Домът на Сашо
Какво да ви кажа, като няма какво да правя по цял ден, седя и си мисля за Сашо.
Сашо е от тихите луди. Той е винаги щастлив. Да бъдеш щастлив в големия град е голяма работа. Не всеки е роден с този късмет.
Сашо седи в една ниша до подлеза пред Спортната палата, под едно старо дърво. Там си е направил нещо като къщичка – парче кашон за сядане и парче кашон за покрив. Когато вали силно, слиза в подлеза. На мраморния парапет е наредил стари книги, които продава. Книгите са всякакви – от езотерика до художествена литература и стари учебници. Всичките са в ужасно състояние, Сашо не ги пази. От време на време някой купува от съжаление, някой му оставя нови...
Когато времето е хубаво, до Сашо неизменно стои една голяма жълта картина, нарисувана върху истинско платно и с истински маслени бои. Тогава със Сашо си говорим за Изкуството.
Сашо целият разцъфва, като ме вижда.
– Айде бе, човек, откога те чакам!
Какво ли е да седиш по цял ден и да очакваш някого, който ти е приятен. Представям си как и аз седя на едно столче до спирката на метрото и чакам любимите на мен хора да ми се обадят, да поговорим. Представям си приятелите от детинство, момичетата и жените, които съм харесвал, и внезапно усещам, че това ще е ужасно тъжно занятие. Всички те са застинали в моя спомен с най-хубавото в тях, но времето тече и някой ден може би няма и да ги позная. Както и те мен, разбира се. Но тогава се сещам за моя учител по музика, който беше ужасно стар и ужасно грозен, но аз тогава като ученик не забелязвах това. Защото духът му, като някакъв тайнствен воал, създаваше една магическа светлина около лицето му и го превръщаше в най-красивия ми и най-добър приятел.
Но Сашо очевидно не мисли като мен. Докато говорим, минават още бивши негови “клиенти” и той прекъсва разговора, за да се разговори и с тях. Сашо е много любопитен, непрекъснато ги разпитва за работата им, за книгите, които им е препоръчал. Огромното му плешиво чело се сбръчква от усилието, което понякога изпитва да осмисли всичко. Това е така, защото Сашо непрекъснато прави планове. Десетки, стотици планове, за да се измъкне от положението, което заема край този подлез вече повече от десет години.
Много странно, но и Сашо иска да забогатее бързо, както повечето хора днес. Имал някакъв познат, който живеел във Франция и щял да му уреди от там да му изкупят картините. Освен това много се търсело в Германия скрап, метални отпадъци, затова ме и търси постоянно – да бъда така добър да му регистрирам една фирма, за всеки случай, ако бизнесът му потръгне. Питам го какво ще прави с многото спечелени пари.
– Ще си наема малко ателие, там ще живея и ще рисувам – казва Сашо. – Едно време, като работех в склада на ”Вторични суровини”, имах много свободно време и рисувах. Кажи, на колко оценяваш тази картина?!
Сашо ме гледа със сините си, широко отворени очи и предварително се наслаждава на отговора, който ще чуе. Това е „Слънчевата картина” на Сашо. На млечножълт фон стоят в профил голите тела на момче и момиче. Аз не разбирам от живопис, но от картината, въпреки омърляната рамка и захабеното платно, струи такава светлина, че винаги като я погледна, се питам дали Сашо не е гениален художник.
– Най-малко 2 000 лева – казвам и Сашо примижава от удоволствие. Подозирам, че няма други картини, иначе не би ми показвал само тази, но не коментирам, за да не го обидя.
Напоследък обаче Сашо започва да става все по-неспокоен. Говори все по-бързо, непрекъснато пие вода и почти всеки път ме моли да му купя пица. Подозирам, че Сашо отново навлиза в криза и му е време да го вземат в лудницата.
– Пиеш ли си редовно лекарствата? – питам го, а той ме гледа изпитателно и нищо не отговаря...
