провокирано от Тома Троев

Кой е той? Какво прави? Къде е? Въпроси. Отговорите са очевидни. Взаимовръзките - последователни.

Сфери, граници между светло и тъмно, напред и назад. Причини и следствия. От младостта си обичаше да пътува между сферите. А беше ли някога млад? Сега още ли е млад? Имал ли е начало? Пак въпроси. Нали, ако имаше начало трябваше да дойде и краят му все някога. Той знаеше какво е било и какво ще бъде – това което е. Така бе постановил самият Той! Значи нямаше начало, нямаше и край. Вечност, пфу! Точката на Сингулярност също бе негово творение. Още в Първия ден. Тогава го забавляваше способността Му да вижда всичко в една Точка. Това именно беше Сингулярността. Всичките времена, цялото необятно за другите пространство. Универса.
Пътуването между сферите бе само за удоволствие. Пилеенето на време – едно от малкото останали Му утешения от младостта бе лична привилегия, не необходимост както за другите. Младост. Още една категория без общия смисъл, влаган от останалите. За Него младостта беше Свобода, Необвързаност, удоволствието да твориш първите шест дни. Тогава не си даваше сметка, че най-голямата отговорност ще дойде на седмия ден, когато осъзнае какво е сътворил. Всички те мислят, че е доволен, опиянен от резултата си.

Само Той видя истината. И тя не му се хареса!

Не знаеше кого повече да съжалява, Себе си или останалите. Вечната вода на Аеол го караше да провижда чисто и необременено от собствените си съмнения и опасения. Но това, което видя го накара да се отдръпне с ужас и неразбиране. Това ли беше сътворил!? Онова, което се отразяваше в тинестото гьолче на Вечния извор бе по-страшно от вечните мъки на Хадес, от най-лошите му кошмари.
Дали беше късно? Седмия ден превáляше. Следващия нямаше да се състои!

Освен ако …

Прозорците, извисяващи се в Заседателната зала на Свишия съвет хвърляха ярка и всяваща необятност светлина. Насядали на мраморните банки, съветниците Го очакваха тръпнещо. Нещо се беше случило, мълвеше се, че е бесен, а гневът Му будеше основателни тревоги и в най-близките Му.

Когато влезе в залата тегнеше угнетяваща тишина. Всички бяха замръзнали, като персонажи от „Спящата красавица”. Тънка вадичка пот се стичаше по лицето на Михаил, а до него Гавраил бе свел глава като дете, хванато да мастурбира.
Остави чантата си на катедрата от планински кристал, погледна ги прямо и остави още една последна минута, за да се подготви за дълго обмисляната си реч. Когато напрежението можеше вече да се реже на парчета се възвиси гласа Му, приличащ повече на топовни гърмежи.

-Това, което ще чуете няма да ви хареса – последва пауза, през която се чуваше как се стича потта по лицето на Михаил – Не очаквам от всички вас да ме разберете, но очаквам да постъпите след това както е редно. Което означава да постъпите както искам Аз от вас.

Отвори чантата и извади някакви едро напечатани листа и една черно-бяла снимка голям формат. Повдигна я на погледите на всички.
-Това, което виждате тук не е дело на Сребролюбивия. Не е и на Горделивия, нито на Кръвожадния, а най-малкото на Безумеца. Това е брат, погубен от брата. Пръст от пръстта. Плът погубена от плътта.
На снимката всички видяха грозното тяло на Авела проснато по лице насред калта със стърчащия търнокоп от гърба му. В залата се разнесоха вопли и хрипове от ужасени Вечни.

-Това тук е дело на Безизходицата, дело на липсата на Любов. Творение на най-чудовищните помисли, най-долните действия, които може да си представите – беше решил да им спести вкусовите си предпочитания. Последва нова пауза. Прибра ужасната снимка обратно в чантата и взе листовете. Чете.

-Аз, като творец на всичко Земно и Неземно, Повелител на тридесетте и осем сфери Над и деветте Под. Владетел на телата и душите, на Вечните и тленните, на Сияйните и на падналите постановявам:

Да се изпрати в Сферата на земните и плоскостта на тленните Сина. Като единовластен и все опрощаващ, проповядващ и единствен заслужил доверието и надеждата на Бащата. Да получи безрезервната помощ и съдействие от всички, защото върху него е благоволението Ми.

Да се изпрати за изкупление на земните грехове и победа на Любовта над омразата. За вечно спасение!

Казах!

(следва продължение)