му доставяха получените от Марк сведения за така създалата се ситуация.

Той нареди да гледа екзекуцията на жената, която изглеждаше да е важен бивш военен. Архистрата преди всичко се страхуваше от някакъв напълно неочакван преврат, който да го помете съвсем ненадейно.

Мнозина бяха пострадали от бруталния му характер – те щяха да го гонят докато не го унищожат без капка милост.

Развратният му характер обичаше да мачка и унижава не само жените, но и собствените му офицери – единствено връзките му с Ада му даваха известен гръб, но този гръб можеше да се отдръпне от него във всеки един момент.

Сасия беше качена по специална стълбичка преди да я натъпчат в търбуха на устройството.

Специални канали вкарваха горещия въздух, който трябваше да я задуши и дори опече жива.

Дори не си бяха направили труда да махнат скафандъра й – просто я лишиха от бутилките със сгъстен въздух и толкова.

Температурата започна бавно да се покачва. След малко тук щеше да стане много, ама много горещо.

Сасия започна да усеща, че специалната сплав на скафандъра й започна да омеква – явно онези знаеха добре какво правят. Стъпка по стъпка щяха да я сготвят като в консерва. А може би Архистратът беше дори и човекоядец!

Тя не очакваше Марк да я спаси като някой супергерой, а напротив - се чудеше дали е още жив. Заудря с все сила по стените на металния гигант, при което той започна да издава неподражаеми звуци.

Усети, че краят ще дойде скоро. Натисна скрит бутон на охладителната система на скафандъра си – дано поне той и помогнеше малко.

Действително това оказа известен ефект за около минута, преди горешният въздух да нахлуе в дълбините на своеобразната й обвивка.

Горешината щеше да изпържи гърба, раменете, гърдите и чатала й. Тя се замята като риба.

Тогава изведнъж горещата струя спря. Полуумряла Сасия едва отвори очите си – не чуваше никакви звуци отвън, нито по радиоефира. Скафандърът й беше надупчен като швейцарско сирене. Не беше в състояние също да движи ръцете и краката си.

Някой или нещо изтръгна капака на гиганта, който на практика беше една гигантска фурна.

Сасия погледна и не видя никой. Когато с подобие на пълзене успя да се измъкне, видя, че всички бяха загинали. Всички освен Марк той липсваше.

Обърна се и го видя. Нещо беше размазало главата му като на хлебарка.

Явно беше ужасно силно.

Огледа се – времето наоколо беше все така враждебно и неприятно. Опита се да намери скафандър, който да е в що-годе добро състояние – не успя!

Реши да смъкне своя собствен, но преди това забеляза, че скафандърът на Марк по някаква причина беше в най-добро състояние – свали го и видя, че той беше почти два пъти по-едър от нея. Щеше да й хлопа, но пак беше в пъти по-добре отколкото нищо.

Нахлузи го както можеше. Скафандърът не беше разхерметизиран – всичко започваше да си идва на място.

Вътрешно тя се успокои и провери системите за автономно дишане и защитния клапан – нямаше проблеми. Трябваше само да използва собствения си шлем, тъй като нещото беше пръснало този на Марк заедно със собствената му глава.

Сасия се огледа за някакво оръжие. Нямаше никакво друго чувство. Каза си, че поне ще се бори до последно.

 

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА: НЕВИДИМИЯТ

 

Толкова много неща бяха на главата й – а тя беше крехка – все пак бе жена. Нямаше и помен от предишната бурна младост, когато двадесет и осем годишната девойка вярваше във всички тези красиви неща. Сега тя знаеше, че животът е гаден и мръсен и правило номер едно бе да оцелееш. Дори и на всяка цена. Отдавна беше минало времето на истинското приятелство. Пелената беше пред очите й.

Оказа се, че някъде там имаше скрит призрачен воин, който беше избил останалите. Лудостта беше обзела съзнанието му. Сасия не можеше да го види заради модерния му костюм. Но какво търсеше той тук? Трябваше да има някакво логично обяснение! Призрачните войни бяха елита на армията и като такива трябваше да спазват специален кодекс на мълчанието. Сасия знаеше това добре.

Името на този самотник беше Фон Бласк. Някъде преди две-три години беше приел примамливата оферта на Архистрата да го охранява – при това срещу сериозна сума пари.