Преди десет години Сашо го блъснал автомобил на едно кръстовище. Оттогава не е добре с главата, както сам се изразява. Периодично обаче положението му се влошава, започва да забравя, да буйства или да не се прибира при семейството си. Защото Сашо все още има семейство. Когато е в ремисия и болестта му е подтисната, то е неговата най-голяма ценност. Забравя дори за Изкуството. Носи цялата си пенсия по болест вкъщи на жена си и двамата си сина. Говори с гордост за тях и с благодарност за грижите, които полагат за него. Но когато Сашо спре да си пие лекарствата, започва да иска да бъде свободен. Истински свободен. Иска да бъде Човек, отдаден на изкуството. Сашо спира да се прибира в къщи или, ако се прибира, спи на балкона в гарсониерата в саморъчно направена къщичка от кашони. Тогава пък жена му спира да му дава двата лева за пица и кола на обяд, а Сашо спира да ù говори. Нито на нея, нито на децата си. ТЕ са предатели, те не разбират, че и той е ЧОВЕК. В такива моменти му се умира. Иска да разкъса обръча на връзките, с които е вързан и да полети, а не може. Само се къпе, непрекъснато се къпе. У тях, в общинската баня или само под дъжда. Тогава целият е мокър, жалък и мокър като куче, но тогава е най-щастлив. Тогава идват ония от “Здравето” с линейката и го прибират в лудницата в Костенец. И Сашо изчезва от този свят за известно време.
– Влизам отново в лудницата – казва ми Сашо и се усмихва тъжно. – Да знаеш, че няма да ме има около месец. Но като изляза, искам да направиш нещо за мен…
Винаги съм се питал какво е да влизаш в психиатрията със съзнанието, че си болен. Защото Сашо го има това съзнание. И преди кризите, и по време на тях. Може би защото е свикнал с двойствения си живот, да бъде и нормален, и не съвсем. Нима това не е играта, която играем всички ние напълно съзнателно. Лудостта да бъдем себе си и покорството да бъдем, каквито ни искат околните. Във всеки случай почвам да си мисля, че това е една способност на духа, бих казал талант, който не всекиму е даден. Талантът да бъдеш луд, когато си пожелаеш.
Слизам в подлеза да купя две пици и кока-кола за Сашо и за мен. Да отпразнуваме предстоящото му “заминаване”. Първоначално се питам какво ще правя, докато го няма, но после, някак странно, се успокоявам. Ако се навъртам от време на време край подлеза му, сто на сто няма да скучая. Понякога ми се приисква да го заместя, ей така, не знам защо, но много ми се иска.
Сашо имаше страхотния нюх да усеща щастливите луди край себе си. Записваше ги по име в един голям тефтер и ги класифицираше по категории. Той непрекъснато разговаряше с тези хора, зареждаше се с тяхната колосална позитивна енергия и после в тефтера отбелязваше темите, по които разговаряха. Понеже времето, в което живеехме, изобилстваше с луди, и поради това, че бедната държава нямаше пари и стаи за тях, те се разхождаха непрекъснато наоколо. Но Сашо си подбираше лудите. Всички, които гледаха мрачно, псуваха или се заканваха на някого, всички, които се оплакваха или просто гледаха без “оня щастлив блясък в очите”, той просто ги подминаваше... Просто ги подминаваше.
Понякога се блазня от мисълта, че ме е включил в списъка на своите тихи и щастливи приятели. Защото приятелството в днешно време е най-важното нещо. То прави живота ти дълъг и пълен. Прави живота ти разказ, а не репортаж по телевизията. Тогава сякаш сам, без усилие, изпълваш дългите, емоционални изречения, оглеждаш се в сравненията и метафорите, дори се появява и някакъв любопитен сюжет в живота ти. Денят ти има кулминация и развръзка, а животът ти е пълен и идиличен като селски разказ от по-миналия век...
Сашо винаги се връщаше уплашен от лудницата и дълго разказваше как са го дресирали там. Денем жадно го разпитвах, слушах еднообразните му разкази, а нощем тайно се биех с огромните сенки на надзирателите, докторите и сестрите.
