Дървеният гребен
Дървеният гребен
Тук по тия земи е хладно. Няма студ, а само напомняне за нея. Често чувам, че и хората са такива, но аз не усещам подобно нещо. Сдържани - да. Умерени. Деликатни. Толерантни. Тук съм видял толкова усмихнати човеци, колкото не съм виждал нийде по света, където и да съм бил.
Срещу прозореца на апартамента, в който живея се шири един зелен и опъстрен от цветя, двор на къща. Тя е с два входа и се помещава от едно младо семейство с две малки дечица и една възрастна двойка - пенсионери. Та, за тях ми е думата. Все работят нещо из тая градина откак се изпролети. Насадиха цветя, окосиха тревата. Подкастриха живия плет, изчистиха още, неугнилите напълно листа от миналата есен. Почистиха от нападалите клонки на трите дървета. А бе, все заедно. Вечер поглеждам към техния прозорец и виждам как вечерят, после очилата им как ги осветява телевизора. Нищо особено. Спокойни старини карат. Няколко пъти обаче, ей тъй каквото и да правят, забелязвам как този снажен с изправена стойка, господин - хваща за ръката своята госпожа и нежно я гали до лакътя, след което я целува по челото и приглажда побелелите ѝ коси...
Такава гледка ме умилява и се сещам, че вече няма такава нежност. Рядко се среща. Сещам се за Дядо и Баба...
-Дойдох, дядо! Ето ме пак при тебе. Домъчня ми, знаеш, та реших да намина...
Спомних си за една случка, когато бях още ученик. Някъде преди трийсетина години. Беше знойно лято. Такива жеги дотогава не бях преживявал през летните ваканции. Ставах рано, за да се нарадвам на хладното и да помириша ароматната утринна роса.
Ти изкарваше добитъка на паша, после впрягаше Боян и слушах как му говореше като на човек. Едро магаре със графитена лъскава кожа и
някак горделива стойка, с която сякаш се переше като жребец. Обичах да гледам как пие вода и ти му навеждаш кофата, а после го галиш по мократа муцуна и му нареждаш да чака докато тръгнем по нивята...
-Стой, Бояне! Мирувай, че работа те чака!
Умните му влажни очи леко се притваряха в знак на съгласие.
После хапвахме по някоя препечена филия хляб на жарта в печката, като баба ги печеше на дилава и намазваше със масло. Поръсваше със шарена сол и с такава любов ни гледаше докато преглъщаме, че забравяше самата тя да яде...
Дали ще сме по бостаните или пиперищата, дали до лозето, или ще прекопаем царевицата - нямаше значение. Обичах да съм с вас, дядо! Да ви гледам. Да ви слушам. Как си говорите. Спокойствието помежду ви ме утихваше и често забравях за колелото, топката, за дивотиите и безгрижието на лятото... Имах друго безгрижие. В душата...
-Ех, чедо... Добре си дошъл! Хубаво беше едно време. Докато баба ти беше жива. После на вас чаках. Вие да ме усмихнете, че то без другар в живота си е само едно дишане. Мръкне - съмне. Самота. Тоя телевизор ми идеше да го строша ама, нейсе - иначе ако не го пусна ще чувам само моя дъх. А още ми се причува и диханието на баба ти...
След един такъв морен ден, на връщане от бостана станах свидетел на нещо, което няма да забравя докато гледат очите ми и взема поне още една глътка въздух, преди да притихна в смъртта си...
Беше към десет преди обяд а жегата вече едва се търпеше. Каруцата бе пълна с дини и пъпеши, като в задната част имаше прясно окосена трева за Боян а аз седях върху нея и лекото потракване на колелетата по коларския път почти ме успиваше... Дядо и баба седяха на пейката върху ритлите и поклащаха гърбовете си от неравностите, като дядо често я придържаше сякаш, за да не падне.
Прибрахме се и първата работа на баба ми бе да сложи масата и да обядваме. Винаги съм се чудил на лекотата и бързината, с която това се случва. Докато си измием ръцете и салатата е готова. Каквото има е поднесено и с апетит се изяжда. От кърската умора, от чистия въздух, от хладината в къщи...
После излизахме на сянка под асмата и лека-полека се гласяхме за следобеден сън. Хем да проспим жегата, хем заради умората...
Баба ми рядко се къпеше по обяд. Все привечер, преди лягане. Тоя път я видях как миеше косите си на външната чешма а дядо и поливаше. Поприкрих се, за да не ги притеснявам, ала с едно око гледах към тях. След като тя се изми, седна на един стол срещу прежурящото слънце, премрежила очи сякаш медитираше... Дядо ми застана зад нея с дървен гребен в ръце. Хвана я под брадичката, повдигна главата и назад и с бавни движения започна да вчесва белите ѝ дълги коси. Тя изпъваше шия и тялото ѝ се отпускаше от движенията на гребена. Не знам колко време съм гледал, но бях като хипнотизиран. Толкова интимен момент, с такава нежност не бях виждал...
Малко след като косите на баба бяха вече гладки, тя остана под лъчите на припек а дядо я милваше по главата и целувайки я по челото, държеше гребена на гърдите си, близо до сърцето...
-Тоя гребен, сине съм го правил аз.
Подарих го на баба ти в деня, когато пристъпи прага на тая къща. С нажежена игла съм написал по ръба му - От Драган...
Не е било нужно да пише - с любов, или с обич, или каквото и да е друго. Само факта, че го е направил със собствените си ръце и мисълта за нея, е повече любов, отколкото може да се каже с думи...
