Автомобилът беше малък, но изглеждаше впечатляващо заради футуристичните си форми и ефектната боя – богата палитра от нюанси на зеленото. Жана застана до него и се заслуша в костюмирания мъж на средна възраст, който подробно ù разясняваше техническите и софтуерни параметри на машината. Макар че владееше английски много добре, тя не успяваше да схване всичко, защото не бе свикнала с провлечения говор на мъжа. С няколко уточняващи въпроса успя да си изясни основните неща, а именно: колата беше прототип, снабден със свръхмодерни навигационни системи и изкуствен интелект; щеше да получи 1000 долара, ако се повози един час на нея.

Жана нямаше представа по какви критерии е била избрана от стотиците други кандидат-доброволци, но се радваше, че има възможност да допълни доходите си от сервитьорството. Вече два месеца работеше по студентска програма в САЩ и изкарваше добри пари, но, както казва Мечо Пух: „Колкото повече, толкова повече”. Усмихна се, спомняйки си любимата детска книжка, и попита плахо:

  – Значи колата ще се движи сама, без шофьор?

  Мъжът кимна и заговори успокоително:

  – Рискът е минимален. Досега използвахме каскадьори, в условия близки до градските, като нямаше никакви инциденти. Сега ще я изпитаме в самия град. Не се безпокойте, навигационните системи са последна дума на техниката. Проблемът е по-скоро психически, просто хората не са свикнали да се возят в превозно средство без шофьор.

  – Да, страшничко изглежда – каза Жана, но не се бе разколебала, даже любопитството ù нарастваше с всяка изминала минута.

  – Пътуването ви ще бъде предавано на живо в няколко сайта  с голяма гледаемост.

  – О, значи ще стана известна – подметна на шега Жана, но онзи захапа темата и започна да ù обяснява, че събитието може да „раздвижи” кариерата ù.

  Жана подписа представените ù документи и на следващия ден се качи в двуместната кола без волан под възторжените възгласи на десетина въоръжени с камери и фотоапарати журналисти.

  Нещо избибка и на екранчето се появи: „:)” и съобщение: „Изглеждате прекрасно, Жана”.

  Студентката се усмихна и смигна към екранчето, на което, за нейна изненада, веднага се появи: „;)”.

  – Впечатляващо – каза Жана и затегна старателно колана си, следвайки инструкциите на компютъра.

  Колата потегли и с елегантен завой се включи в движението. Жана естествено бе напрегната, но и въодушевена от факта, че е станала част от толкова значимо събитие.

  Всичко вървеше идеално. Колата реагираше на всяка промяна в пътната ситуация, управлявана сякаш от шофьор с дългогодишен опит. Жана сияеше, както когато баща ù за първи път я качи на виенско колело. Другите участници в движението я поздравяваха с изсвирвания на клаксон, възхитени от прекрасната нова технология.

  Скоростта се увеличи и Жана се огледа притеснено. На екрана се появи следното:

  „Пулсът ви се учести. Мога да намаля скоростта, ако така ще се почувствате по-комфортно.”

  Жана прихна да се смее, после си каза „да”, и скоростта веднага падна.

  Компютърът пусна още едно: „:)” и добави: „Гласовата команда приета.”.

  Жана предполагаше, че има хиляди други интересни опции и я хвана яд при мисълта, че едва ли някога ще може да си позволи такава кола.

  Малко след като ù се обадиха по телефона, за да ù кажат, че тестът ще приключи до десетина минути, на екранчето се появи „<3”. Миниатюрното сърце дори пулсираше, хвърляйки искрящи отблясъци.

  – Обичаш ме, а? – попита кокетно Жана и смигна. Засякъл смигането с датчиците си, компютърът отговори с „:)”, както и с текста: „Чертите на лицето ви и фигурата ви отговарят на общоприетите норми за красота. Очите ви имат рядко срещан цвят, комбинация от синьо и зелено. Гласът ви е приятен, с мек тембър. Имате акцент, който е по-скоро интересен, отколкото дразнещ.”

  Жана се изкиска:

  – Бре, тези нови технологии. И аз те харесвам, особено боята и тапицерията.

  На екрана цъфна „:)” и по-голямо „<3”.

  В този момент колата плавно спря на пешеходна пътека. Отзад изсвириха гуми, а от колонките проехтя: „ВНИМАНИЕ, ОПАСНОСТ!” Шофьорът на един пикап с големи гуми се бе разсеял, докато оглеждаше футуристичното превозно средство без волан и сега отчаяно се опитваше да избегне сблъсъка. Не успя. Чу се трясък и малката кола отскочи напред, пометена от пикапа. Жана изпищя и се хвана за врата – камшичният удар бе доста силен.

  На екрана излезе ново съобщение: „Пътнотранспортно произшествие, моля, запазете спокойствие! Пострадахте ли? Имате ли някакви здравословни проблеми?”

  Жана примигна уплашено и понечи да отвори вратата, като същевременно каза:

  – Наболява ме вратът.

  „Моля, не слизайте от колата. Най-близката болница е на 2 мили оттук. Ще ви закарам там.”

  – Не мисля, че се налага…

  „Датчиците показват, че изпитвате болка. ТРЯБВА да ви закарам там!”

  – Ох, добре. Ама че късмет!

  Жана веднага бе приета за преглед. Оказа се, че няма сериозни наранявания, но трябва да носи ортопедична яка поне десет дена. На излизане от болницата студентката едва не се сблъска с човека от фирмата, който, пребледнял като платно, започна да се извинява:

  – Много съжалявам, госпожице. Дано не сте пострадали тежко. Вината не е в нас, нито в колата. Онзи тъпанар се е заблял и не е успял да набие навреме спирачки.

  – Е, случват се такива работи – измърмори Жана.

  – Застраховахме ви, така че не се притеснявайте за разходите по лечението, а хонорарът ви вече е преведен по ваша сметка.

  – Да, благодаря.

  Чу се настоятелно бибипкане и Жана се извърна бавно, щадейки натъртените си прешлени. Зелената кола отвори подканящо дясната си врата и примигна с мигачи. На екранчето светеше червено сърце.

  – А, между другото, решихме да ви подарим тази кола, като извинение за причинените неудобства. Вярвам, няма да заведете дело…

  – Не, няма. Вината не е ваша.

  – Разбира се преди това ще я ремонтираме за наша сметка.

  – Много благодаря!

  Жана се качи в колата и с усмивка на уста потупа арматурното табло.

  – И аз те обичам – каза.

  Червеното сърце се уголеми и запулсира учестено.