- Наистина ли мислиш, че можеш да полетиш?
Гледам я. В бяла рокля е, демоде, доколкото разбирам нещо от това.
Виж, за  жени без рокли пò имам, какво да разкажа.
- Мога!
Съвсем сериозна е, но съм свикнал да ме приемат на сериозно жените. След седемнайстата си годишнина. Когато една съседка нахлу у дома, в отсъствието на мама. За тава дойде, а си тръгна без, но усмихната и щастлива; толкова, колкото никой не я беше виждал на нашата улица. После, приказката тръгна бързо. Разнесе се. И мама се сдоби с най-красивите съседки. А аз - с интимен прякор. Жребче. Поради някои физиологични особености. Жените казват, че било важна подробност. Не съм сигурен, че ги разбирам, защото за едно джудже, невярващо в Снежанка, светът никога не разкрива докрай тайните си. Бързо свикнах с ролята си на жиголо и независимо дали ми харесваше, се примирявах, приемайки го за даденост, а не за призвание. Човек не винаги може да избира.
- Ще се ожениш ли за мен?
Попита ме, а бялата ù рокля предизвикателно помаха с краища под закачката на ветреца.
- По-голяма си от мен - опитах да се измъкна.
Засмя се. А смехът ù предизвикателно и натрапчиво отекна в душата ми. И там остана. Лесно ме надвиват със смях. Може би, защото ми е липсвал винаги. Вкъщи се нагледах на нацупени физиономии, стигат ми за цял живот. Вечно безпаричие, тате псуваше управниците, бачкаше на две места, а мама въздишаше по отминалите времена. И макар че се радваше на неочаквано голямо внимание на женското съсловие на махалата, а по-късно дори и на част от градския елит, тя не бе щастлива. Не разбираше защо, изведнъж, се оказа толкова важна особа в малкото ни градче. Женската ù интуиция ù подсказваше, че нещо не е съвсем в ред. И често чувах как плаче нощем в стаята си.
- Имаш избор - гласът на непозната ме сепна. - Ако се ожениш за мен, няма да скоча.
- Виж, нека да го обсъдим, но не тук - помолих я. - Да слезем долу.
Засмя се. И аз го направих, бях смешно джудже, пълно до устата със смях. А тя, бяла, красива птица. Качвайки се тук, не мислех, че има някой. Зърнах я на ръба на покрива, миг, преди да се отлепи от него. Неволно изкрещях. Спря, обърна се, срещнах погледа ù.
- Хей! - викна ми. - Какво правиш тук!
Когато си джудже, с прякора Жребче, често трябва да правиш неща, които не харесваш, за хора, които не харесваш. Не винаги можеш да избираш с кого го правиш. Плащаха ми, а това помагаше на татко да си почива повече, на мама да влиза в магазина с изправена глава. Когато Дяволът ти предлага това, което искаш най-много, дори да е самият Дявол, трябва да танцуваш с него.
- Попитах те нещо!
Искаше ми се да я помоля да не крещи толкова, макар да се съмнявах домоуправителят да се сети да ме търси тук. Така внезапно се върна. Добре, че жена му, Ана, зърна случайно колата му да паркира. Докато изляза в коридора, асансьорът вече наемаше по етажите нагоре. Ана хлопна вратата, свивайки рамене, а аз хванах стъпалата към покрива. И ето ме, тук, при тая лудата, дето иска да полети.
- Мислиш, че съм луда, нали? И че те баламосвам, че мога да летя?
Отново оня смях, обезоръжаващият.
- А, не, не! Не съм казал това...
- Тогава, кажи, че ми вярваш?
Бях съгласен да кажа всичко, само и само да не скочи, защото си представях после колко обяснения трябваше да пиша. Нямах разумно обяснение на факта, че съм на този покрив, а не исках да компрометирам Ана. А и не ми се гледаше полет от покрива на десет-етажен блок, знаейки как ще завърши, на паважа. Щеше да стане една...
- Вярвам ти, разбира се! - помъчих се гласът ми да звучи уверено.
Изненадващо се приближи до мен. Погледна ме, от упор. Зелените ù очи бяха спокойни, но настойчиво се опитваха да надникнат в мен. Уж бях свикнал на женски погледи, не се поддавах лесно, но тия очи, с нищо незаплашващи ме, гледащи без страст и жар, без любов и желания, тихо ме поглъщаха. Имах чувство, че ме разглежда отвътре. Като стар, познат албум, преглеждан вече милион пъти, който все пак отваряме, с надежда, че е останало нещо забравено в него.
- Ти си лъжец. - каза ми спокойно, без укор. - Гледай сега!
Зинах, да кажа нещо, но тя вдигна предупредително пръст пред устните си:
- Просто гледай!
И... полетя!
Бялата птица се залюля, краката ù се отлепиха от плочата, започна да се издига във въздуха. Ръцете ù плавно и спокойно се движеха, в лек размах, роклята ù заплющя, заигра се с вятъра, косите ù литнаха, разпилени около лицето ù, зеленото в погледа ù се сливаше със синевата над нас. Всичко бе за по-малко от минута; остана да си рее така, във въздуха, до мен, а аз бях бездиханен. Когато се сетих да си поема въздух, тя се спусна меко, без звук, докосна ме с ръка:
- Изплаши ли се?
Сигурно съм изглеждал още по-глупаво, дребното, засмяно джудже, пред величавата, бяла птица.
- Аз... аз...
Само това можех да произнеса.
- Спокойно, исках само да ти покажа.
Усещах допира ù през блузата си, нежен и ласкав, като маминия, в ония години, когато, сутрин, ме будеше за детска градина. И думите ù бяха същите: "Не исках да те изплаша. Само да ти покажа слънцето. Виж, изгряло е вече и чака да се събудиш."
Но от този сън не можех да се събудя. Бях объркан, смутен, вярващо-невярващ на очите си.
- Сега се убеди, нали? Ето, за това, осем години вече, ме държат в психиатрия и ме тъпчат с лекарства.
Застана на ръба, там, където я бях заварил на идване. А аз се свлякох на метър от нея. Краката ми се подкосиха. Седнах и не смеех да мръдна. Искаше ми се да остане. Да не полети, защото от тук нататък, не знаех и сам как ще протече животът ми. И защото осъзнах, че не нужно да си роден като животно за разплод, за да имаш мечти по-високи от десетия етаж.


*  *   *