Напоследък Сашо все по-често ми се обажда и то с една-единствена молба:
– Намери ми квартира, приятел, намери, искам да се махна от вкъщи!
Подозирам, че Сашо тайно спестява пари от мизерната си пенсия, за да си наеме квартира, в която да живее и рисува. Но какво можех да направя, нима не е човешко да избягаш от жена си и двете си непораснали момчета и да се отдадеш изцяло на изкуството!?
И точно тогава, една сутрин ми се обади жена му, да се видим и поговорим.
Жена му беше слаба и съсипана като жена ми. Работеше на смени, за да издържа и тримата. Тя си имаше своята истина и своето сърце. Нейното сърце беше голямо, но не беше свободно. Истината ù беше чиста, но колко такива чисти истини има по света...
Много убеждавах Сашо, тогава, чак сърцето ме болеше, като го гледах как се гъне, аха, да се подаде на атаките ми и да се върне в семейството.
– Болен си! – казвах му. – Няма кой друг да се грижи за теб, освен ТЕ. Тя е добра жена, а и Те са добри синове.
Сашо кимаше и се усмихваше с почти беззъбата си уста, пиеше вода, дъвчеше пица, пак пиеше и въртеше отрицателно глава.
– Болен си, Сашо – повтарях му, – иди си изследвай захарта, да нямаш диабет! – а Сашо само се усмихваше и нищо не казваше.
– Трябва да си пиеш лекарствата за главата! – заявявах му твърдо накрая, макар че ми струваше усилие, а Сашо ме поглеждаше с такава тъга, че се чувствах най-големият предател на света.
– Не ми действат добре... Купи ми, моля те, още кола и пица, много съм гладен и жаден...
Това беше конкретна му молба. Аз слизах в подлеза. Гордея се с това.
Често се питам с какво Сашо се отличаваше от другите. От нас, от обикновените луди. Да, той беше силно вярващ. Искам да кажа, вярваше си в това, което прави, затова беше така спокоен и тих, и щастлив, може би. Той вярваше в призванието си на художник, което рано или късно щеше да осъществи.
Затова, когато Сашо изведнъж изчезна, изобщо не се изненадах. Най-после на този свят и той си беше намерил квартирата, в която да рисува.
Оттогава мина повече от година и аз нито веднъж не го видях край подлеза. Не бях записал телефона на жена му. Нямаше наблизо друг като него, когото да попитам. Ония, които гледаха лошо, просто ги подминавах...
Днес отивам на гробищата при един каменоделец, приятел на Сашо, от тихите щастливи. Той ще ме разбере. Искам да поръчам една малка каменна плоча, от тези, дето слагат на домовете, в които някога са живели великите хора на изкуството.
Ще му платя да набие върху нея надпис в памет на Сашо. Няма да е много, само 50 лв., по един лев на буква. Ще я сложа на мястото му в храстите, под старото дърво, там, край подлеза до Спортната палата, а на нея със златни букви ще пише:
В този дом щастливо и тихо живя Сашо Художника
Вечна му слава
Лошото е, че има всякакви хулигани по парковете, особено нощем. Могат да разбият плочата, просто така, за удоволствие.
Мисля си – имам толкова излишни книги вкъщи, откога жена ми ми е дала ултиматум да ги изхвърля някъде. Защо да ги изхвърлям?! Мога да ги продавам на подлеза. Имам езотерика, художествена литература, учебници... Защо да не си купят хората, все някой ще си купи. С толкова много приятели и познати все ще изкарам два лева за пица и безалкохолно на ден. Пък и да не изкарам, нали имам дом, семейство и жена, ако нещо стане, те стоят зад мен. Няма да умра от глад. Дори мога и да припечелвам от хонорари. Мога да пиша разкази и дори да ми ги публикуват. Мога да стана велик писател! Време в този живот, колкото щеш!
Само трябва малко да си... да си вярваш...
© Раш Все права защищены
Тъжни ли са великите писатели?
Многопластови истини...Разноцветни лудости...Допадна ми.