В тия негови груби, напукани, отрудени ръце имаше толкова нежност, че всяко нещо, което правеше - изглеждаше като нарисувано. Няма други такива ръце. Както със спокойствие на часовникар от парче дърво ще извае лъжица, така със груба сила ще повдигне камък с наполовина от теглото му. Винаги съм искал да наследя ръцете на дядо. Или поне сърцето... Добър човек. Обичащ. По негов начин. Без да личи. И да го усеща, който трябва. Баба ми Рада...
-Знам, дядо. Ти и на мен си направил толкова неща с ръцете си. Помня как ми подари едно малко кожено портомоне, за да си държа стотинките. Обшито с кожени ресни и с прегради за жълтите и белите монети... Още го пазя. И знам, че ще остане като непокътнато, а го ползвам откакто го имам...
Благодаря, дядо за ръцете ти, от които видях как се гали и докосва. Благодаря за топлината, която съм усещал когато ме потупаш по рамото. Благодаря за умните приказки и съвети. За това, че моите собствени ръце могат да обичат, тъй както твоите... Ще тръгвам, дядо. Ще ми се да знаех тоя пуст немски език та да разкажа на моите възрастни съседи тази история. Знам, че ще ме слушат хванати за ръце, както ти и баба държахте своите една в друга...
-Сполай ти, синко... Видиш ми се променен някак. Слушам те и чувам спокойния ти глас. Има мир в тая твоя душа.
Знаеш къде е дървения гребен. Идете на село и по Илинденя на събора в най-жешкото на деня, полей косите ѝ. Вчеши ги и я галѝ докато съхнат под палещите лъчи... Ще усети тя как я обичаш също, както ти си усетил как обичам баба ти...
Бях седнал край реката на една пейка. Река Лан. Спокойна като блато. Заплаках и сълзите изгасиха цигарата ми. Ала отвътре се усмихвах... Съседите ми поливаха токущо засадените петунии. Тя се изправи с ръце на кръста, а той я погали по гърба и я притисна към себе си. Любов. Вече няма такава. Не ме е страх. Нося я в мен. Ще я вчеша в косите ти. Да я усещаш и след като затворя очите си завинаги някой ден... Но... не още. Не още... Рано е за умиране. Има да се живее. Дядовата къща ни чака. Оборите са празни. Яслата също. Каруцата чака майстор. А Боян сигурно ще е жребец. Ама истински. Дотогава ще си мисля за чешмата и дървения гребен на баба... Заради тебе.
Из "Гроба на Дядо"
Стихопат.
/DannyDiester/
© Данаил Антонов Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Не знам как съм го пропуснал този ти разказ Дани,стиска за гърлото но и някак ти става топло на душата при спомена за баба и дядо,филиите с олио и червен пипер,детцките лудории,ех спомени спомени.Поздрав Дани и благодарско за спомените.
-
Така е, Руми... Всеки път, когато пиша история от тази поредица и очите ми се пълнят... Благодаря, че прочете!
-
Ех, Дани! Какво да ти кажа... не спрях да плача, през цялото време виждах и усещах моите баба и дядо! Благодаря!
-
Благодаря, Силве и Младен! От сърце! Благодаря на всички!
-
Усещане за цялост. Сърцат разказ пълен с човечност и смисъл. Благодаря ти, Дани.
-
Браво. Много истинско!
-
Дано има повече такива разкази, дано повече хора ги четат и дано цифровото поколение разбере за какво става въпрос. Сега връзките се основават на нагон и следва борба за надмощие .
-
Тогава любовта е била скрита, но много дълбока. Сега е просто показност, хубави думи, целувки, но за кратко
-
Благодаря, Стойчо! Имах това детство, което поколенията след моето няма как да имат. Селото, животните, нивята, труда на полето, безгрижието... И все пак, все още се срещат подобни изживявания и у по-младите...
-
Животът е бил тежък и това ги научило да бъдат потребни един на друг.Ръкоделието при жените и мъжете започвало от детството до зрелостта.Колективният труд е част от ежедневието им, защото са имали много деца и те са били възпитани в уважение към по-възрастните ;и любов и почит към родителите и роднините.Религиозното възпитание и училището са институции които са били водещи в оформянето на социалната среда, както и основа за дисциплина е била армията.
Дани, много хубав разказ, който е опазил детският спомен за едно идилично време! -
Жестоко си права, Пепи! За съжаление... Добре, че отраснах покрай Баба и Дядо, та поне да знам, че в тоя живот има такива отношения. Чисти. Прости. Истински...
-
Едно време хората са се събирали, за да споделят живота си, сега се разделят, за да живеят живота си!
Разказвай! -
Благодаря, Пепи и Дон Бъч!
-
"без другар в живота си е само едно дишане" - изречено от една много дълбока и богата душа.
-
вече такива истории звучат като приказки...
Хубава приказка! -
Благодаря, Мариана! От Майстор в прозата, като теб, това е голяма оценка!
-
Благодаря за оценката и за това, че се спряхте за прочит, Мария и Емил!
-
Браво! Много добре написано. Развълнувах се!
-
Точно така е. Дай Боже, всекиму. Не исках да си признавам, но и аз се просълзих малко. Наистина много докосващо е написано. Благодаря.
-
Благодаря, Краси! Истинската любов е тишина, нежност, разбиране, отношение, грижа.. Малките неща...
-
Толкова много любов... Задъхах се и се просълзих... Благодаря ти!
-
Истинската обич няма възраст, идва от дълбокото... "Поръсваше със шарена сол и с такава любов ни гледаше докато преглъщаме, че забравяше самата тя да яде..." Моята баба ни правеше циганска баница...Пренесе ме ... Да усетиш начина по който те обичат...дървен гребен... моят съпруг ми издяла дървена лъжица, когато животът ни събра, помислих, че се шегува, всичко беше в тресчици наоколо... в апартамента... понякога се случва... Поднесено по един спокоен и вълнуващ начин, и много приятно за четене! Поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
