23 июн. 2019 г., 07:53

Дъжд на разстояния 

  Проза
456 1 4
2 мин за четене
Защо ли толкава често наминавам към мястото, където ме убиха? Има някаква магия, смътна омая, в обраслите с бъз руини, в черните, обгорели стени със слепи прозорци. И този странен аромат на запустяла, бивша прелест, без срок и ненавременно изтляла, разрушена. Вървя в руините по стъпките на самотата след себе си – една унила сянка. Дъжд на разстояния. Между две капки – вечност. Късчета слънце, разсипани по асфалта. Други – удавени в локвите. Есента е жълтостудена. Листа с аромат на сбогуване. Бяла бреза като дим извива снага към небето. Птици в тревата, настръхнало мокри, печални. Хлад и влага, тихо трополене в листата, все по-далечно. Все по-зима. До следващата капка – сълза по бялото лице на кокичето.
Гърбът на хълма проблясва перлено. Вечерта облича момичешка розова невинност и целува за сбогом небето в момчешко синьо. Колко весело си подхвърляха облаците! Замеряха се с капки дъжд, смяха се и разговаряха с птичи гласове. Но на небето времето тече толкова бързо! За няколко часа детств ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Мария Димитрова Все права защищены

Предложения
: ??:??