Картал махала беше най-отдалечената част от селото. Състоеше се от двадесетина къщи, чиито обитатели бяха най-потайните жители на Папаз дере. Наричаха ги севери. Често с тях плашеха малките деца със страшни истории как идват яздейки вълкодав и вземат дечицата навътре в гората. Естествено, това бяха празни приказки и суеверия. Жителите на далечната махала бяха изключитено добронамерени към всички, но поради верските си различия те бяха останали изолирани от останалите хора. И така се раждаха враждите. Така се раждаха и легендите.

Каруцата препускаше доста бързо по един от старите дърварски пътища. Сварот кага и дъщеря му бързаха да стигнат преди залез до свещените дървена, горе в планината. Именно тяхната каруца едва не успя да събори Хаджи Исмаил, който тъкмо се прибираше от своята обиколка. Но така или иначе той почти не ги забеляза. Двата огромни впрегнати вълкодава тичаха с всички сили и въздухът около превозното средство свистеше изключително силно. Девойката, която стоеше до Сварот, бе видимо притеснена и си личеше, че е плакала. Косата и се спускаше на дълги кичури и сега успяваше да прикрие красивото лице. Дори вятърът не успяваше да ги развее, а и не смееше. Това момиче, неподвластно дори на природните стихии, страдаше, а с нея и цялата природа. Дали и затова залезът бе толкова безразличен? Когато завиха на кръстопътя в посока обратна на Папаз дере, равният път се загуби и отстъпи място на пътека, водеща нагоре към малкия планински лес. Животните забавиха ход, усетили трудността на пресеченият терен.

Сварот каага, най-висшият сред северите, заслужено носеше титлата каага. Тя олицетворяваше не само власт, но и истинска доказана отговорност пред хората. Неговият железен характер успяваше да размекне коленете, дори на най-настоятелните от онези с черните очила и марковите косюми. Именно те бяха причината, привидно спокойното му лице днес да бе намръщено. Огромните му вежди, придаваха онази мъдрост на владетел и в същото време и топлият вид на истински баща. А щом Сварот беше навъсен, то наистина имаше проблем и неговото разрешаване изискваше незабавни мерки. Своята титла бе получил преди тридесет и шест години и бе най-дълго властващият управител на Картал махала. Смел, решителен, дързък, но умел и точен в своите решения, бе доказал на дело, че няма нерешими въпроси. Стига да имаш куража да се изправиш с цялата си същност пред тях. Той може би наподобяваше Атила хан, с тази подробност, че не бе лаком за завоевания, а просто със същата дързост защитаваше това, което бе постигнал. Дори раазините – вторите по чин след каага, бяха вече просто длъжности. Нямаше интриги, нямаше преврати, нямаше злодейства. Но макар и морален владетел да бе Сварот, администрацията не признаваше традициите и вярванията. Картал махала имаше свой наместник – инж. Иван Драгнев – дипломираното инженерче, което каагата ненавиждаше и което бе назначено от кмета на Папаз дере с единствената цел да могат „легално” да измъкнат повече дървесина от гората. А тя бе майка за северите и нещо много свидно. За нея Сварот всяка вечер плачеше в ума си. Но уви, неговата войнственост и мъдрост бяха безсилни пред беззаконието и наглостта на бюрокрацията. А и колкото да вярваше в прогреса, в новите неща, толкова повече се възмущаваше на тоталната деморализация. Когато отиваше в града (там, слава на Всевишния не го познаваха), всеки път оставаше със смесени чувства. Веднъж доволен от развитието на всяка една брънка от технологиите, а в същото време потресен от пълната липса на нравствени ценности у младите хора. Сварот не приемаше, че хора нямащи 31 години (според северската традиция, тогава човек ставаше истински пълнолетен), говореха за пари, за бизнес, за политика, а под устните им бе още на мама кърмата. Такъв бе Сварот каага. И така възпитаваше и децата си. Той имаше двама сина – Арс и Карно и една дъщеря – Леина – съкровището на Сварот, което пазеше като очите се и бдеше над нея като ястреб закрилник.

