На момичето, което ме научи да виждам цветовете и красотата...

Не ги слушам. Предполагам, че трябва,  но... мозъкът ми изключва. Тялото спира да оказва гостоприемство на душата и тя отлита далече. Сигурно казват нещо важно. Да съм до тях, нали за това са приятелите...

Зная, че е тук. Той ме целува и прокарва пръсти през косата ми. Жестоко е, но не изпитвам нищо. Мисля, че разбира. Вече не се опитва да говорим, нито да ‘достигне’ до мен. Някой ден ще се откаже и ще си тръгне завинаги. И по-добре, не искам никого в живота си.

Дори не съм сигурна, колко време е минало, изгубих усещането. Има дни, дори цели седмици (може би и повече?), в които не съм излизала никъде. Стоя сама и мисля. И пуша. Дърпам от цигарата, поемам цялата ù отрова в белите си дробове и издишвам дима на малки кълба. Те поемат своя път към белия таван и изчезват. Дали усещат болка, когато спират да съществуват? Или пък са щастливи накрая? И в един момент просто спрях да чувствам – нямаше болка, нямаше радост, нямаше дори апатия. Сиво и празно.

Той ми каза, че когато съм на прага на отчаянието, трябва само да се огледам около себе си и да видя, че има хора в къде-къде по-окаяно състояние. Например старецът, който се качи току-що в метрото. Прегърбен, ходи трудно, изглежда болнав. Почти съм сигурна, че с малката пенсия, която получава, едва ли може да си набави всичко необходимо за нормален живот. А момичето до мен не различава цветовете, струва ми се. По-безвкусно облечена жена не бях виждала. Или нечистоплътният мъж отсреща... Всички те обаче имат поводи да се усмихват...

Как успях да попадна в Метрото на щастието?

Посетих семинара “Как да се смеем, когато нямаме настроение?”. Изкуствената усмивка се осъществява на Принципа за фалшивите оргазми – държиш се, както очакват от теб, ‘оправяш’ се сам по-късно, и всички са доволни. Дори лъжите са сиви и безвкусни, какъв тогава е смисълът? Жажда за лицемерие.

Започнах да ходя и на сбирките на Анонимните еди-какво-си-холици.

“Здравейте! Казвам се Кичка!”

“Здравей, Кичка!”

“Имам проблем със... “

Огледалото. Оттам ме гледа изморено лице с големи и тъжни очи. Отражението пее Баладата за разбитото сърце, провалените мечти и самотата.

Мисля, че и култивираните печурки причиняват халюцинации.

Виждам духове с черни качулки. Вървят след мен и ми говорят. Чудя се,  лудост ли е или изпитание? Ако си прережа вените, няма да потече кръв, а нещо мазно, тежко и черно. Не ме е страх от смъртта, нито, че ще горя в някой от деветте кръга на ада. Страх ме е, че няма да усетя нищо! А най-ужасното е, че може би отдавна съм мъртва. Аз съм Духът, Черните качулки са стражарите и това не е живот, а наказание за слабостта ми. Има логика.

*****

Забих острието дълбоко и почувствах, че наистина съм жива. Цялата треперех от болката, тялото ми агонизираше. Отворих очи и заплаках. Заля ме топлата вълна на облекчението.

Тогава Го видях, Видението в най-светлите ми кошмари от плът и кръв. Косите Му бяха разрошени от вятъра, а очите Му излъчваха необикновено ярка светлина. В ръцете си държеше безброй цветни дъги...

Видях  красотата в цветовете на света, които се научих да различавам миг, преди да умра. Свободна и лека, преминах от Другата страна.