Сам избрах деня – събота. Любимият ми ден. Денят, в който се откъсваш от седмицата и не мислиш за следващата. Когато може да бъдеш сам или с друг. Когато може да се напиеш или да гледаш себе си в огледалото, което всъщност е едно и също. В събота не се случва нищо и това е прекрасно. Не се пазарува, не се готви, не очакваш гости и не ходиш по чужди места. Прибираш се в себе си и се наслаждаваш на това, което си. Понякога е лошо – не се харесваш. Но пък е откровено. Хубав ден е събота. Личен ден.

     Трябваше да се видим някъде около университета. Тя така обичаше да казва – някъде. Винаги се намирахме. Пиехме чай. Гледахме гълъбите. Купувахме стара кифла от вечно работещото полуизгнило павилионче и я надробявахме. Гълъбите се радваха. А ние мълчахме. Целувахме се. И после я изпращах. Но това беше през другите дни. Неличните.

     Сега реших да се видим в събота. Моят ден. Исках да ѝ кажа нещо важно. Този ден е специален, защото така съм решил. Вероятно в него няма нищо – хората сутрин стават, закусват, спорят, карат се; в събота някои ходят на черква. Други готвят. Трети вечер отиват на кино или на театър. Всеки прави в събота по нещо, което да го докара донякъде щастлив.

     И аз така – щастлив ще съм, ако ѝ кажа това, което съм намислил.

     Не предвиждах дъжда. Той не ми е голям приятел. Все се разминаваме с него – защото сме една зодия. Веднъж валя цяла седмица, когато реших да отида съвсем сам на петстотин километра от дома си, за да се разхождам на плажа, в мъглата, която слива морето с небето. Само път бих. Нито морето видях, нито алеите. Само пустотата на ронливия дъжд, стържещ по прозорците на хотела като стар котарак, който иска да влезе.

     – Защо така? – попитах го тогава на терасата, за да ме чуе. – Защо ми правиш тези номера? Няма ли нещо астрално помежду ни? Нали сме една зодия. А не се понасяме. Не бива.

     Няколко едри капки удариха лицето ми и ми дадоха да разбера, че няма да получа отговор. Всъщност – получих го чрез тях.

     Беше ноември. Хубаво време е иначе това. Всичко е голо. Дърветата, лицата, ръцете, къщите, вадите, прозорците, колите лъщат от искреност. Не е вярно, че голотата е красива, освен ако не е жена, естествено. Красиво е онова под нея. Но аз не виждах нищо отдолу. Мислех си за жените. За голотата. За това под нея. За топлото, което я излъчва. Стоях под еркера на някаква кооперация и чаках.

     Умея да чакам. Общо взето, в това се състои целият ми живот. Най-хубаво е, когато дочакаш. Срещата е винаги красива, щом е чакана.

     – Здравей! – каза ми стройно момиче, цялото грейнало и цветно, открояващо се сред сивотата на обстановката. – Много се радвам да те видя.

     Това не бях аз. Очаквах себе си в това смълчано време, когато птиците умираха от досада и скука, а хората се криеха по домовете си, за да умрат и те по същата причина. Имах среща с момиче, на което щях да казвам нещо важно.

     – Здрасти – отговорих объркано. Това не беше тя. – Познаваме ли се?

     Тя се шмугна до мен под еркера и ме погледна отблизо. Миришеше на нещо хубаво.

     – Разбира се. Това съм аз.

     Да, как не се досетих. Обаче не приличаше на тази, която познавах от две години и все се надявах да ми стане съпруга. Писна ми да се целуваме. Исках нещо повече. Само храним гълъбите и пием чай. Време беше да нахраним себе си. И да пием вино.

     – Да, ти си. Това е очевидно.

     Не знаех какво повече да кажа. Девойчето се беше объркало. Или пък е дрогирана.

     – И тогава? Къде ще ме заведеш?

     Загледах я. Не беше нито луда, нито дрогирна. Очите ѝ бяха пъстри, всичко в нея беше шарено: шлиферът – керемиден или цикламен, няма значение; ноктите – червени, устните – розови, гримът – синкав, умерен. И не носеше чадър. А косата ѝ беше суха.

     – Имаш суха коса – констатирах, сякаш това беше особено съществено.

     – Защото слязох от таксито. Не можех да си позволя да дойда с мокра коса при теб. Ходих на фризьор. Специалано. Харесва ли ти? – Поклати глава и вълните се разлюляха.

     Да, харесваше ми. Кафявото в тази коса беше привнесено. Тя беше тъмнокоса, но вълните, разчупени от подводни течения, сякаш променяха цвета ѝ и настояваха да се гмурнеш в тях, за да усетиш полъха и нежността им. И да се удавиш вероятно.

