Алармата с проглушителен писък нахлува в съня ми. Събуждам се уморен. В главата ми моментално нахлуват мисли без адрес, смисъл и повод. Пъдя ги – отегчават ме. Правя си наум план за деня. Обичам плановете. Дават ми безгранична увереност, че знам какво трябва да правя с  живота си. Обичам да вярвам на лъжи – на чуждите и на собствените си, най-вече. Карат ме да забравям за болката и празнотата, породени от истината. Не че така те изчезват. Не. Стоят си все там, вътре. Но аз ги лекувам. Гледам реклами, пазарувам, ходя на кино, вярвам на хората и на паразитните им проблеми. Това винаги помага. Понякога дори се оставям някой да ме разчувства. Така, въобразявам си, бягам от машиналностите на еднообразното си ежедневие. Мисля си как влагата от сълзите ми тори и поддържа жива сърцевината на човечността ми. И докато го правя, вече съм в колата, на път за работа, и псувам някакъв старец, пресичащ на червено. Не ме съдете. Човечността не е за ежедневна употреба. Изхабява се бързо и безвъзвратно като скъпи ботуши по кален път. Усилвам радиото, докато се тътря в задръстването. Това прочиства главата ми.

Казвам се Петър Захариев, между другото. Винаги ми се е щяло да вмъкна нещо впечатляващо в представянето си, но гръмките описателни слова все се измъкват подло от устата ми и парализираният ми ум тъпо произвежда само: „... и съм човек”. Но устата ми все се плаши от безличието на тези думи и никога не ги изрича пред хората. Цялото това нещо е доста глупаво, предвид факта, че работя в рекламна агенция. Всяка стока има своите преимущeства, а аз имам само себе си и все още не мога да свикна с това.

    А, ето – вече паркирам и изкарвам хърбавото си, тъжно тяло от нея. Залива ме дъхът на отминаващата сутрешна буря. Мокрозелените храсти дебнат боязливо иззад паркиралите коли, а индиговото небе им шепти потайната си, влажна песен. „Само нещастникът може да улови красотата на отминаващия миг” – прескача недоразбрана мисъл през главата ми и се изнизва, преди да съм я уловил. За всеки случай поемам дълбоко от свежия въздух, който бурята е донесла, защото ми се струва грях да го оставя на хищните градски изпарения.

Вече влизам с върлинестата си походка в хладния, шумен офис. Как хилядите години на човешка еволюция и вечен стремеж за по-добър живот са довели всички нас – малки, праволинейни, преуспяващи буболечки – до подобен полу-вегетативен терариум с идеална температура и вода в пластмасови чашки?

    - Захариев, закъсняваш! – изгърмява гласът на Иван Колев.

За последователност на изложението си трябва да обясня, че той е мой шеф и голяма част от причината да презирам човешкия род. Както всеки самоуважаващ себе си шеф, Иван Колев е прилично тъп, възпълен и порядъчно арогантен отворко.

    - Има ли нещо ново за мен? – питам аз, без да обръщам внимание на забележката му. Изобщо, опитвам се да обръщам възможно най-малко внимание на думите, кръжащи около мен.

    - Да, ела в офиса ми!

След опит за няколко бодри крачки, почти задъхан от преялия си торс, Колев ми прави път да вляза в кабинета му. Мразя да идвам тук. Все ми изглежда прекалени излъскан, за да не иска нещо прекалено от мене.

    - Това е Таня. Тя е новичка, прясна-прясна от университета съм я взел.  – „Това би било прекрасно, ако беше риба!” – не се сдържат мислите ми - Ще работиш с нея по новия проект, хем тя да свикне, хем ти малко да живнеш покрай млада девойка. – изхилва се гърлено сам на майтапа си. – Айде де, запознайте се, какво чакате?

Отсреща ме гледа стреснато момиче с бързо примигващи, светли очи, и ми подава ръка.

    - Танче, няма да се стряскаш, той, нашият Пешко, е малко темерут, ма ти няма му се даваш.  – в момента той е възхитен от постигнатото си ниво на остроумие. Бог да благослови глупаците!

    С нервни, нетърпеливи крачки се сбогувам и излизам, придружен от новото си притежание. Не обичам непознати! Особено приятелски настроените. Оглеждам я. Стърчат ù ушите и размахва ентусиазирано вързаната си на опашка червеникава коса. „Само дано не иска много да си говорим.” – изпращам молитви, до Девата от Гваделупе включително.

   - Аз... извинявам се предварително, ако задавам много въпроси или ако съм досадна. Но докато навляза в работата, достатъчно, за да съм ти полезна, сигурно ще мине известно време.  – смее се нервно. Кара ме да се чувствам неудобно. – Ти от София ли си?

    „По дяволите!”

    - Да… Ето, седни тук. В тая папка е всичко, което съм правил досега. Разгледай го първо.

    Седя на бюрото до нея и разглеждам офиса. Луминесцентната светлина прави бледи и безизразни лицата на всички. Жужат и стенат в неспирни опити да докажат себе си и да получат дневната си доза вътрешна важност. Дали някоя пчела си седи  в някой  кошер със същото чувство на обреченост като мене? „Смахнати сме всички, а другите ги няма...” – изтананиква ми тържествено втори глас в главата ми.

    - Готова съм!  - прекъсва ме момиченцето до мен.

    - Вече? – учудвам се.

    - Е, то не беше кой знае колко материал. – изчуруликва и после прави гримаса на смущение.

    - И какво? Как ти се струва? – какво, по-дяволите, ме интересува как ù се струва.

    - Честно?

    - Ми, пробвай.

    - Добре. Според мен на това нещо му липсва поука. – като не ме гледа в очите, ушите ù стърчат още повече.

    - Поука? Това са логота за химикалки и тефтерчета и нахвърляни идеи за реклама! Каква поука?

    - Ами, хората обичат поуките. Поуката носи успокоение, че не си си изгубил времето и облекчение, че гадните неща, през които си минал, са си стрували. – момичето повишава тон, по лицето ù избиват морави петна и аз съм сериозно притеснен, че ушите ù съвсем скоро ще зашават нагоре-надолу и ще я запратят във въздушното пространство над офиса. – В свят, в който добрите хора се страхуват от пошлостта на парите и материята, най-скъпата им стока са емоциите, защото даже не усещат кога и как  ги излагат на щанда за продан. А поуката е една от разплащателните им единици. Поуката продава!

    - Ти си чисто луда! Никой не говори така. Особено тук. – с половин глас изричам аз и спирам да се боря със себе си. Харесвам я.

    - Съжалявам. – усмихва ми се.

***

    Алармата с проглушителен писък нахлува в съня ми. Събуждам се уморен. В главата ми моментално нахлуват мисли без адрес, смисъл и повод. Една от тях е, че днес е събота и нямам за къде да бързам. Лягам по гръб и слагам ръце под главата си. Защо, по дяволите, таванът ми е боядисан в бледо розово? „Нея я няма вече.” Явно алармата ми е събудила и една огромна муха, която започва да маневрира с дразнещ звук над главата ми. „А нея я няма.” Мухата се отказва от мен и се отправя към прозореца. Започва да се бие в стъклото и аз се чудя дали ще намери отворения прозорец до нея? И кога ли ще се откаже да си бие главата? „Доста пошла метафора, Захариев!” - възмущавам се сам на себе си. ”Можеш и повече!”. „А тя те остави и няма да се върне!” - не спира да припява за фон някакъв плачлив, гаден глас. Мухата излезе и ме остави сам с мислите ми. От всички хора на света, най-много ги боли онези, които се пазят да не бъдат наранени. Дали това става за поука?