Точно осемте къщи и светилището придаваха този необичаен колорит на най-малката от външните махала на Папаз дере – Болгар махала. И както името показваше, тук наистина живееха българи. Но не българи по националност, а онези, истинските българи, потомците на Аспарух, Крум и Расате. Историците нелепо пишеха в учебниците за прабългарите, как са се претопили сред славянското население. Тук, в Папаз дере, имаше от всичко. Та дори и прабългари. Но те не вярваха в Христос по волята на княз Михаил, нито в Аллах, принудени от султан Баязид. Тези няколко души бяха оцелели през вековете, за да запазят вярата към Тангра. Заедно със северите, те се числяха към онези изчезващи видове на картата, които прахта на историята бавно, но и сигурно поглъщаше.

Беше хубава сутрин и Тервел тъкмо бе започнал да реже голямата камара с трупи. Беше същински българин. Висок, як, с набито мускулесто тяло с жилави и здрави ръце. Огромната и тежка бичкия, която държеше, не представляваше трудност за него и се движеше плавно по дървото. Онзи метален звук на назъбената, кована стомана и пукотът на всяка треска от сухата дъбова дървесина създаваха подобен на мелодия ритъм, който унасяше момъка. Поредният дъбов труп бе паднал и Тервел се спря за няколко секунди. Понеже Болгар махала беше в ниската част на местността, когато момъкът погледна към селото, видя пушек по прашния път. Очевидно беше конник и идваше тук. Облакът прах бързо приближаваше и се кривеше във всевъзможни форми, оставяйки след себе си диря от чудни вятърни картини. Но те бяха толкова мигновени, че ако за миг се разсееш, то никога не би могъл да видиш този „прашен сюжет” отново. Когато конникът приближи, Тервел го разпозназа и тръгна да излиза от двора. Отвори дървената порта и излезе на улицата, откъдето със сигурност щеше де мине посетителят. Трополенето на копитата се усилваше, а със него и онова странно чувство за неизвестност в душата на момъка. Най-накрая черният и лъскав кон забави ход, направи още няколко крачки по чакъления калдъръм и спря успоредно до младия българин. Върху красивото животно стоеше млад мъж, който досущ приличаше на Тервел, но не и по очите. А и беше рус. В лицето му си личаха същите български черти, същата емоция, същата решителност и дързост.

            - Слава, на Тангра, Тервеле!

            - Жив и здрав, братко.

Това бе по-големият брат на Тервел, който живееше в центъра на Папаз дере. Бе се оженил преди няколко години за дъщерята на местния учител и се бе преместил там, заради нея. Макар баща му Баян да беше един от най-пламенните последователи на Тангра, веднага щом видя смиреността и кроткостта на християнското момиче, но и онази дързост в погледа ù, той позволи на най-големия си син да се задоми при нея. И не беше сбъркал. От неопитомен кон, Боил се беше превърнал в истински пример за глава на семейството. Александра на дело бе изпълнила смисъла на името си и бе истински духовен покровител на своя съпруг и семейството си. А Боил беше силата. Онази мъжка чест и действия, които не позволяваха на никого да каже и дума за младите, камо ли да ги опетни по някакъв начин.  Те имаха вече син – Котраг. Момчето приличаше толкова много на майка си. Но бе вземало големите тъмнокафяви очи и русата коса на баща си. То представляваше уникална симбиоза от Христовите добродетели и мощта на Тангра. Възпитаваха го до уважава и двете традиции. Момчето беше кръстено в Православната вяра, но бе и посветено в прабългарските ценности. Когато отец Пантелеймон, който го кръсти, поиска да го анатемоса, задето е и последовател на Тангра, Боил едва не прекатури отчето от моста на клисурата. Макар отчето да беше върл последовател на православния канон, беше строго смъмрен от дядо Пимен за това свое дело. Игуменът прати нарочно запитване до синода дали Котраг трябва да остане в лоното на Христовата вяра. Оттам се произнесоха, че при така създалите се обстоятелства, ако едната вяра не пречи на другата и момчето е в духовна хармония, то Бог не дели според името на религията, а според делата – праведни ли са или не. Въпреки това отец Стамен от черквата в Папаз дере продължаваше да мърмори за първата божа заповед и едва ли не му изникна пришка на езика. Така се създаваха религиозните конфликти в Папаз дере и този не бе прецедент.

- По какъв повод си дошъл, Боиле? Да няма пак баща да ставаш. Ех, и аз да имах такава жена като Саша, досега третото да е на път. – Тервел се засмя дълбоко и юношеският му глас прекалено контрастираше с мъжката физика.

- Ти първо си намери жена, после приказвай. Татко у дома ли си е. Нося му тука малко армагани.

- Отиде рано при колобъра, в светилището. Трябвало да уреждат въпроси за нивите, дето били ги дали на бай Рамадан. Нещо им се виждала рентата ниска. Искали да изтеглят земята.

- Че кой ще я гледа тогава. Ако колобърът си мисли, че Рамадан му дава малко, да пита даскала Сюлейман ефенди колко му дава. Тия мюсюлмани, дето заграбиха земята... Рамадан, той плаща добре и работи модерно! Ама тоя пусти Сюлейман, ако не беше бай Мурад, да му остави завещано и фирма и парици... А тоя само ходи по кръчмите и пръска по пиячка. Добре че не е под закрилата на Тангра, че до сега някой гръм да го е затрил по нивите...

- Ти с твоя черен хумор... Обаче не идваш само при татко. Нещо друго те мъчи. Кажи на малкото си братче.

- То май не е много за казване.

- Е, хайде де?!

