Джентълмен
Февруарският вятър танцуваше бос по улиците на големия град. Подхващаше шапките на забързаните пешеходци и те уплашено ги притискаха. Вечерта приближаваше, да открадне и малкото топлинка на деня, а студеният пакостник танцуваше все по-бързо и яростно. Улиците опустяха, дори помиярите притихнаха, миролюбиво свили опашки, прилепили гърбове едно към друго до входовете.
Малкото аристократично общество на местните аутсайдери се събра в единствения парк на града. В каменното кошче за боклук горяха прибраните през деня кашони, пластмасови бутилки и стари дрехи. Протегнали ръце към спасителния огън, те разменяха ракията, донесена от Джентълмена.
Мъжът минаваше петдесет, с дълга коса, заплетена на плитка или пусната свободно, а в стила му на обличане и говорене прозираше странно високомерие. Умееше да краде незабележимо и, въпреки ястребовия поглед и режещ език, всички живееха в мир с него. В кризисни моменти именно той донасяше бутилка, хляб или лекарство. Откъде, никой не знаеше. Тайна оставаше и как винаги намира бяла риза и черно борсалино. Дрипите, в които ходеше, съчетаваше до последния детайл по цвят и вид. Но не това накараше уличните аутсайдери да му признаят първенство сред тях, а онази паметна случка с великата писателка Маруся Мей. Тази история с времето се бе превърнала в истински Манифест на малкото изолирано общество.
Бутилката беше изпита, огънят почваше да угасва, нощта се очакваше да бъде тежка. Утре някой нямаше да бъде вече здрав, което означаваше да стъпи с единия крак в гроба. Всеки придърпа дрипите по-близо до тялото.
- Ех, да имаше още кашони - промърмори дебелата Тони и повдигна огромните си гърди с ръце.
- Или поне няколко книги - добави замечтано Петър.
- Джентълмена има скрита книга, ама не я дава - някак уж невинно подхвърли Христо.
Дрипльовците наобиколиха Ястребовият поглед и стесниха кръга около него плътно.
Той безизразно измъкна остър тънък нож от пазвата и и го насочи право към Христо. Нито мускулче не трепна по лицето му. Групата направи крачка назад. Знаеха, че сивите очи няма да мигнат и поне двама ще заминат за ада.
-Ти я знаеш наизуст цялата – хартията не ти трябва - повиши писклив глас Христо. - Тони, кажи номер на страница.
- Трийсет и три - отсече дебеланата.
- Хайде, Джентълмен, кажи как започва?- провокира го един от мъжете.
Ястребовият поглед го прониза като куршум и започна с равен глас: „Индианският вожд повдигна копието и се прицели точно. След секунда главата на бизона трепна от изненада и огромното тяло се сгромоляса, улучено точно в окото.”
- Петдесет и четири – въодушевено изрецитира Петър.
Джентълмена вдигна високо глава: ”Русите къдрици на жената бавно се обагряха с кръв. Тя се обърна и погледна червенокожия вожд изненадано, но без страх. Черните ú очи го пронизваха, без да трепнат. Индианецът слезе бавно от коня.”
- Че той може да си измисля – неуверено изказа мисълта си на глас Тони.
Джентълмена бръкна в дрехата и измъкна сякаш от сърцето книга с червени страници. Краищата ú бяха оръфани от многото четене, приличаше на евтин приключенски роман, но мъжът я подаде като китайска ваза на Тони. Тя пое книгата внимателно и нежно. Томчето носеше още топлината на мъжкото тяло и дебеланата трепна. Отвори на страница трийсет и три и зачете бързо редовете. Погледна Джентълмена замислено и после разгърна на петдесет и четири. Прегледа началото и затвори книгата нежно.
- Дума по дума, точно.
Джентълмена пое романа и отново го сложи до сърцето. После бръкна в дълбокия джоб на панталона и извади бутилка джин. Отвори я под жадните погледи на другите и я подаде великодушно на този до него. Обърна се, повдигна коша с догарящия боклук, отмести плочките под него и като магьосник подхвърли две-три цепенички дърва в огъня. Бавно намести скривалищната маскировка и мушна ръце в дрипите.
Христо се изкашля. Трябваше да се реваншира от името на всички.
- Май съм забравил края на историята с Маруся Мей. Ще я разкажеш ли, докато пийнем бутилката?
