На момичето, което ме научи да виждам цветовете и красотата...
Не ги слушам. Предполагам, че трябва, но... мозъкът ми изключва. Тялото спира да оказва гостоприемство на душата и тя отлита далече. Сигурно казват нещо важно. Да съм до тях, нали за това са приятелите...
Зная, че е тук. Той ме целува и прокарва пръсти през косата ми. Жестоко е, но не изпитвам нищо. Мисля, че разбира. Вече не се опитва да говорим, нито да ‘достигне’ до мен. Някой ден ще се откаже и ще си тръгне завинаги. И по-добре, не искам никого в живота си.
Дори не съм сигурна, колко време е минало, изгубих усещането. Има дни, дори цели седмици (може би и повече?), в които не съм излизала никъде. Стоя сама и мисля. И пуша. Дърпам от цигарата, поемам цялата ù отрова в белите си дробове и издишвам дима на малки кълба. Те поемат своя път към белия таван и изчезват. Дали усещат болка, когато спират да съществуват? Или пък са щастливи накрая? И в един момент просто спрях да чувствам – нямаше болка, нямаше радост, нямаше дори ...