Всеки призрачен воин даваше дума да служи на своя господар независимо от обстоятелствата, а господарят също беше длъжен да се грижи за него.

Дълбочината на разбиранията на призрачните воини беше толкова различна от тази на обикновените хора, че за тях времето просто не течеше.

Сасия отчете този факт. Целият смисъл на живота им се състоеше във факта да служат.

Независимо дали Фон Бласк беше тъжен или несъгласен със своя повелител, той трябваше да го пази.

Сасия беше получила обучение на военен пилот, но никога не беше служила в пехотата и все пак беше чувала това-онова за тези страховити войни.

Някои от тях полудяваха именно заради раздвояването при изпълняването на служебните си задължения, на други съдбата пък беше дори още по-тежка.

Колкото и да се вземеше под внимание фактът, че Фон Бласк все още не я беше убил, тя знаеше, че това е просто щастлива случайност.

Фон Бласк свали шлема си и за първи път тя видя едно уморено лице на мъж около петдесетте и с дълбок и замислен поглед.

- Толкова ли не ти е мил животът, момиче? – гърлено изръмжа той. – Ти не си първата или последната, която въстава срещу моя господар. Защо изобщо го правиш? Какво печелиш?

Сасия не отговори абсолютно нищо.

Фон Бласк се приближи и я улови под брадичката.

- Имаш късмет, че си оцеляла, когато всички други, дори и Архистрата са мъртви. Това е моето отмъщение за всички призрачни войни, които дадоха животите си та дори и повече в битката за Ау Кактир.

- Затова ли го направи? – плахо попита Сасия.

- И не само! – мрачно й отговори той. – Този покварен строй трябва да си отиде. Да, аз съм прост войник, но го виждам всеки божи ден. Става все по-лошо и по-лошо. Въпрос на време е. Е, разбира се, и на малко нерви. Но накрая… - той не довърши, но Сасия се досети добре за какво става въпрос.

- Марк жив ли е? – попита го тя бързо.

- А, твоят приятел? – провлачено смотолеви онзи. – Ами загина! Явно детонацията е била по-силна отколкото предполагаш. Знаеш ли, че може би така е доста по-добре!

Наоколо прогърмя мълния. Времето ставаше не особено приятно. А Сасия беше напълно сама с този депресиран и мрачен воин, който явно беше стаил много тъга.

- Виждала ли си далечните звезди? – някак тъжно я запита той. – Навремето служих под командването на вицеадмирал Кенджи Нолсуро. Тогава онзи предател Ханс…направи каквото направи…

- Защо извърши това? – отново го запита тя.

Призрачният воин не отговори, но страховитата му фигура беше достатъчна, за да й вдъхне страхопочитание. И да я накара за пръв път да осъзнае човешката страна на воина.

- Чувала ли си за Последната Врата? – зададе той поредния си въпрос. – Ханс се опитваше да отвори точно нея, но не успя. И отиде на съвсем друго място. На място, което може и да не му харесва, но може би е точно за него. Кой знае какво се е въртяло в главата му тогава!

- И защо трябва да ти вярвам? – запита тя с недоумение.

- Защото аз съм баща му! – беше отговорът.

- Как е възможно изобщо? – не се сдържа тя.

- Въпросът ти, моето момиче, би следвало да бъде накъде води Последната Врата – тихо и спокойно я поправи воинът.

Времето сякаш беше спряло. Сасия го гледаше унесено без напълно да разбира какво й говори той. За нея той беше почти митична фигура – почти несъществуващ или по-точно съществуващ, но може би единствено в своята собствена реалност.

Той се досети и смекчи тона си.

За това тук ти нямаш вина – аз трябваше да разчиствам сметките си с този подлец Архистрата. Но понякога падат и невинни жертви. Твоят приятел явно е трябвало да бъде една от тях. Да, той ми беше господар, но никога няма да стане собственик на душата ми – колкото и много пари да има и колкото и много да лъже и да заблуждава всички. Дойде време цялата истина да излезе наяве.

 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Mарк 9:43-48

* Хьониксов ефект – (измислен от автора) изразява се в безболезнено, но необратимо умиране на мозъчни клетки вследствие претоварване на мозъчната кора.

*  Деумос – от гръцки език означава страх.

* Крезил – демон на мързела.

* На езика на емазиайците – това са отцепили се хора, живеещи ден за ден.

* Видове моряшки възли​​​​​​​