Джентълмена се усмихна едва-едва. Изпъна гордо рамене и преметна плитката като Уили Нелсън:
- Беше октомври, преди няколко хубави есени. Тъкмо се бяха пукнали кестените. В ресторант „Оазис” пристигнаха писатели на някаква конференция. Има ли творци, винаги пада по нещо, те са милостиви души. Заедно с Христо отидохме на официално посещение при тях. Пиколото не ни пускаше в началото, но аз казах, че имам среща с Маруся Мей, щяла да пише книга за такива като нас и искала да ни види. Видях името ú отвън на афиша и го отплеснах ей така, за по-достоверно. Онова момче, младо-зелено, още не ми научило репертоара, взе, че ми хвана вяра. Влизаме ние, минаваме от маса на маса да кажем „добре дошли” на гостите. Те ни гледат и мигат, ние – доволни, докато стигнем дъното на салона, два пъти опразнихме дозатора. По едно време, фиксирам, към нас идва охраната. Лоша работа, казвам на Ицето, дай да ошмулим поне още една маса, пък после, каквото сабя покаже. Да, ама на пътя ни застанала кралица, моделките ряпа да ядат пред нея – черни очи маслинени, коса като крило на гарван, кожа - млечно кадифе. Стои тя и говори с някакъв дебелак, а ние с Ицето приближаваме лекинко, защото охраната идва към нас. Спираме при тях, а в това време обявяват „Танго фламенко” на Армик специално за Маруся Мей. Жената ме поглежда с крайчеца на окото, после поглежда мъжа и му казва: ”Господин адвокат, вече съм обещала танца на друг”. „На кого - пита дебелият кретен, а тя посочва мен. „На този Джентълмен”. Глътката ми пресъхна и усетих краката си гумени. В следващия момент се изпънах като войник и направих поклон като граф и барон едновременно. „Тоя ли е джентълмен?” – изсмя се като дива свиня адвокатът и извади петдесет евро. „Откупвам танца веднага.” Бога ми, извади чисто нова банкнота и я тикна в дозатора. Гледах като хипнотизиран парите, после жената. Очите ú не трепваха нито за миг, но долната ú устна помръдна няколко пъти. Така малките момиченца казват ”не ме е страх”, а в същност умират от ужас. Хванах с два пръста еврото и го върнах обратно в джобчето на Господин Адвоката. Оня се засмя и извади още петдесет. „Става ли сделка - ме пита, а аз се чудя какво да му кажа. За сто евро ще ядем и ще пием месец и половина, ама... Онази жена срещу мен ми реже с поглед сърцето.
- Сто евро ли струва джентълменската дума - ме пита и ме гледа така, сякаш съдбата ú зависи от мен.
- Не, госпожо - отговарям тихо, а Ицето само преглъща и гледа парите умоляващо.
Около нас се насъбраха хора, ди джеят чака, а адвокатът примигва като преяла коза.
Връчих дозатора на Ицето и подадох ръка на дамата. Отивах да танцувам танго с великата Маруся Мей. Стигнахме дансинга, а отвсякъде виждах съжалителни погледи. Те не знаеха как съм танцувал танго и румба бос в пясъка по река Струма като момче. Нямаха представа какъв съм бил преди да попадна в обществото на бездомните аристократи. Поклоних се и понесох моята дама в ритъма на божествено танго. Краката ми допираха пода на пръсти, а тялото ми трептеше с всеки звук на магичната музика. Усещах пулса на Маруся и ръката ú, по детски прегъната в моята. Тя следваше ритъма деликатно, със страст, която може да убие мъжа. Но аз бях от старата гвардия, пусках я и я придърпвах към мен, завъртах я и пак я оставях да мисли, че води, когато водачът всъщност бях аз.
Когато свършихме танца, аплодисментите изригнаха като вулкан. Заведох писателката до мястото ú, поклоних се и благодарих за удоволствието да бъда неин кавалер. Тя се усмихна и ми надписа романа с писалка „Паркер”: „На Джентълмена с благодарност от Маруся Мей ”. После извади сто евро и ги постави в книгата.
- Изпихте ли парите с Ицето? - потръпна може би от студ Петър.
Джентълмена извади отново книгата. В мъждивата светлина на догарящия огън отвори първата страница. До написаното със ситен дребен почерк пожелание стоеше непокътната банкнотата.
Мъжът затвори книгата и каза някак особено:
- Ако утре не се събудя, да ми сложите до ръцете вместо икона тоя роман. А с еврото да пиете, докато огънят стигне сърцето. И да не забравите „Тангото ” на Армик.
Бездомниците не казаха нищо. Но Джентълмена знаеше техния отговор.
© Илияна Каракочева Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Да! За Илияна
. -
Удивително!
Страшна идея, чудесно развита. Благодаря! -
Гордея се че публикувам в един сайт с тебе! Бих се радвал да закупя издадена от тебе книга за домашната библиотека. Само дето не знам от къде. Поздрави!
-
Обожавам тангото на Армик. Сега за мен то има и друго лице. Лицето на джентълмена. Благодаря
-
Благодаря ви отново за присъствието и изказаните мнения!
Весислава, радвам се, ако начинът, по който пиша, помогне на някого в неговото творчество.
