Някаква нежна, тиха стихия беше обхванала Конниците тази нощ. Танцуваща в нашите сърца, подклаждана от меката светлина на празничната луна, тя беше завладяла всички ни. Надигаше бутилките ни, зараждаше смеха ни и нежно го избутваше навън през устите, заедно с неспирните думи, вече несвързани помежду си. Но нямаше и нужда да са свързани. И без това не се слушахме един друг. Не думите ни свързваха, а насладата. Всеобщата наслада ни беше затулила под похлупака си и не даваше на чуждия свят да се намеси в разредените ни съзнания. Виждаше се как тази наслада се носи във въздуха, на едно с алкохолните пари и сладникавия дим от трева. Тихата стихия подхващаше тази смесица, миксирайки я в неустоим коктейл.  Ние, с неутолима жажда го поглъщахме, а той само ни караше да искаме още и още.

     Бутилките се надигаха една след друга, една след друга. “Като буталата на някаква машина” – протече в главата ми мисълта. Бутала, които се движеха толкова бързо, че създаваха страшна жега. Потта от челото ми се изля в очите, замъглявайки още повече моя поглед. Пoради това ли, не знам, но виждах как етикета на бутилката в ръката ми, се стича разтопен към стъкления ръб, завършвайки метаморфозата си, върху прашните ми обувки.

     От върха на стъпалата се чуваха ритъм на тарамбуки и примесени гласове на многото хора, събрали се там. Бях най-отдолу и не виждах нищо, само слушах. Пoстепенно неразбираемото жужене се оформи в един единствен, примамлив глас, който ме изкушаваше да се приближа.

     От върха на стъпалата идваше и нещо друго. То завладяваше цялото ми същество, запълвайки всичките ми обуняния със сладкото си съдържание. Това беше насладата. Виждах я как се стича по стъпалата, като някаква приказна рекичка, с малки, срамежливи вълнички, за миг показващи се под лунната светлина и пак скриващи се в сенките на разводненото ми съзнание. Жаждата в мен нарастваше все повече и повече, допълнително подклаждана от съблазнителния глас в ушите ми. Исках да пия от извора. Исках да се кача горе, там където, под ритъма на тарамбучките се раждаше всичко. Извора на коктейла от усещания, заедно с всичките му съставки.

     Изкушението превзе контрола над мен и аз тръгнах към върха. Усетих завистта на останалите да се забива в гърба ми, като остри топлийки в голо око. Но техен си проблем, щом не се поддадоха. Явно аз съм по-слаб и затова се оставих на изкушението. Пък и кой би тръгнал да се съпротивлява пред нещо тъй приятно.

     Виждах как гъбата се издува пред очите ми. Не, не беше похлупак, а гъба, която ни скриваше от реалния свят. Димът от трева на бели струйки се процеждаше през напуканите устни, гърлата се наводняваха с алкохол, а въздухът раздираше ритъм и глас, които в момента бяха по-гъсти и от самия него. Всичко това се пълнеше в гъбата и тя се издуваше все повече и повече. Един глух вик създаде големи вълнообразни трептения по повърхността и и тя не издържа повече и се спука. Коктейлът от усещания се разля върху всички ни. Бях много близо и усещането беше все едно цял океан се излива върху теб. За момент бях наводнен. Бях като потопен в море без глътка въздух. Но това не беше проблем. В същото време се носех в небето и имах целия въздух на света, вътре в главата си. Виждах се потънал в морето, а около мен във водата плуваха облаци.

     Когато вълната премина целия бях мокър от тази течна наслада. Чувствах се като в някакво силово поле, което изолираше света от мен. Не бих казал, че аз бях изолираният, защото не се чувствах така. Бях останал сам и света беше този който изчезна, повличайки със себе си и всичките ми мисли. Не беше като да си самотен. Даже напротив, беше много приятно, а чувството толкова....толкова....чисто.

     Когато екстаза от ефекта на коктейла попремина се върнах пак там където за миг бях зачезнал и видях как вълната достигна свитото до мраморната колона момиче. От доста време стоеше там, без да мърда и навярно беше достигнало състоянието, в което сърцето и започва да бие на едно с ритъма на тарамбуките. Кой знае и тя в момента, в кой океан се е потопила, където сигурно освен облаци, във водата летят пеликани, а по дъното цъфтят полски макове.

     Не, не, оставете я! Няма смисъл да я завивате. Тя не трепери, защото и е студено. Насладата е тази, която ръководи действията и сега. Пък и забележете, тя трепери в ритъма на музиката. Ето, само аз ли го виждам?

     Треперещото тяло на момичето, в което аз намирах ритъм ме накара да се вслушам и в самата музика. Всеки следващ звук пленяваше съзнанието ми, завличайки го към центъра на опънатите кожени кръгове на тарамбуките, неоставяйки ми и миг покой от насладата. Неуморимите ръце не спираха да барабанят, сякаш контролирани не от ритъма, а от тихата стихия, която им вливаше тайнствени, мистични сили. И самите музиканти изглеждаха като обладани. Обладани от чистата простота. Всеки удър по тарамбучките създаваше около тях някаква невидима аура, която прогонваше мислите, поддържайки така празните им умове. Изглеждаха като бездушни кукли, механично клатещи ръце, лишени от чувства и емоции. Ала всъщност се смееха. Ето пак. Смехът им се извисяваше и започваше да се блъска в мраморните колкони, кънтейки в паметника. Или чакай. Май тези смехове идваха от вътре в съзнанието ми..... Всъщност.... не знам.

     Ритъмът се забърза, запалиха се нови масури и нови бутилки се заотваряха. Поредната гъба започна да се надува.

     Ах, как не исках това да свършва!

                                              Zimed