„-Нали знаеш как в приказките има заключена в кула принцеса и триглав змей, който пречи на принца да стигне до нея?! Но в твоя случай – ти си и принцесата, и сама за себе си си змеят.“
Когато си малък, си мислиш, че ако се завиеш много хубаво през глава с голямото си меко одеяло, това ще те предпази от всички страшни чудовища. Минават години обаче и вече знаеш, че чудовищата не са например някакви същества с няколко глави и ръце, остри зъби и свиреп поглед, които изкачат от мрака и искат да те сграбчат, а само онези вътрешни демони, които спят в самия теб. През деня те седят по-притихнали, някъде надълбоко в душата ти, макар че ясно знаеш, че винаги ги има, че са там, но с падането на мрака и времето, когато отново трябва да се завиеш и да влезеш в царството на съня, те изведнъж се разбуждат и ти показват как съвсем не са изчезнали. И когато те не са от външната , а от вътрешната страна на одеялото, е трудно. Водят безмилостна битка с ума ти. Онези ужасни демони, сътворени от спомените, от скритите желания, от измамените очаквания, онези черни мисли, за които не искаш да признаваш на никого, дори на себе си, но самият ти няма как да избягаш от тях. Някои от тях казват ‚можеше‘, ‚трябваше‘, ‚щеше“, други пък точно обратното ‚как можа, защо‘. ‚не биваше‘. Понякога те карат да мислиш с часове преди да заспиш, друг път заспиваш лесно, но се събуждаш по средата на нощта. Сам си. Може би дори ти е студено, но студено само физически ли? Малките твари от най-тъмната ти страна са най-силни, когато сърцето ти е празно и вледенено.
Ако имаш късмет обаче, някога събудил се от поредния кошмар осъзнаваш, че не си сам. Две топли ръце те обръщат и това е най-сигурното и приятно ‚одеяло‘ – не защото демони вече няма, а защото демоните ви си подхождат.
© Силвия Все права защищены