-Леина, тук ще спрем! – суровият и дрезгав глас на каагата огласи като ехо тихият и пуст планински лес. – Слез и вържи вълкодавите за дъбовото дърво ето там. После ще влезем навътре. – той погледна към девойката, която зад падналата пред очите и коса, плачеше.

-Татко, нужно ли е всичко това. Нима тези хора са направили толкова непростим грях, че трябва да бъдат наказани? От кога станахме коравосърдечни? От кога мислим само за отмъщение като християните и мюсюлманите – в името на Бог.

-Християните винаги са ни имали за ерес, за измет. Когато дядо ти беше каага, все още можеше да се чуе, че сме били животни, ядяли сме хора, пиели сме кръвта им. И всичко това от „богоугодните” християни. Но са май по-скоро богоизгодни, понеже не задават много въпроси, а безпрекословно вярват на писание писано кой знае от кого. А мюсюлманите? Ти поне си ходила на училище. Четеш, знаеш за Корана. Какви зверства са извършили те по нашите земи. И кому е било нужно. На Аллах? На Мохамед?

-Но...

-Няма никакво но. Ти подхвана въпроса, сега ще ми слушаш, не като баща, а като свой каага. – гласът на Сварот от мек и спокоен беше станал плътен и със всяка дума все по-страшен. - Същите тези, които в миналото почти са изтребили северите – продължи той -...едните смятайки ни за ерес, а другите защото не сме им се подчинили, ти искаш аз да уважавам. Да, уча хората си на мир, уча ги да уважават всеки човек, но когато те идват на моята земя, която е купена едва ли не с кръвта на дядо ти и заявяват, че е конфискувана от държавата, за да се построи на нея храм на тези, които ни сквернят, това не мога да го пренебрегна. Ти знаеш поне, че винаги съм пазел Картал махала да е в добри отношения със селото. И затова приех жалкият плъх Драгнев за наместник. Ако исках вражда, до сега да беше изгонен, а преди петдесетина година, може би и жив нямаше да излезе от там.

-Татко! Прекалено сурово съдиш хората за миналото. Ти си добър човек, не бива да постъпваш с някого зверски, само защото...

-Християнски приказки, Леина! На това ли съм те учил през всичките тези двадесет години? Да не помниш миналото, така ли? Да не помниш Завета? Да не помниш Кръвта?

-Аз съм се клела в Завета и Кръвта! Аз съм север. Аз съм север в цялото си сърце и душа.

-Тогава ще постъпиш като такава. Ще ми помогнеш. Ще ми помогнеш да си върнем това, за което Заветът се е борил хиляда и триста години. А именно, за чисто сърце и чиста вяра. Виж, Леина, дъще... Ние сме последните. Скоро ще се претопим сред останалите модерни хора. Селата вече са история, а ние си отиваме с историята. Религиите губят смисъла си там в големите градове. Колко от твоите съученици ходеха на черква, колко от твоите състуденти в града ходят на черква? Нали уж държавата е християнска? Нали уж са вярващи? Вярват, но в парите, Леина! А за да повярват отново в своят Бог, в своят Аллах, за да го потърсят в душите си, трябва да бъдат научени. Сляпото строене на храмове, с цел облагодетелстване и престиж не е вяра в Бог. Това е суета, едно безсмислено славолюбие! Затова ще трябва да минат през Ада на северите... Затова ще бъдат наказани...

Леина стоеше като попарена. Тя най-накрая отметна дългата си гарвановочерна коса и сега можеше да се видят мастиленосините й очи. В тях вече липсваше плачът. Думите на Сварот, нейния баща, нейния каага, имаха пречистващо действие. Сега девойката бе готова за начинанието – изпитание, с което едновременно щеше да докаже своята истинска принадлежност към Кръвта на северите и да продължи делото на Завета. Сърцето й гореше с онази неописуема ярост на сокол, с онази безцеремонна дързост на вълкодав. Двете животни сякаш изграждаха същността й, правеха я силна, допълваха човешкия интелект с животинската сила.