- Нали знаеш, наште „писаните” комшии от Картал махала. Оня ден пак е имало разправии на баира, дето кметът и „бизнесмените” от града ще дигат черквата.

- Е, и?

- Та снощи, Хаджи Исмаил видял една тяхна каруца да отива към малкия лес, над клисурата.

- Е и какво?

- Абе, ти не си ли чувал татко да разправя, че там правят някакви магии. Явно нещо много са ядосани на селото и пак са „пускали таласъми” снощи. Пък и работниците на Рамадан са видели дъщерята на „големият човек” да се прибира, като са излизали сутринта с тракторите да копаят слънчогледа.

- На тебе кой ти ги разправя тез глупости. Тангра ще те накаже, задето клюкарстваш. – Тервел отново се хилеше иронично, което, разбира се, колкото дразнеше Боил, толкова разсмиваше и него.

- Няма да пораснеш, Тервеле, май скоро. Ходих днеска при Рамадан, даскалът нали ми е тъст, заръча ми три чувала ечемик за коня му. Пък щом е за кончето, как ще му откажа. Та Рамадан ми каза. Сутринта Хаджи Исмаил пак е ходил при него „кайве” да пиели, че ми надува главата цяла сутрин с тея севери.

- Абе за северите не зная, ама дъщерята на, дето казваш, „големият човек”, хич не лъже. Ей такава жена искам.

- Ако Сварот каага чуе какво дрънкаш, може да те върже в някой пояс из нивите, да ти дойде малко акъл.

- Сварот ти го махни, аз Леина искам, не него.

- Има много хляб да изядеш и много дърва да нарежеш, докато Сварот ти позволи да се ожениш за Леина. Каагата няма току-така да пусне щерка си при някой нехранимайко.

- Нехранимайко ли ме нарече?

- Стига си се цупил, ами няма ли да ме поканиш да вляза, на пътя ли ще седим, докато се мръкне?

Тервел носеше на майтап и думите на Боил изобщо не го бяха засегнали. Двамата бяха пораснали под зоркото око на Баян и беше абсолютно недопустимо двамата братя да се карат. Въпреки това, Боил беше малко по-отговорен и по-сериозен, докато Тервел бе по-див. В младежките си години Боил беше почнал тайно да ходи всяка вечер в кръчмата и се бе научил да пие и да пуши. Когато Баян научи, младежът не бе виждал толкова бой с дървен кол през живота си. За да не делят нищо, бащата стовари и няколко сопи върху гърба на Тервел. Момчетата бяха много здрави. Което си личеше от следите от дървения кол на Баян по гърбовете им. Но за тях мързел и калпазанлък бяха забранени думи. За нещастие тяхната майка – Косара, беше се споминала преди десет години. Нито двамата братя, нито баща им можаха да разберат как и откъде беше дошла отровата в гозбата. Явно бе само, че е била предназначена за Баян.

Боил дръпна коня и го подкара към яслата на двора. Там бяха завързани конят на Тервел и вече поостарялата кобила на баща им. Двете животни направиха своеобразен поздрав към черния жребец на Боил и отново подеха да дъвчат жилавата люцерна. Това семейство уважаваше конете както всеки българин. Те бяха неотменна част от бита им. А и в Папаз дере почти нямаше къща без кон. Трудният терен не позволяваше на автомобилите да качват високите и опасни баири, особено по пътя за манастира и към клисурите. Затова пък конят тук беше незаменим.

Тервел и Боил влязоха в къщата, която се намираше под два големи бора. Те оформяха своеобразна арка, нещо като тайнствен духовен ход към домашното огнище. Тъкмо двамата седнаха на малкото диванче пред стъклената масичка, когато входната врата отново се отвори и оттам се чуха гласове. Единият беше на Баян, плътен и специфичен, а другият глас леко фъфлещ и завалян.

- Аз ти казвам, ювиги, да не бързаме със заключенията, но най-ск... Слава на Тангра, Тервеле!

Тервел стана да посрещне двамата мъже, и когато те го видяха, определено прекъсна разговора им. Баян подкани дребния човек и Тервел и влезе след тях в стаята.

- А, слава на Тангра, момчета! Не очаквах да ви видя седнали тука на раздумка. Като кокони. А дървата, Тервеле, бичкията да не ги реже сама?

- ,Еех, тате и Тервел е човек, остави го малко брат си да види, не ви идвам всеки ден.

- Така, така! Айде сядай и направи на баща си малко място, после ще се разправяме за дървата!

- Слава на Тангра, колобре!

- Жив и здрав, Боиле!

Сухият и дразнещ глас бе на колобъра. Този вече измършавял старец беше главен духовник на малката общност на българите в Папаз дере. И беше единственият. Той ръководеше всички светски дела и както се виждаше по бръчките по челото и около очите му, не бе преживял малко.

- Аз май ви прекъснах приказката с колобъра?

- Нищо не си прекъснал! Таман се разправяхме, че трябва тия ниви сякаш да ги преместим от Рамадан. Ама Сюлейман не ми се вижда много надежден. Остава при племенника на бай Ставри да ги дадем. Май е свястно момче.

Боил и Тервел се спогледаха. За тях беше очевидно, че това бе много хубава, тлъста и огромна лъжа, която да им замаже очите за момента. Нещо по-голямо от преместването на земята на българите при друг арендодател се случваше. А и в главата на Тервел се бе формирала въпросителната, защо колобърът нарече баща му „ювиги”. Нима бе някакъв владетел още от времето на Аспарух, каквито имаше по книгите и учебниците? Двадесет годишният младеж не можеше да проумее. Боил, обаче, имаше нещо наум. Той със сигурност знаеше, че лъжата прикриваше нещо, свързано с казаното му от Рамадан сутринта.