     – Ти имаш много хубава коса – установих хладнокръвно.

     Тя ококори очи.

     – Благодаря. Сякаш не си я виждал. Но се радвам да го чуя. Другото в мен не ти ли харесва?

     Ами и то трябва да е хубаво. Предполагам. Огледах се. Къде е моето момиче? Нали щяхме да се срещаме някъде около университета по някое време, което обичайно беше в този час. Никаква я нямаше.

     – Чакаме ли някого? – попита девойката. Сгуши се в мен и цикламеният ѝ шлифер залепна за дънковото ми яке. Какво да ѝ отговоря?

     – Аз не те познавам.

     – Това е очевидно – съгласи се тя. – И аз не те познавам. Но има време, нали?

     – Чакай, чакай малко – раздразних се. – Преди малко каза, че едва ли не се знаем отдавна. Така усетих нещата. Косата ти... каза, че трябва да съм я докосвал или нещо такова. Поне това почувствах. И друго каза. Изобщо – държиш се така, сякаш се познаваме.

     Засмя се. Ама на какво толкова хубаво миришеше, мамка му? На печени кестени ли? Обожавам печени кестени. Момичето пред мен миришеше на печени кестени. Усетих глад.

     И друго усетих. Пъстрите ѝ очи разузнаваха нещо по лицето ми. След малко малките ѝ червени пръстчета започнаха да пощипват леко бузите ми, после носа, накрая брадичката. Докосваше ме като сляпа. Опипваше кожата и формите на лицето ми и вероятно си създаваше представа за нещо.

     – За какво се разказва в твоя живот? – попита.

     Ама че въпрос.

     – Не зная – отговорих искрено. – В момента пиша разказа.

     Тя спря де ме опипва и каза с някакъв укор в гласа:

     – Ти чакаш. Не очакваш. Просто чакаш. Тя няма да дойде. Появих се аз.

     Възразих:

     – Какво знаеш ти? Просто си в грешка. Може и да чакам или да очаквам, но ти... какво общо имаш? Ти възникна. Ей така. Просто. Случват се такива неща.

     Искаше ми се да ѝ обясня, че през повечето време живеем в погрешна действителност. Не че го знаех със сигурност, но понякога така си мислех. Особено в дните, различни от събота.

     – Аз ли? Нищо. Нищо общо нямам. С какво да имам общо? Просто съм част от разказа ти.

     Пъстрите ѝ очи вече не ме гледаха, цикламеният шлифер се отдалечи от дънковото ми яке, черната и кафява коса забърза, заплиска нанякъде – към сивото и влажно улично море на ноември.

     Аз останах под козирката на тази стара арка или еркер, вероятно изработен да пази хората от дъжд, от сняг или от падащи предмети. Тя защо си тръгна? Коя арка ще я пази? Море ли бе това момиче? Или дъжд? Затова ли не носеше чадър? Нали ще развали буклите си в този порой, вълничките ще настръхнат и после... знам ли.

     Лудо девойче с пъстри очи, с цветни дрехи и със странни мисли. Това беше. Видях, че се скри зад ъгъла. Бях сигурен, че е призрак. Въпреки че те обикновено са черно-бели. И не миришат хубаво.

     Погледнах часовника си. Бая време беше минало. Може би момичето, на което щях да предложа най-сериозното нещо в живота си – нямах друга по-добра оферта вече, ме чака под друг еркер, под заслона на мъничка арка, под стреха, подмината от мен в това непрогледно, безочливо време. Трябва да я потърся.

     Само че тази игра изведнъж ми се стори глупава. Звъннах на мобилния ѝ. Да знам къде е. Вали като из ведро. Не мога да снова около университета, за да я открия. Някъде си. Тъпо е. Да не сме деца.

     Не ми вдигна.

     Все пак направих няколко тегела наоколо; на коневръза нямаше жива душа, ресторантът не работеше, на вратата на студентския театър, както наричаха кокошарника вътре, висеше катинар. Събота беше. Любимият ми ден. В този ден рядко вали. Но когато се случи, никой не излиза навън, за да не би да срещне желанията си. Особено през ноември. Страшничко е.

     Нямаше я никъде. И някъде я нямаше. Извадих джиесема от якето да набера номера отново, но се отказах.

     Колко пусто беше наоколо! Само онази кафява и черна коса с аромат на печени кестени блестеше пред мен и ми показваше път, по който се страхувах да тръгна.

     Но тръгнах. Събота беше. Моят ден. Обожавам печени кестени. Гладен съм.