Слънцето почти бе залязло. Все още се виждаше един малък резен от него, който озаряваше планинския малък лес с кървавочервената си светлина. Точно тази светлина събуждаше свещените дървета. Малко преди да се спусне нощта и да облее с тъмнина околността, вековните дъбове навътре в горичката като че ли изтърсваха своите листа. Те се свиваха, прилепваха за клоните, сякаш се прозяваха. И разкриваха цялата красота на природата. Тази ефирна червена светлина траеше едва петнадесет минути. Затова Сварот бързаше да стигне навътре в гората.

След няколко големи крачки и пет минути трескаво лутане сред еднаквите и объркващи дървета, двамата стигнаха до малка каменна постройка с железни решетки. Приличаше на затвор и в действителност това беше същността му. Да затвори нещо в себе си. Да предпази останалите от това, което се намираше вътре.

Сварот пристъпи пред желязната порта, която беше прекалено ръждива, за времето си и свали засъхналите треволяци по ключалката. Личеше си, че тази врата не бе отваряна най-малко от петдесет години. Бе затънала в шубраци, няколко трънки успяваха дори добре да я прикрият, а също и намиращото се зад нея. Лек вятър повея и листата на дъбовете леко засенчиха портата. Тогава Леина забеляза онези жълти и хищни очи във вътрешността на постройката. Виждаше нещо познато, но и в същото време ужасяващо, та дори смразяващо всички човешка сетива. Нейните инстинкти и казваха да бяга с все сила от криещото се вътре, но Сварот усети и я хвана здраво за ръката.

-Много добре знаеш какво си обещала, Леина! Знаеш също така, че тази порта можеш да отвориш само ти!

Сварот подаде на момичето един тежък и силно деформиран метален ключ. След това си тръгна. Тя чакаше стъпките да отшумят. Да са толкова далеч, че да не може вече да ги чува. Най-накрая в ушите й глъхнеше единствено вятърът. Дъбовете бяха съвсем спокойни. Сякаш вековните монументи бяха затаили дъх в очакване на нещо върховно да се случи. Цялата същност на Леина бе скована – разумът й, тялото й. Тя не можеше да направи нищо, нито да помръдне, нито да мигне дори. Тогава се сети за думите на баща си от тази вечер. Тези думи, които тя щеше да помни занапред много добре. Тези думи, които каагата никога не беше и изговарял по такъв начин – като неин господар. Спомни си и тихия глас на майка си, нежното й лице, кадифените й очи, същата гарвановочерна коса. Спомни си как майка й пееше всяка вечер онази красива песен. И мелодията зазвъня през съзнанието на девойката. Тя се събуди от своя колапс. Сега знаеше какво да прави и устремено тръгна към ръждясалата порта. Вървеше с бавни стъпки. Така й бяха казали раазините. Това беше моментът, в който щеше да докаже, че е станала истинска жена. Това, което се криеше вътре, нямаше да я нападне. Тя щеше да го съблазни. Щеше да го съблазни с топлия си женски глас. С песента, която майка й неслучайно й пееше като малка. А песента не бе само в съзнанието. Леина пееше. Гласът й отекваше в притаените листа на горските стражи. И тихите й плавни стъпки. Тя постави ключа в тежката желязна порта и го завъртя. Двете големи жълти очи идваха все по-близо. Но тя не се страхуваше. Нежните звуци идващи от дълбините на душата и омавайваха, съблазняваха звяра. Най-накрая тя бутна портата. Пред нея се очерта фигурата на черен, свиреп и опасен вълкодав. Той скимтеше. Скимтеше, опиянен от мелодията. Но за миг. Неговата участ бе друга – да наказва. И се втурна през великите свещени дървета да извърши задачата, отредена му от девойката. Именно в песента й се съдържаше нужното послание, което вълкодавът трябваше да разбере. Той трябваше да раздаде правосъдие там, където религията и Бог отдавна бяха мъртви. Той трябваше да върне съзнанието на хората от лоното на алчността обратно при Всевишния. А Леина беше ключът.