Алармата с проглушителен писък нахлува в съня ми. Събуждам се уморен. В главата ми моментално нахлуват мисли без адрес, смисъл и повод. Пъдя ги – отегчават ме. Правя си наум план за деня. Обичам плановете. Дават ми безгранична увереност, че знам какво трябва да правя с живота си. Обичам да вярвам на лъжи – на чуждите и на собствените си, най-вече. Карат ме да забравям за болката и празнотата, породени от истината. Не че така те изчезват. Не. Стоят си все там, вътре. Но аз ги лекувам. Гледам реклами, пазарувам, ходя на кино, вярвам на хората и на паразитните им проблеми. Това винаги помага. Понякога дори се оставям някой да ме разчувства. Така, въобразявам си, бягам от машиналностите на еднообразното си ежедневие. Мисля си как влагата от сълзите ми тори и поддържа жива сърцевината на човечността ми. И докато го правя, вече съм в колата, на път за работа, и псувам някакъв старец, пресичащ на червено. Не ме съдете. Човечността не е за ежедневна употреба. Изхабява се бързо и безвъзвратно к ...