Делник. Без слънце. Ева търсеше телефона си, отчаяно, задъхано, в купчината бельо, която никога не получаваше вниманието ѝ. Неуспешно. Телефонът ѝ казваше „Достатъчно!". Опитите ѝ бяха достатъчни, но дали!? Ако набереше онзи номер още веднъж, само още веднъж...

А навън изобщо случваше ли се нещо!? Прозорецът откриваше само тясна пресечка, нищо повече. Два спрели автомобила, един случаен минувач, затварящите пейзажа стъкла, балкони, входни врати... Случвания. Не и в нейния свят, Ева знаеше, не и в света на немите телефони.

Ще минат дни, цигарите и кафетата ще престанат да притъпяват онзи толкова първичен инстинкт - за самосъхранение, за ползи. За засищане. Така ѝ се стори. Че изпитва глад. Сякаш можеше да си го помисли... че има място за храна в живота ѝ! И се мразеше, и се потеше, и се гмуркаше в студената вана: втора, трета, по-честа и от мартинитата на зазоряване...

Little fish, big fish, swimming in the water

Come back here, man, gimme my daughter

... търсейки нещо: във ваната, в дъното на всяка чаша, в купчината мръсно бельо. Дали не беше онова засъхнало, грозно, набръчкано петно по розовата нощница? Дали не беше онази последна глътка, която винаги нагарча, когато сложиш първо разредителя? Дали не бяха струйките менструална кръв във водата, неподправена с пяна, нито с ароматни соли, нито с етерични масла? Дали някога щеше да бъде майка?

Глад. Така различен от химерата на самодостатъчността. За Ева това нямаше значение. Защото хората не я плашеха. Защото две пресечки и бе там - в кварталната бакалия с кварталните хора, и с кварталните кучета. Продукти, продукти, продукти...

- Един хляб, моля! Нищо повече...

... освен пакет цигари, течен шоколад, бутилка вино (от най-евтиното в стъклена бутилка), вестник (седмичник, защото толкова често става утре), суха сметана, запалка, две свещи (ала никога не се намират, колко жалко)...

Колко жалка трябва да е била тя самата, помисли си Ева. В очите на момичето, което казва „Добър ден!" и „Довиждане!". В очите на клиентите, които опипват плодове, зеленчуци, монети. С анцуговия си анорак, с подпухналите си очи и празния си поглед, загатващ вина. Обаче беше друго. Беше непълноценност и тя го знаеше. От един момент нататък целият свят ѝ се струваше непълноценен. Като нея, само че по ничия вина.

Тези мигове навън за нея нищо не означаваха. А и цялата тази статика... листата, первазните хора, колите, спрели по бордюрите. Като че ли само дърветата помръдваха за миг, намекваха нещо: че я следят, че не ги интересува. Видяха ѝ се огромни, защото я покриваха. Секунди преди да потъне в малкия си вход, през който се вливаше и отливаше все по-рядко, тя застина на място. Пое си дъх, прошепна:

Their shadows must cover Canada.

И беше готова. Да изпълзи в дънера, който удавяше възприятията на обитателите си със собствената си непълноценност, този мрачен, опитомен, ампутиран великан. Издишвайки дозирания катран от дробовете си, Ева знаеше това - колко тежка се чувства всяка рибка на дъното на общия аквариум и как в крайна сметка водораслите на повърхността закриват слънцето, без сами да имат вина за каквото и да било. Защото и те са непълноценни; защото поглъщат всяка делнична отрова безкористно, непоколебимо, майчински, но с цялото си глупаво исполинско достойнство на вековни китове... Какво разбират те, каза си тя, какво ли изобщо разбират.