Иван, хубаво е да разбера, че ти също си тук и публикуваш в този чудесен сайт за изкуство.
Силвия, комплиментът е изключително задължаващ!
Ивайло, благодаря за поздравите и оценката!
Петинка, ти четеш със сърцето, няма как да не те докосне моята малка разказана история. Благодаря ти за съпреживяването!
Любара, прав си, ако не ни е докоснала нечия съдба, няма как да я разкажем.
Виктор, ще помисля над твоето предложение за заглавие. Има логика да бъде така и носи няколкопластов смисъл. Благодаря за идеята!
Диана, една мисъл казва, че загубиш ли достойнство, всичко си загубил. Трудно е да бъдеш достоен и беден, но не е невъзможно!
ХУбав ден на всички!
Поздрав! -
Интригуващ разказ за достойнството - едно изчезващо вече човешко качество! Поздрав, Ина!
-
Поздравления за талантливо написания разказ!
Ами ако заглавието беше "ТАНГОТО НА АРМИК"?... -
Разказът ми е много близък, защото и аз имам писано за такива хора, които наричаме бездомници. Или клошари - " Срещал съм и щастливи клошари"
Ти си задълбала навътре в една случка, аз наблюдавах малко по-отстрани.
Но и двамата с нещо сме били провокирани, за да пишем за тях. Или от съчувствие към съдбата им. -
С Пер и компания! Барона
-
Аплодирам те, Или!
Отново!!! -
Поздрави
-
Като класика... Наслада и удоволствие!!!
-
Инче, здравей! Радвам се, че те срещам в "Откровения" с този прекрасен разказ. Чудя се откъде намираш Жан Валжановите теми и ги поднасяш по такъв оригинален начин. Ти си като брашнен чувал - винаги има какво да изтупа българската литература от теб. Поздравления!
-
Върнах се отново на този прекрасен разказ - открих още впечатляващи моменти, които ще запазя за себе си. Благодаря ти и за урока по писане, който ни даваш, в отговор на Пер Перикон.
-
Перперикон, Росица, Петя, Странник, благодаря ви за изказаното мнение. Бездомниците наистина са странни хора, повечето от тях с наистина необикновени съдби. Познавам няколко от тях и понякога си мисля, че те са по-истински от нас, защото нямат нищо и могат да оценят и малкото, което да ги направи щастливи!
Поздрави! -
Илияна,отново разкошен разказ!
Парите не осветляват душата.
Хубавите мигове,дадените обещания,малките жестове са някак свещени за човек,на който му стига и малко да е щастлив... -
Благодаря за отговора на въпроса ми! Очакван отговор! Ще ми се колкото може повече автори да го прочетат!
Създаването на добра белетристика е трудоемък и продължителен процес. Добрата белетристика е като доброто вино - майката му е в отлежаването! При виното - на готовия продукт, при белетристиката - на идеята, на черновата, на първата, втората, третата редакции... Но и при доброто вино, и при добрата белетристика времето още повече подобрява качествата им и засилва удоволствието на потребителите им. Още веднъж - благодаря! -
Благодаря на всички за прочита на моя разказ със сърцата и за приемането на моя герой, такъв, какъвто е - малък, голям, странен, обикновен, уникален.
Нина, Даниел, Весислава, Надя, думите ви ме топлят и ми дават увереност да продължавам.
Перперикон, самото написване отнема около час. После редактирането е на няколко етапа- няколко пъти през известно време, за да може разказът "да отлежи". Това може да е седмица или месец. В случая разказът "отлежа" около месец и претърпя 4 редакции.
Светлана, ако един разказ не вълнува, значи не е трябвало да бъде написан. Радвам се, че написаното те е докоснало.
Поздрави и успешна седмица на всички! -
Сърдечни поздрави, Ина! Сакралната нужда от достойнство, въпреки и поради обстоятелствата поднесена по "твоя си" начин експлоадира над прозаичната описателност в един ярък фоерверк от запомняща се Емоция. Емоция,за която ти Благодаря!
-
Благодаря за удоволствието от прочита на един от най-добрите разкази в сайта! Сюжетът докосва душата, но и изпълнението - постройка, език, неочакваният финал - са перфектни! Поклон!
Извинявай за неудобния въпрос, но ако не е тайна, ми се ще да узная - колко време отдели за написването му и колко за редактирането му? Благодаря! -
Поздрав с обич!
-
Джентълменът, танцувал танго и устоял на земните страсти, в името на духовното, което струва много повече от 100 евро, ще остане един от най-запомнящите ти се образи, мила Ина. Стискам ти ръка с уважение и преклонение пред таланта ти.
-
Армик или Илияна? Кой дава повече на душата? А сега де! И за да няма сърдити - по една огромна шестица и на двамата.
-
Красота! Благодаря ти!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
