Мале, мале! Ако знайти какво ми са случи… Оня ден да зема да умра. По случайност. Както си пиех ракийката, дето ми я даде един приятел (бях стигнал на седмата чашка), когато са гътнах.
     И още не съм изстинал както трябва – от Общината ми са обаждат:
     – Господине, донесете си смъртен акт, молим!
     Много се изненадах, че са толкоз експедитивни.
     – Ама чакайте да си почина, бе хора! Да не мислите, че умирането е лесна работа!
     – Имате достатъчно време да почивате – ми рече служителката. – Първо трябва да донесете смъртен акт, иначе ще носите отговорност по член еди кой си и ще продължим да ви начисляваме данъци и лихви.
     „Брех! – рекох си. – Като бях жив не знаеха, че съществувам и въобще не съм плащал нищо.“
     И естествено, отидох в институцията, която трябваше да ми издаде документа. Там се направиха, че не ме виждат. Не се изненадах, щото и докато си бях жив, си беше същото. Веднъж отидох да кандидатствам за социални помощи, а ми казаха: „Следващият, моля!“ Значи фактически ме няма.
     Отивам в Местни данъци да им кажа, че никога не съм съществувал, ама и там не ме забелязват. Заставам пред гишето, а жена ми, която работеше там, ми вика:
     – Госпожо…
     Тъкмо да й са скарам, че ми вика „госпожо“, обръщам се и гледам – зад мен някаква бабишкера с модерна шапка. А жена ми продължава:
     – … не сте си плащали данъка на къщата от 1961 година. С лихвите дължите…
     Гледам, бабката подбели очи и се гътна. Изведнъж дойде някакъв охранител да й прави изкуствено дишане, а тя ми проговори:
     – Младеж, откога си на опашката?
     А така! Все още някой ме забелязва!

     24. 07. 2016 г.
     Русе