Беше поредния жарък юлски ден от поредния сезон на Слънчев бряг. Времето беше забавило ход и сякаш забравило за целия свят нищо не се случваше.
Деси беше заела позиция с флери в ръце и подаваше ценните листи на без това малкото преминаващи туристи. Всички бяха на плажа или по басейните и се радваха на почивката. Нищо ново. Тя знаеше, че късния следобед всичко ще се преобрази и животът отново ще потече в един по-забързан ритъм.
Незнайно защо нещо я подтикна да мине от другата страна на пътя. Там нямаше никой, но тя постоя. Изведнъж се зададоха 2 жени и Деси веднага се усмихна приветливо и с отработено движение подаде флаер на дамите, които видимо бяха италианки, в петдесетте си години и с доста оскъден английски. Деси започна да изрича добре познатите фрази, но в момента, в който срещна поглед с по-младата от двете жени нещо сякаш я прикова на място и цялата настръхна. Кълбо от емоции се надигаше в нея. Емоции, които не разбираше. За първи път виждаше тази жена, а сякаш срещаше любим човек, който отдавна е загубила. Жената също беше заковала поглед в нея и в очите и се четяха същите емоции. Деси продължаваше да реди добре заучените фрази, но гласът и оставаше като някакъв далечен сън. Жената също не чуваше нищо от изреченото. Сякаш попаднали в пашкул, далече от целия свят, само четири очи и всички тези непонятни и за двете емоции между тях. Изведнъж жената се приближи и я прегърна силно. Думите секнаха и две горещи сълзи си проправиха път по бузите на Деси. Постояха така за секунди. Жената се отдръпна с въздишка, изтривайки собствените си сълзи, усмихна се топло и продължи по пътя си. Нямаше място за думи.
Деси се върна при колежката си, седна на стола и запали цигара. Ръцете и все още трепериха, очите и още бяха замъглени от сълзите. Момичето, станало свидетел на цялата сцена, попита с любопитство:
- Коя беше тази жена? Познаваш ли я?
- Не – отвърна Деси – Но душата ми я познава.
© Росица Рикова Все права защищены