18 нояб. 2020 г., 21:18

Двете стотинки 

  Проза » Рассказы
1222 1 7
2 мин за четене

Мъкна пазарските торби, когато ме заслепява. Незнайно как медния отблясък ме връща в детството. На същото място в същия двор на същото начално училище, където сричах първите си думи. Когато видях двете стотинки сякаш изпаднах в безтегловност и ефирното ми тяло се смали до размерите на сополив първолак.
Оня същия, дето преди почти петдесет години се препъваше по неравния двор на старото школо. А то наистина бе старо. Пра баба ми е разказвала, как е учила в него в началото на двадесети век. И как е откраднала три яйца, за да и позволят да види как тюлен балансира гумена топка на носа си.

Но да се върнем към мен и двете стотинки. Тук има явна несправедливост. Стотинките трябва да са четири. Къде е другата монетка? Кой я сви, по дяволите!? Някой бдителен съученик ме е проследил и е открил само едната пара. Другата я намерих сега, след толкова много време. Какво стана ли? Сега ще ви разкажа.

Аз съм първокласник в Начално училище Софрони Врачански. Не няма Свети преди името. Тогава нямаше светии. И Софрони се изписваше без и кратко накрая. Така, че ще ви се наложи да приемете архаичния ми правопис. Чантата тежи на гърба ми, но според другарката Кечева това е полезно за стойката на ученика в първи клас. Помагало ни да стоим изправени. Сигурно затова не ни даваха да сваляме тежките чанти от гърба си преди да влезем в училището. Следват дълги и тягостни часове на сричане, смятане и писане, придружени с чести пошляпвания по голите вратове на немирниците. Но удари ли звънеца се надига мощна вълна от тела в сини рубашки, която се нахвърля с настървение на гладни тигри по посока на училищната лафка.

И аз, като всички се юрвам. В джоба ми важно се мъдри монета от десет стотинки, която бързо разменям за едно родопче и две жълти монети от по две стотинки. Да, тогава десертчето струваше само шест социалистически стотинки и като го изядях в потните ми ръце оставаха двете малки монетки. Какво да ги правя? За десертче не стигат. Съучениците ми тичат, квичат като съдрани, мятат ръце, а аз съм нещастен, защото трябва да стискам в потната си длан някакви ненужни пари. Изхвърлих ги. Хей така, просто ги пуснах на оронения училищен двор и избягах възможно най-далече, за да не ме хване някой в това прегрешение. Вече бях щастлив и аз.

След като разказах вечерта вкъщи какво се случи с рестото получих подигравки от родителите ми, а майка ме изпита по математика. Да съм ѝ кажел колко дни трябва да спестявам рестото, за да си купя още едно шоколадово десертче. Не можах да отговоря и ме лишиха от руския филм по телевизора. В стаята ми влезе пра баба, изтри ми сълзите и ми подари глинено прасенце – касичка.

Свивам артритните си колене и с мъка се добирам до заветната монетка. Моя си е! Вкъщи се прибирам почти по мръкнало и за малко да настъпя другия обитател на жилището, котарака Гошо с който сме набори. Дотътрям се до етажерката и го намирам. Глиненото прасенце си седи там мирно и важничи с малкия прорез на гърба. Пускам жълтата стотинка и така възстановявам поне от части една петдесетгодишна несправедливост.

© Атеист Грешников Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Попишя ме с тоя активен мейл, майсторе. Като го смених ми се наложи да напъвам бедната си мозъчна гънка, за да се сетя коя парола седеше зад новия ми мейл... Баси, не бих си го причинил друг път с цената да се деактивират всичките ни мейли, по дяволите!
  • lbochev@yahoo.com
  • lbocheb@yahoo.com
  • Машината на времето може да се появи по всяко време.
    Хареса ми.
  • Хареса ми...
  • Странно, но миналото винаги е по-скъпо от настоящето. Важи дори и за парите, макар че не са били на влог в банка. Дали е правилно? Но това не е единственото замислящо в разказа. Хареса ми.
  • Защо нямате активен имейл?
Предложения
: ??:??