Някаква нежна, тиха стихия беше обхванала Конниците тази нощ. Танцуваща в нашите сърца, подклаждана от меката светлина на празничната луна, тя беше завладяла всички ни. Надигаше бутилките ни, зараждаше смеха ни и нежно го избутваше навън през устите, заедно с неспирните думи, вече несвързани помежду си. Но нямаше и нужда да са свързани. И без това не се слушахме един друг. Не думите ни свързваха, а насладата. Всеобщата наслада ни беше затулила под похлупака си и не даваше на чуждия свят да се намеси в разредените ни съзнания. Виждаше се как тази наслада се носи във въздуха, на едно с алкохолните пари и сладникавия дим от трева. Тихата стихия подхващаше тази смесица, миксирайки я в неустоим коктейл. Ние, с неутолима жажда го поглъщахме, а той само ни караше да искаме още и още.
Бутилките се надигаха една след друга, една след друга. “Като буталата на някаква машина” – протече в главата ми мисълта. Бутала, които се движеха толкова бързо, че създаваха страшна жега. Потта от челото ми се и ...